Анри Перюшо
Животът на Мане (10)

ІІ.
Батиньолската школа

Аз съм техен водач и трябва да ги следвам.

Х.

Мане е от тези свръхчувствителни натури, у които намират отзвук и най-дребните събития и които минават почти без преход от възторг към униние, от обезсърчение към трескава възбуда.

Докато, вцепенен от разочарованието, той бе работил тъй малко през изминалите месеци, след завръщането си от Испания художникът се залавя с жар за четките си.^[1] В артистичните среди вече се шушука, че на следващия Салон картините му няма да бъдат приети, каквито и да са те, че журито, опирайки се на така ясно изразеното мнение на публиката, ще го отхвърли едва ли не автоматично. Мане не се смущава от тези приказки. Рисува. Неговите предишни картини със сюжети от Испания му се виждат сега твърде „литературни“, далеч от истинската действителност на тази страна и народ. В Мадрид го е поразило зрелището на борбите с бикове. Той отново подхваща тази тема, разработена доста посредствено в Епизод, и рисува една след друга няколко „бикоборски сцени“, в които се домогва да предаде впечатленията си такива, каквито ги е запечатало окото му. Тези картини напомнят Гоя — Гоя, чието изкуство още дълго време няма да му дава покой, но когото тъкмо заради това той разумно отбягва да хвали много. „Това, което видях от него досега — е писал той на Фантен-Латур от Мадрид, — не ми хареса особено много.“

При по-внимателно разглеждане на бикоборските му картини проличава, че Мане не е aficionado.^[2] Вярно е, че той чудесно пресъздава атмосферата на трибуните — оживлението и слънцето, багрите и светлината, — но затова пък твърде повърхностно изобразява тореадорите; те не изживяват драмата на арената, а сякаш позират. Няма ли наистина Мане по-добра задача, отколкото да се отдава на една доста изкуствена екзотика? Така или иначе, тези „бикоборски сцени“^[3] са последната жертва, която той принася на испанския фолклор.

Явно е, че Испания няма да бъде повече източник на вдъхновение за него, но толкова по-ярко ще се изявява испанското влияние в лицето на големите майстори, на Веласкес и Гоя,защото то е проникнало по-дълбоко и по-трайно у него. Веласкес — „моят идеал в живописта“, заявява Мане — му внушава идеята за двама Философи^[4] и за един Вехтошар. В духа на този майстор са и двата портрета, които Мане иска да изпрати в Салона през 1866 г. Първият представя актьора Филибер Рувиер в ролята на Хамлет, а другият — един флейтист от стрелците на императорската гвардия, модела за който любезно му е предоставил майор Льожон.

С този Флейтист^[5] Мане се издига отново до един от върховете на своето изкуство. В него той съчетава строгостта с поезията. Момчето е с дяволито и същевременно сериозно изражение на дете, съзнаващо, че изпълнява някаква роля, облечено в двуцветна униформа, в която аленочервеният панталон контрастира с тъмносинята куртка. Каква прелест у това дете! Каква сила и нежност се излъчват от картината! Къде са „сосовете“ на Кутюр и подобните му? Тук чистите тонове се срещат в съвършена хармония. Фигурата на флейтиста е изрязана върху платното с почти „янсенистка“ простота. Но този янсенизъм е смекчен, обгърнат от тайнственост, породена от едноцветния фон, който не се пресича от никаква хоризонтала. Такъв е урокът от „Паблильос“ на Веласкес. „Фонът изчезва — бе писал Мане на Фантен-Латур, само въздухът обгръща човека.“ Въздухът — или онази атмосфера на недействителност, от която се ражда голяма и истинска живописна поезия.

* * *

Търговецът Еньокен, от когото Мане купува платно и бои, има магазинче на Гранд Рю де Батиньол. Непосредствено до него, на № 11, се намира кафене „Гербоа“. Мане често сяда тук заедно с Фантен-Латур, след като го е навестил в ателието му на улица Сен Лазар. Знаейки, че тук могат да намерят художника на Олимпия, мнозина познати си създават навика да се отбиват в кафенето. Така „Гербоа“^[6] лека-полека става сборен пункт на Мане и неговите приятели. Срещат се тук почти всеки ден и най-вече в петък, който е техният „ден“. Тези посетители са толкова редовни, че накрая съдържателят на „Гербоа“ им отделя две мраморни маси вляво от изхода, в първата зала, украсена в стил „ампир“ с много огледала и позлата.

Мане е много благодарен за утехата и насърчението, които получава от събиращите се около него почитатели и привърженици. Отхвърлен от официалното изкуство, отречен от критиката, осмиван от публиката, той черпи от тази група топлотата, която му е толкова нужна. Всеки, който се интересува от неговото творчество, без да му се подиграва, може да разчита на сърдечен прием. Мане упорито вярва, че неизбежно ще настъпи прелом в негова полза, и е готов да съзре предвестниците му и в най-малките комплименти; придава им извънмерно значение и ги приема с най-голям възторг.

