Анри Перюшо
Животът на Мане (14)

ІІ.
Аржантьой

До лодката чак

се плиска водата;

ветрецът подмята

палтото си пак.^[1]

Адоре Флупет, „Упадъкът“.

„Искат да изпреварят г. Мане с няколко години — каква печална политика!“ — пише Маларме в една статия за „страшния натрапник“, в която критикува решението на журито от 1874 г.^[2]

Много хора споделят мнението на Маларме, а унизеният Мане приема с признателност тези прояви на симпатия.

„Благодаря Ви — пише той на автора на «Демонът на аналогията». — Ако имах няколко защитници като Вас, пет пари нямаше да давам за журито.“

В пристъп на раздразнение той отначало е поискал да оттегли всичките си работи от Салона, но после е променил решението си. Ще опита щастието си!

Както е било предвидено, на 15 април се открива изложбата на „батиньолците“ на булевард Капюсин. Опасенията на Мане се оказват основателни: изложбата тутакси отприщва буря от негодуване и най-вече смях. Така се кикотят пред картините, вдига се такава врява, сякаш се е върнало времето на Олимпия. На всичко отгоре Сезан излага една „Модерна Олимпия“, с която е поискал да покаже на приятеля си доктор Гаше, че има много повече „темперамент“ от господин Мане. Замисълът му не остава незабелязан. „Спомняте ли си за Олимпия? — пише Луи Льороа в «Le Charivari». — Е добре, по рисунък, точност и изпълнение тя беше истински шедьовър в сравнение с картината на г. Сезан.“ Същият Луи Льороа, забелязал, че едно платно на Клод Моне носи названието „Импресия. Изгрев-слънце“, измисля име на „батиньолците“ — назовава ги „импресионисти“.

Най-после са открили болестта, която разяжда живописта. Цял Париж ръкопляска на тази присмехулна находка, а когато на 1 май се открива Салонът, всички се струпват пред Железницата на бащата и водача на въпросните импресионисти.

„Господин Мане — оповестява Жул Кларти — е един от тези, които твърдят, че в живописта можем и трябва да се задоволяваме с импресията. Видяхме такива импресионисти у Надар. Господа Моне (един още по-непримирим Мане), Писаро, г-ца Моризо и т. н. като че ли са обявили война на красотата.“

И така отново всичко е поставено под въпрос. Успехът на Чаша бира не е променил нищо; примирието е било само временно. Мане отново се озовава в редиците на бунтарите.

Друг избор той няма: все едно дали му харесва или не, принуден е да върви с отцепниците. Собственото му поражение, а не толкова техните увещания, го тласка към тези, които го призовават да им служи за образец. Сбирките в „Гербоа“ бяха започнали веднага след скандала с Олимпия; през лятото на 1874 г., веднага след Салона, Мане отива при Клод Моне, който работи на открито край бреговете на Сена.

Моне прави силно впечатление на Мане. Този син на бакалин от Хавър, към когото съдбата е всичко друго, но не и благосклонна, но който посреща изпитанията с почти несломима твърдост и върви към целта си непоколебимо, упорито, изпълнен с мъжествена решимост, е един от онези благородни честолюбци, за които успехът в обществото няма значение, ако не потвърждава собствената им взискателна оценка за самите себе си. След войната Моне се е установил с жена си и с малкия си син в Аржантьой. Напоследък поради неприятности с хазяина си е бил заплашен да остане без покрив над главата. Тогава Мане се застъпва за него пред някои личности в Аржантьой, които му намират при портата Сен Дени една хубава къща с градина, обитавана по-рано от философа Теодюл Рибо. От Женвилие Мане трябва само да прекоси Сена, за да се озове при него.

Работите на Моне го изпълват с възторг. Моне рисува най-вече бреговете на Сена. Всяка неделя по тези брегове нахлуват на шумни тълпи лодкари и лодкарки — жените, всичките повече или по-малко леконравни, в дълги поли с турнюр, мъжете с фланелени панталони, плетени ризи и сламени шапки с широки сини или червени панделки, шапки „камбани“ или „канотие“. Десетки лодки се плъзгат леко по водата, надпреварват се или се носят кротко по течението. Ветрецът издува платната, които трептят като бели петна върху огледалната синева на реката. Празнична Сена ехти от песни и смях. До късно през нощта по бреговете й отеква шумното веселие на младежта, която се разхожда, танцува в гостилничките, яде пържена риба и пие бяло вино в селските кръчми.

Самият Моне има лодка с кабина, която придвижва с весло; от нея той може да рисува на воля, като скрепява „ефектите на светлината от един залез до друг“. „Неговото ателие е лодката му!“ — казва Мане. Той го нарича „Рафаел на водата“ и го закача: „Хайде, оставете малко и за другите!“ Запленен от сияйните багри на Моне, от неговите сенки, които не са черни и смолисти, а изпъстрени с богато отсенени рефлекси, той решително се заема през това лято с пленерните етюди и забива статива си пред синята река. Мане се потапя в радостното оживление, което го заобикаля, и се стреми да го предаде върху платното. Палитрата му просветлява от тоновете, които тъй обича по-младият му колега. Рисува лодки, къпещи се жени, рисува Моне на работа в плаващото му ателие, рисува композиции с лодкари и лодкарки — особено две големи платна: В лодката и Аржантьой^[3], за които му позира един от братята на Сузана — Рудолф, заедно с една непозната. Фигурите се открояват срещу синята повърхност на водата. Ярки, искрящи от светлина творби.