— Трябва да бъдеш хиляди или да си сам — говори разпалено той.

Редовните посетители на „Гербоа“ не са хиляди, но не са вече и малко. Под ленивия поглед на полузадрямалата касиерка, при шума от сухото тракане на удрящите се билярдни топки, в дъното на залата Мане и приятелите му спорят по въпросите на живописта или обсъждат новините на деня; тук са майор Льожон, който идва направо от казармата Пепиниер при гарата „Сен Лазар“^[7], неговият племенник Фредерик Базил, който се е освободил от медицинските науки и рисува неуморно, Базиловият приятел Едмон Метър, мечтател, който става „весел като никой друг и дори се вдетинява“, щом попадне в общество по свой вкус, както е в „Гербоа“^[8]; тук са и Алфред Стевенс, спечелил вече шумна слава, Бракмон, Филип Бюрти, Захари Астрюк, разнасящ със себе си „десет хиляди калиграфирани стиха, които с готовност би дал да прочете на всеки любител на добре скроените александрини“, спътникът на Мане от Испания Теодор Дюре, чиито пламенни републикански възгледи се покриват съвършено с разбиранията на Антонен Пруст, който пък неотдавна е бил осъден от имперския съд заради няколко статии.

Фантен-Латур пуши и слуша Дега, който с рязък глас изказва категорични мнения, развива сложни теории за живописта — „ето големият естет“, казва иронично Мане — и с една само фраза приковава осмелилия се да му противоречи събеседник. Уистлър не пропуска нито една среща в „Гербоа“, когато е в Париж (сега прекарва повечето време в Лондон), и обяснява надълго и нашироко, че е намерил „в това кафене убежище срещу страха от залезите“. Литографът Емил Бело, пълен, невъзмутим добряк с кръгло, червендалесто лице, смуче лулата си и поглъща чаша след чаша бира. Дюранти предъвква ожесточението си, задето е толкова малко известен, че търпи несполука след несполука (организираният от него малък куклен театър в Тюйлери предстои скоро да бъде продаден от съдебния изпълнител), и изрича с глух и бавен глас дълбоко обмислени фрази. Тук идват и някои други — например младият пейзажист Антоан Гийме, който се носи не по-малко изискано от Мане, Константен Ги, чиито произведения Бодлер тъй много цени, и Надар, дебелият, прочутият Надар, тази необикновена личност — „всичките ми вътрешности са двойни“, уверява той, — който се впуща във всевъзможни рисковани предприятия; карикатурист, журналист, писател, фотограф, като любител на аеростатиката той е извършил от 1863 г. насам няколко полета със своя балон „Гигант“, а Жул Верн неотдавна го е увековечил в книгата си „От земята до луната“ в лицето на своя герой Ардан.

Гостите на „Гербоа“ далеч не са винаги на едно мнение по всички въпроси. Дега често се препира с този или с онзи, например с Мане, който сам не търпи да му се противоречи, или пък с Уистлър, на когото един ден, раздразнен от самохвалството и снобизма на американеца, казал: „Драги мой, държите се така, като че ли нямате талант“. Това не им пречи обаче да са задружни, обединени от своята почит към Мане и от общите си антипатии. В булевардната преса и сред публиката вече са им прикачили едно цветисто прозвище: те са „бандата на Мане“, „Батиньолската школа“. Би ли съществувала тази „банда“, тази „школа“, ако Мане не бе отлъчен от официалното изкуство? Твърде съмнително е. Впрочем с тези дружески сбирки Мане не влага каквито и да било размирни намерения. Никога досега не е бил по-далеч от мисълта да вдига бунтове. Да убеди публиката, критиката, журито в искреността на своите усилия, в сериозността на работата си — друга цел той няма. Доказателство за това са Трагически актьор (портретът на Рувиер) и Флейтист — двете картини, който той предава в Палатата на индустрията в началото на март, картини, които освен с подписа на своя автор, не би трябвало да стреснат никого.

Но подписът е достатъчен! Слуховете, които са се носили, не са били без основание: журито не удостоява дори с поглед платната на Мане и ги отхвърля. А и изобщо журито, решило навярно, че опитът с вмешателството на Наполеон III е продължил достатъчно дълго, възприема отново непримиримо поведение. Какво по-голямо основание за това от укорите на публиката и печата, които то си е навлякло със своята умереност! Картините биват отхвърляни една след друга.

След първия изблик на гняв Мане се овладява и отново взема палитрата. Спокойствие! Сила — наричат това приятелите му. Няма съмнение, че преживените изпитания са закалили Мане. Не по-малко сигурно е, че сбирките в „Гербоа“ му вдъхват нова смелост. Освен това той вече клони към мнението на Бодлер, че „колкото повече расте несправедливостта, толкова повече положението се подобрява“. Действително журито е проявило към него такъв произвол, че дори някои враждебно настроени към художника хора клатят глава и упрекват официалните фактори. Тия последните — пише Фантен-Латур — „му правят най-голямо добро в желанието си да му навредят; ето го вече мъченик!“

Журито е раздразнило със своеволията си толкова много хора, че реакцията не закъснява. Едно драматично произшествие отприщва гневния изблик. Елзаският художник Жул Холцапфел се е застрелял с револвер, като е обяснил постъпката си с няколко думи, надраскани на лист хартия: „Членовете на журито ме отхвърлят, значи нямам талант… Затова трябва да умра!“ По булевардите тръгва тълпа млади художници, които скандират: „Убийци! Убийци!“ Сенаторът маркиз дьо Боаси, възмутен, че са си позволили да отхвърлят портрета му, нарисуван от един художник — „Истински шедьовър!“, крещи той, — се присъединява към демонстрантите, после се качва на трибуната на Сената и разпалено иска възстановяване на Салона на отхвърлените. Всеки ден стават инциденти. Полицията е нащрек. Печатът вие.

За вестниците няма нищо по-просто: Мане — Мане, който работи спокойно в ателието си на улица Гюйо — подстрекава тайно настръхналите художници. В тази шумотевица дочуват „мяукането на черната котка на Олимпия“. Мане „бие големия тъпан над трупа на Холцапфел“. Неговата „банда“ води хорото.

Между това една вечер в „Гербоа“ се появява, придружен от Гийме, един двадесет и шест годишен момък на име Емил Зола, начеващ писател без читатели. „Много тъмни коси, кръгла и своеобразна глава, четвъртит нос, благи очи и енергично лице, обградено от току-що пусната брада“^[9] — това е Зола, който е прекарал юношеските си години в Екс-ан-Прованс и е дошъл в Париж с твърдото намерение да спечели слава и богатство. Засега той тъпче на едно място. Две издадени книги не са му донесли нито пари, нито известност. „Шумното име“ на Мане го привлича, както огледалото привлича чучулигите. Как би искал той да вдигне такава врява около себе си! С наслада вдъхва Зола аромата на битката. Въпреки че дружи почти само с млади художници, той не разбира много от живопис. Няма значение! Омразата, която е възбудил Мане, го хвърля във възторг. Както сам казва, той ще бъде „винаги на страната на победените“. Едничкото му желание е да се хвърли в борбата, да нанася и да получава удари. Пък и случаят не е за изпускане, за да привлече вниманието на публиката. След един разговор с директора на булевардния вестник „L’Evénement“, в който той сътрудничи, Зола е издействувал да му възложат рецензирането на Салона; в рецензията си той на свой ред ще поиска възстановяването на Салона на отхвърлените и ще защити Мане.

На 27 април писателят открива кампанията си с люта обвинителна реч срещу журито. На 30-и той оповестява възхищението си от Мане, заявявайки, „че никак не го интересува оризовата пудра на господин Кабанел“. При официалното откриване на Салона, докато по улиците стават нови демонстрации, а пред Палатата на индустрията се стига до сблъсквания между неприетите и полицията, Зола удвоява хвалбите си по адрес на Мане. „Нашите бащи се смяха на г. Курбе, а ето че ние изпадаме в захлас пред него^[10] — пише той на 4 май. — Ние се смеем на г. Мане, а нашите синове ще се захласват пред картините му. Не държа да правя конкуренция на Нострадам, но много ми се иска да предскажа този странен факт за едно съвсем близко бъдеще.“ Три дни по-късно той разгръща атаката си, като посвещава на художника на Олимпия цяла статия, в която гръмко възвестява:

Преди да говоря за тези, които всеки може да види, за тези, които излагат на показ своята посредственост, смятам за свой дълг да отделя възможно най-голямото място на онзи, на когото произволно отхвърлиха творбите и когото не счетоха за достоен да се нареди между хиляда и петстотинте или двете хиляди некадърници, приети с отворени обятия… Както изглежда, аз съм първият, който хвали без уговорки г. Мане. Това е, защото всички тия будоарни картинки малко ме интересуват. Спират ме на улицата и ми казват: „Вие се шегувате, нали? Та вие едва започвате. Искате да отрежете клона, на който седите.“ Аз съм тъй сигурен, че г. Мане ще бъде един от утрешните майстори, щото мисля, че бих направил добра сделка, ако имах пари, да купя още сега всичките му картини. След десет години те ще се продават петнадесет-двадесет пъти по-скъпо, а тогава някои днешни картини за четиридесет хиляди франка няма да струват и четиридесет… Вие знаете какво въздействие имат картините на г. Мане в Салона. Те просто разбиват стената! Навсякъде около тях се ширят изделията на модните художествени сладкари, захаросани дървета и тестени къщи…

Мястото на г. Мане — казва в заключение Зола — е запазено в Лувър, където е и мястото на Курбе и на всеки художник със силен и неукротим темперамент… Опитах се да поставя г. Мане на мястото, което му се полага — едно от първите. Може би ще се смеят на панегириста, както се смяха на художника. Един ден и двамата ще получим възмездие. Има една вечна истина, на която се уповавам като критик: че само темпераментите живеят и господствуват над вековете. Невъзможно е — невъзможно, чувате ли! — г. Мане да не доживее деня на триумфа и да не смачка плахите нищожества, които го заобикалят.

Тази брутално полемична защита развихря буря от негодуване сред читателите на „L’Evénement“, които отправят заплашителни писма до вестника и дори се отказват от абонаментите си. „Народът протестира, абонатите се гневят…“ — пише Зола на 11 май. Той трябва да отстъпи. На 20 май публикува последната си статия за Салона и веднага след това издава всичките събрани в брошура. Битката продължава. За „бандата на Мане“ ще има още да се говори.

В „Гербоа“ непрекъснато се появяват нови, непознати лица. Мане, когото Зола е обявил за учител на младото поколение, вижда как все повече расте дружината на привържениците му. Колко млади художници смятат за чест да му бъдат представени! Днес идва един евреин, Камий Писаро, утре — провансалецът Пол Сезан, приятел от детинство на Зола, необуздан художник с чорлава грива, който навсякъде тръби с натъртен южняшки акцент, че с Олимпия е започнала „нова ера в живописта“.

Има и един друг, който много би желал да се запознае с Мане: авторът на двата морски пейзажа, заради когото миналата година по погрешка поздравяваха художника на Олимпия — Клод Моне. Но той не смее, защото помни как тогава се бе разгневил Мане. Тази година Моне е приет за втори път в Салона и излага „Дама в зелено“, която има голям успех. Мане е забелязал картината и тя му е харесала. Захари Астрюк знае това. Един следобед той убеждава Моне да го придружи до улица Гюйо.

— А, вие сте този, който се подписва Моне! — възкликва Мане. — Вие имате щастие, млади приятелю, имате успех още от първото си появяване в Салона.

И след няколко секунди мълчание:

— Хубава е вашата „Дама в зелено“, но е окачена малко нависоко. Тя трябва да се гледа отблизо.

Приемът е доста хладен, но той е начало на една сърдечна дружба…

* * *

Сред тази суматоха една болезнена новина разтърсва Мане: в началото на април вестниците съобщават, че е починал Бодлер. Новината се оказва невярна, но истината не е много по-успокоителна. Здравословното състояние на поета вдъхва сериозни, много сериозни опасения.

През зимата Бодлер е страдал от ужасна невралгия. „Никога не бях сигурен — е писал той, — че ще мога да си отдъхна и два часа.“ Не се е осмелявал да излиза от хотела, без да обвие главата си „с кърпи, напоени с успокоителна течност“. Една вечер през януари започнал, както сам разказва по-късно, „да се търкаля и премята като пиян, залавял се за мебелите и ги повличал със себе си“. Един мартенски ден в Намюр, където разглеждал с приятели църквата „Сен Лу“, се строполил върху плочника. Оттогава състоянието му рязко се влошило. Закарали го обратно в Брюксел. На 28 март парализа на дясната половина го приковала на легло; говорът му се затруднил. На 1 април настъпва почти пълна афазия.^[11] Този, който някога е бил магьосник на словото, едва смогва да повтаря с ярост в очите думата „проклятие“.

На 2 юли майката на Бодлер и един от братята на Алфред Стевенс докарват болния в Париж. „Проклятие! Проклятие!“ — гъгне поетът и от време на време избухва в пронизителен смях, продължителен, леден, вледеняващ, жесток смях. Два дни по-късно Бодлер постъпва във водолечебната клиника Шайо на ъгъла между улиците Дом и Лористон.

Сега Мане посещава редовно стаята на приземния етаж, която заема болният в един малък павилион на болницата сред парка. Там той среща мнозина приятели, останали като него верни на поета — майор Льожон, Шанфльори, Надар, Теодор дьо Банвил, Льоконт дьо Лил… Бодлер може да прави по няколко крачки, като се опира на нечия ръка. Наистина е загубил говора си, но разсъдъкът му изглежда незасегнат. Слуша своите приятели, забавлява се с шегите им. Понякога в петъчен ден Надар го взема с кола от Шайо и го завежда на обяд заедно с Мане и неколцина други приятели.^[12]

Несъмнено заради Бодлер през лятото Мане остава в Париж. Той продължава да работи, рисува един Пушач, няколко натюрморта и два портрета на Сузана.^[13]

По същото време и Едгар Дега рисува портрет на Сузана: тя свири на пианото, а зад нея я слуша внимателно съпругът й, полуизлегнал се на диван. Дега подарява картината си на Мане, който пък неотдавна му е дал един натюрморт — Сливи.

Начинът, по който женомразецът Дега е изписал лицето на Сузана, не допада много на Мане. Той невъзмутимо изрязва тази част от платното, като запазва само собствената си фигура. Когато при следващото си посещение Дега вижда така осакатена картината си, той се задъхва от гняв, отива си, като затръшва вратата, и веднага, щом се прибира вкъщи, изпраща обратно на Мане неговия натюрморт. „Господине — пише му той, връщам ви Вашите Сливи…“ Спречкването не трае дълго; няколко седмици по-късно двамата художници се помиряват. „В края на краищата той може би имаше право“ — казва Дега за Мане, а когато някой случайно му напомни за скарването, той рязко пресича всякакви намеци: „Но кой ви е позволил, господине, да се произнасяте за Мане?“ Само едно не може да си прости Дега: „Когато си поисках «моите» Сливи обратно, оказа се, че ги беше продал. Ах, колко красиво беше това платно! Хубава глупост сторих тоя ден!“

Този случай е прекрасен пример за спречкванията, които избухват от време на време помежду посетителите на „Гербоа“. Различията в характерите, в идеите неизбежно водят до стълкновения. Благият Писаро, който с цялата си душа вярва в социализма, подскача от възмущение, когато чува Дега да говори за „ненавременността на едно изкуство, което би било достъпно за бедните слоеве и би дало възможност да се продават картини за по тринадесет су“. Мане от своя страна, подобно на Дега и Фантен-Латур, упреква онези „батиньолци“, които поддържат, че трябвало да се рисува на открито, на „пленер“, за да може да се изследват по-добре проблемите на сянката и светлината. Това лято във Вил д’Авре Клод Моне е изписал по този начин голяма картина — „Жени в градината“. Мане го иронизира: „Като че ли на древните някога им е минавало през ум да правят такива неща!“ Тези различия обаче не накърняват сплотеността на групата. След остротите бързо идва помирението.

И това е добре, защото 1867 година се очертава като година на важни събития. Още преди много време Наполеон III е постановил, че в Париж на Марсово поле ще се състои ново Световно изложение, много по-внушително от това през 1855 г. То ще включва и Международна художествена изложба. Въпреки това обаче Салонът няма да бъде отменен. Така художниците ще имат двойна възможност да се представят и „батиньолците“ не възнамеряват да я пропуснат. Най-малко от всички Мане. Той иска да направи голям удар, мечтае да участвува в Интернационалната изложба. Неговите приятели ще му помогнат. Фантен-Латур готви за Салона един негов портрет — внушаващ доверие портрет на светски човек: цилиндър, ръкавици и бастун, късо сако от морскосиньо сукно, бежов панталон. Зола пък пише дълга студия за него, която ще излезе в януарския брой на „Revue du XIX e siècle“. Ще бъде ли хиляда осемстотин шестдесет и седма годината на Мане?

Мане се надява. Напразно! Още в последните дни на 1866 г. излиза официално съобщение, че в Международната художествена изложба ще бъдат допуснати само наградените с медали художници. Това ново унижение го разярява. Значи наистина искат да го тикнат към крайност! Така ли? Възбуден, но и чувствуващ се окрилен от множеството на тези, които се тълпят около него и го поддържат, художникът решава да „заложи всичко на карта“. „Винаги съм мислил, че първите места не се дават, а се вземат“ — говори той, като сече въздуха с тръстиковия си бастун. Затварят му вратите на Интернационалната изложба? Много добре! Тогава той няма да се представи и в Салона. Както Курбе направи през 1855 г. и ще направи отново тази година, Мане ще опита щастието си с една самостоятелна изложба: ще построи край Марсово поле дъсчен павилион, широк десет метра, където ще излежи петдесетина от най-добрите си творби.

Майка му изпада в ужас от тази идея. Разточителството на Едуар й създава големи грижи. По този повод тя изготвя една малка равносметка. От смъртта на баща си преди малко повече от четири години Едуар е похарчил близо 80 000 златни франка, като е продал и земи в Женвилие. „Мисля, че е време — заключава тя — да се спре това разорително плъзгане надолу.“^[14] Тя е съвсем права! Мане също се измъчва — и то повече, отколкото мислят другите, — че не печели нищо, че е вече тридесет и пет годишен, а след толкова години работа се намира почти още там, където е бил в началото. Никакъв „изход“. Бъдещето е несигурно. Но какво може да стори той? Не го признават, гледат с предубеждение на него. Не може да покаже творбите си на публиката така, както би желал. Излагал е всичко на всичко три пъти в Салона, или четири, ако се брои Салонът на отхвърлените. Ето защо самостоятелната изложба, която ще струва скъпо и на която се е решил не без колебания и страх, се налага като необходимост. Там творчеството му ще се разгърне пред очите на всички. Всеки ще може да го види и прецени спокойно. „Най-важното е да се излага — казва Мане, — това е sine qua non за художника, защото случва се след по-продължително съзерцание хората да привикнат към нещо, което ги е изненадало и, ако щете, ужасило отначало. Лека-полека започват да го разбират и да го приемат. Да излагаш, значи да намериш приятели и съюзници…“ Майката мълчи. Ако не обичаше тъй много своя син, би му отговорила с думите, които понякога казва на една своя приятелка, когато се оплаква от постоянните несполуки на Едуар: „И все пак той е копирал «Богородица със заека» на Тициан. Елате у мен да видите колко добре я е копирал. Той би могъл да рисува другояче. Само че има лоша среда…“ Събиранията в „Гербоа“ сигурно не допадат много на старата г-жа Мане. Тя мълчи, въздиша, но накрая отстъпва — ще даде пари на Едуар, за да може да посрещне разноските по изложбата си.

Павилионът на Курбе ще бъде издигнат до моста Алма, а павилионът на Мане — срещу него, в една частна градина, на ъгъла на авеню Алма^[15] и авеню Монтен. Строежът започва през февруари. Мане би желал всичко да бъде готово за откриването на Световното изложение на 1 април. Но работата върви мудно. Художникът трябва постоянно да подтиква работниците и предприемача, който пък е възложил строежа на друг. Това протакане го хвърля в тревога.

Най-много го терзае мисълта, че изложбата му — а тя ще струва много скъпо: над 18 000 франка^[16] — може да завърши с провал. Освен това са го налегнали хиляди други грижи. За да намали разходите си, той се премества със Сузана у майка си, в жилището, което старата дама е наела на улица Сен Петербур 49^[17]. Трябва да се грижи и за нещастния Бодлер, чието състояние все повече се влошава. Поетът вече не става от леглото, към което го е приковала обща парализа. Само в очите му, тези понякога ужасяващо втренчени очи, мъждука още някаква искрица живот сред опустошеното и сбърчено лице. Кой би повярвал, че този старец е четиридесет и шест годишен човек? Дори думата „проклятие“ не се отронва вече от устните му. Често Сузана и г-жа Пол Мьорис, за да го накарат да позабрави страданията си, свирят на пианото в клиниката страници от „Танхойзер“, която той така много е обичал.

На 1 април, когато пламват първите фойерверки на Изложението, превърнато в бляскав празник по волята на императорския режим (над този режим впрочем тегнат немалко заплахи: все по-ожесточаващата се републиканска опозиция, натрупалото се недоволство, разклатеното здраве на Наполеон III, стопанският застой, тревожни външнополитически събития като пруската победа над Австрия при Садова, изправила Прусия като страшна военна сила до границите на Франция), в този момент, когато веселите тълпи нахлуват на Марсово поле, в чуждестранните павилиони, за да се дивят на реконструираните римски катакомби и на джамията от Бруса, за да зяпат в захлас необикновеното изобретение на Еду — асансьор, издигащ едновременно десет души на 25 метра височина — или пък оръдието на Круп, петдесеттонно „чудо от лята стомана“, „мятащо снаряди по хиляда франка единият“, когато парижани за пръв път вкусват от удоволствието, което предлагат новите увеселителни кораби по Сена, в този момент Мане тича отчаян при братовчед си Жул дьо Жуи, за да призове по съдебен ред предприемача на неговия павилион. Предприемачът не само не е завършил навреме малката постройка, но и въобще е преустановил строежа.

Три дни преди това журито на Салона е оповестило своите решения. Мане няма защо да съжалява, че не е представил нищо. Броят на отхвърлените творби е ужасяващ — две от всеки три. С изключение на Уистлър, Дега и Фантен-Латур, на когото са приели „Портрет на Мане“, всички „батиньолци“ — Писаро, Базил, Гийме, Сезан, Моне, са отхвърлени. Още веднъж надигат глас за възстановяване на Салона на отхвърлените. Една петиция бързо се изпълва с подписи. Но властите нямат никакво намерение да удовлетворят искането на тези размирници. През втората половина на април петицията е върната с отказ. Но отхвърлените не се признават за победени. Въпреки всичко те ще излагат. Намерили са помещение; сега търсят средства и пускат подписка.

Междувременно работата по павилиона на Мане е започнала отново. Зола издава в брошура своята статия от „Revue du XIX e siècle“. Той възнамерява да я продава в самия павилион, но Мане се бои да не раздразни публиката с толкова явна реклама. „Мисля, че ще бъде проява на лош вкус да продавам в моята изложба една тъй съвършена възхвала за мен самия.“ В замяна на това той дава на Зола, за да илюстрира брошурата си, един офорт по Олимпия („Между нас казано, никак не е сполучлив“ — пише Зола на един познат). Освен това Мане му обещава да гравира няколко рисунки за новото издание на „Разкази за Нинон“.

Това е пак идея на Зола, който гори от нетърпение да вдигне шум на всяка цена. Неговата първа книга „Разкази за Нинон“ не е отбелязала и най-малък успех. Издателят счита преиздаването й за чиста лудост.

„Почакайте малко! — отговаря Зола, който грижливо е обмислил плана си. — Ако познавахте художника, който ще ми сътрудничи, веднага бихте се съгласили.“

Кой е този загадъчен художник? До този момент Зола не го е разкрил, за да възбуди и разпали любопитството на издателя. После изведнъж открива картите си: това е Мане — Мане, който много скоро ще вдигне „огромен шум“ около себе си. Мане ли? Издателят подскача.

„Повярвайте ми — уверява Зола, — това е човекът, който ни трябва. Ще видите каква хубава врява ще се вдигне.“ И настоява: „Маниерът на художника не бива да Ви тревожи; какво значение има за Вас дали той прави това или онова? Нали се подписва, това е достатъчно: неговото име означава шум, любопитство, реклама, а тя ще Ви доведе публиката… Ако ми признавате известен опит в рекламата, приемете моите уверения… Не се страхувайте, знам какво правя, като вземам г. Мане за художник. Познавате ме достатъчно добре, за да знаете, че се стремя към успеха. Един ден благоволихте да ми кажете, че съм ловък човек. Е добре, аз никога не съм работил тъй ловко за името си, както сега, когато се стремя да поставя името на Мане на една от книгите си. Заемете се с тази работа и ще видите дали се лъжа.“^[18]

Мане би се ужасил, ако можеше да прочете посланието на Зола до неговия издател. Нов скандал? За нищо на света! Напротив, да можеше някак да се сложи край на това недоразумение за него и творчеството му, на тази зловеща легенда, чиято жертва е той, да можеха да признаят таланта му — без викове и крясъци, съвсем просто, любезно, както е прието в доброто общество! Повече той не иска. Нека всичко си тръгне по реда и той ще се смята възнаграден за всичките си мъки. Не, не, само да няма скандал! Колкото повече наближава откриването на изложбата, толкова повече расте тревогата му. Той „живее в ужасни страхове“, трепери да не се повтори „хубавата врява“, която Зола с наслада предвкусва. Би искал да я предотврати. С помощта на Захари Астрюк художникът пише за каталога на изложбата си един благоразумен, сдържан предговор, лишен от всякакъв догматизъм, в който смирено и настойчиво умолява публиката да разгледа работата му безпристрастно, непредубедено.

От 1861 г. насам г. Мане излага или се опитва да излага.

Тази година той е решил да покаже направо на публиката целокупното си творчество.

Художникът не казва днес: „Елате да видите безпогрешни творби“, а „Елате да видите искрени творби.“

Именно искреността придава на творбите такъв облик, който ги кара да приличат на протест, докато в същност едничката мисъл на художника е била да предаде своите впечатления.

Г-н Мане никога не е искал да протестира. Напротив, протестираха срещу него, който не очакваше това…

Г-н Мане винаги е признавал таланта, където и да се намира той, и не е искал нито да събори една стара живопис, нито пък да създаде нова. Просто се е опитал да бъде това, което е, а не някой друг.

Впрочем г. Мане е получил вече многобройни уверения в симпатия и е могъл да установи, че преценката на хората с истински талант става от ден на ден по-благоприятна за него.

Ето защо единствената цел на художника сега е да спечели онази публика, която превърнаха в негов мним враг.

Павилионът на Мане — „вход 50 сантима“ — се открива на 24 май. В него са изложени повечето от най-значителните му творби — от Пияч на абсент до Закуска на тревата, от Китарист до Олимпия, от Музика в Тюйлери и Лола от Валенсия до Портрет на Захари Астрюк и Поздравяващ матадор, — всичко петдесет три маслени картини и три офорта, които в своята съвкупност разкриват ярко развитието на неговото изкуство от първите му стъпки досега. Отначало публиката не проявява особено нетърпение. После лека-полека броят на посетителите нараства и скоро в павилиона става тясно за многобройната тълпа. Зола е предвидил правилно, уви! Отново отекват някогашните шеги и подигравки. „Съпрузите — пише Антонен Пруст — водеха жените си на моста Алма. Жените водеха там децата си. Всеки трябваше да предложи на себе си и на своите близки този рядък случай да се посмеят. Всички така наречени утвърдени художници си даваха среща в изложбата на Мане. Това беше сборище на кукли, изпаднали в бяс.“

Мане е погнусен. Тази история няма никога да свърши. Нападат го от всички страни. Смеят му се, смеят се и на Зола, чиято брошура се разграбва от книжарниците; наричат ги съучастници:

Господин Мане, господин Зола

само щом се видят, почват да се смеят.

Кой се смее на кого, кажете!

Господин Мане? Господин Зола?

Това няма нивга да узнаем.

Този мисли, че рисува, другият — че пише.

Господин Мане, господин Зола

само щом се видят, почват да се смеят.

Дори „батиньолецът“ Теодор Дюре се изказва с уговорки пред картините на Мане. В малката книжка „Френските живописци през 1867 година“ той се произнася, че „несъвършенствата на Мане го правят един още твърде незавършен художник“. Тези думи покрусяват Мане.

В началото на юни той има неприятности от друго естество: на 6-и полякът Березовски се е възползувал от военния парад в Булонския лес, за да извърши покушение срещу цар Александър II, дошъл в Париж за Световното изложение. Правителството взема строги полицейски мерки, поставя под надзор размирните елементи, всички онези, над които лежи някакво подозрение. Без много церемонии съобщават на отхвърлените, че замислената от тях изложба няма да бъде търпяна. Случаят би бил много удобен, за да затворят и павилиона на всепризнатия водач на тия смутители на реда. Мане вече не го хваща сън. Но го оставят на мира.

Докато в Париж — този Париж, който е „наречен главата на Франция, казва полемистът Анри Рошфор, а е в същност само нейните крака“ — се редуват непрекъснато банкети и балове по случай Световното изложение, от Мексико пристига трагична новина: ерцхерцог Максимилиан, когото Наполеон III е поставил на трона на тази страна, е бил разстрелян на 19 юни в Керетаро от неговите разбунтували се поданици заедно с двамата си генерали Мирамон и Межиа. Мане тутакси се затваря в ателието си и рисува Разстрелът на Максимилиан с намерение да изложи тази картина в павилиона си. Сражението между „Киърсардж“ и „Алабама“ се бе харесало на публиката. Новата картина на актуална тема би трябвало да има не по-малък успех и по този начин да му помогне — кой знае? — да спечели благосклонността на публиката.

Мане рисува с увлечение и използува като образец за композицията си „Разстрелите на 3 май 1808 година“ от Гоя. Работата първи не без мъчнотии. След подготвителния ескиз художникът рисува едно платно, после второ, накрая трето. Картината е до немай-къде показателна за строго пластичното виждане на Мане. „Разстрелите“ на Гоя, творба, пламтяща от страст, омраза и гняв, е била равностойна на политически акт. Мане пък изпразва драмата в Керетаро от всякакъв емоционален елемент. Той живописва униформи, оръжия, кожени амуниции. За него изпълнението е само „повод за тонални вариации“.^[19] Невъзможно е да се разбере какво мисли художникът за събитието. Под неговата четка събитието престава да съществува.

Властите спестяват на Мане грижата по пренасянето на платното до павилиона на Алма: уведомяват го, че му се забранява да изложи своя Максимилиан, чийто сюжет засяга твърде отблизо политиката на императора. От яд и досада Мане гравира творбата си на литографски камък. Ново запрещение: забраняват на печатаря да изпълни отпечатъците на гравюрата.

На всяка крачка Мане се натъква на препятствия. Всеки ден му носи — това са собствените му думи — „кален поток“ от оскърбления. Обезсърчен, уморен от разочарования и несполуки, той заминава в началото на август за Булон и Трувил — това лято жегата е нетърпима, — за да забрави за миг огорченията си, да намери покой в живителния полъх на морския вятър.

Но скоро трябва да прекрати почивката си. На 1 септември една телеграма от Париж го заставя да се върне незабавно в столицата: предния ден е издъхнал Бодлер, поразен от болестта, чиято бавна и страшна отрова една любовна нощ някога е впръскала в жилите му.

Заедно с Фантен-Латур, Шанфльори, Надар, Стевенс и Бракмон Мане изпровожда тленните останки на своя приятел до гробището Монпарнас. Дали в тези минути той си спомня за думите, които един ден през октомври 1865 г. му бе писал Бодлер: „Първите редове на писмото Ви ме накараха да потреперя. Няма и десет души във Франция — не, положително няма и десет, — за които бих могъл да кажа същото.“

Или пък, мислейки си за страдалческия път на поета, за мъченическия му край, той дочува като далечно и ужасяващо ехо укорните думи на капитан Бесон след карнавала в Рио?

Над гробищата е надвиснало буреносно небе. След миг бурята се разразява и потапя земята, гробната яма и погребалното шествие в порой от дъжд и град.