Но нека импресионистите не бързат да тържествуват с победата си. Каквото и да мислят те, преломът у Мане съвсем не е така дълбок, както изглежда на пръв поглед. Той далеч не одобрява всички теории на приятелите си. Ако възприема блестящите цветове на Моне, не се задоволява като него с чистото зрително усещане. Мане обича определеното, устойчивото. Неясното, недоизказаното, разсеяното го отблъсква. За разлика от Моне той не се оставя да бъде омагьосан, завладян от трептенията на светлината. Картините си от бреговете на Сена той изгражда строго и така очертава ясно границата, която не би дръзнал да прекрачи. В тези картини от бреговете на Сена той в същност търси да разбере докъде може да отиде по новия път. Както Чаша бира, и тези картини са пределни опити в определена насока — насока, точно противоположна на тази в Чаша бира.

Мане чертае своя път.

* * *

Докато Мане заради Женвилие и любимия на Клод Моне Аржантьой се е отказал от обичайното си летуване на брега на Ламанш, майка му и Йожен прекарват лятото заедно със семейство Моризо във Фекан. Женитбата на Берта с Йожен е вече решена. На 22 декември тя ще бъде отпразнувана в тесен кръг в Паси, тъй като в началото на годината Берта е загубила баща си. Както младата жена казва с тъга, време е тя да се върне „към положителния живот, след като дълго време е живяла с химери“.

Когато двете семейства се прибират в Париж, Мане рисува нов портрет на тази, която толкова години редовно е посещавала ателието му. Този портрет — десетият^[4] — е последната среща на две човешки същества. Отсега нататък Берта няма да позира вече на мъжа, който ще стане неин девер, не ще му позволява да изследва лицето й. Този портрет е една раздяла, раздяла с химерите, с бляна, с невъзможното. Още веднъж, за последен път, погледите на живописеца и на неговия модел се потапят един в друг. Но Берта вече се изплъзва. Художникът я рисува в три четвърти, в поза, която е сякаш отказ: извърнала очи, тя е вдигнала свитата ръка пред себе си, като че ли иска да се брани, да избяга — от какво? От какви призраци? Утре Берта ще се нарича въпреки всичко госпожа Мане. Животът е сън.

Госпожа Моризо е постигнала своята цел: задомила е и последната си дъщеря. След бракосъчетанието, извършено от свещеника Юрел, който сега е викарий в църквата „Мадлен“, тя предоставя жилището си на младата двойка и се оттегля в Камбре. Ева Гонсалес няма да я дразни повече.

* * *

Мане много би желал да изрази на Маларме признателността си за неговата статия за журито от 1874 г. През есента решава да изпълни една цветна литография по своята картина Полишинел, рисувана по същото време като Бал с маски, и тъй като желае да прибави към него едно римувано посвещение, обявява за стиховете конкурс между познатите си поети.

Танцува с двете гърбици Полишинел:

с едната — на земята, с другата — в небето;

зове го този двойствен порив, при което

безспирно пада, небесата взел за цел,^[5]

Пред това четиристишие, написано от Маларме, Мане предпочита двата стиха на Теодор дьо Банвил:

Свиреп и розов, с пламък в погледа си смел,

Опиянен, божествен е Полишинел.^[6]

Толкова по-голямо е желанието на Мане да направи нещо за Маларме. Поетът е превел различни стихотворения на Едгар По, между които и „Гарванът“. Мане му предлага да илюстрира едно издание в ограничен тираж. Ако книжката има успех, биха могли да повторят опита. Същевременно Мане ще изработи няколко гравюри на дърво за една пасторална поема от самия Маларме — „Следобедът на един фавън“, която поетът смята да предложи на издателя на „Парнас“ Алфонс Льомер.

Хубави проекти! Илюстрованото издание на „Гарванът“ се осъществява без големи мъчнотии през пролетта на 1875 г., но продажбите са нищожни. Когато Маларме заговаря за „Следобедът на един фавън“ на Льомер, последният казва „да, да…“, но щом чува, че поемата ще бъде илюстрирана от Мане, пасажът „Шоазьол“, където се помещава дюкянчето на сприхавия издател, закънтява от гневните му крясъци. Маларме обаче съумява с кротост да го успокои и дори извършва чудо с красноречието си, като успява да го заведе при Мане, убеден, че една среща с изискания и обигран в светските порядки художник ще уреди всичко. И това наистина става. В присъствието на Мане издателят се усмирява. Но за кратко! Склонил най-после да прочете „Следобедът“, той отново избухва, потресен от тези стихове, които му се струват излезли изпод перото на умопобъркан:

… Изгаря всичко в дивите простори

без белег от кое изкуство е била

разкрита тази жажда — зов за тона „ла“…^[7]

Още начаса Льомер връща на своя автор този „смешен, налудничав, неподлежащ на публикуване“ ръкопис. Поемата на Маларме и гравюрите на Мане трябва да търсят друг покровител.^[8]

Впрочем през тези седмици в началото на 1875 г. нищо не върви по волята на Мане и неговите приятели. Докато Мане се готви да предизвика Салона с Аржантьой (ще представи на журито само тази картина, за да не може то да си позволи половинчатости като през 1874 г.: нека или го отхвърлят безусловно, или го приемат безусловно!), импресионистите изпадат от ден на ден във все по-трудно положение. Поради интереса, който проявява към тях, Дюран-Рюел е загубил кредита си сред колекционерите и купувачите. Тежки падежи го принуждават да преустанови откупките си. От това особено страдат най-нуждаещите се сред „батиньолците“. В Аржантьой Моне едва преживява, тича по неоткриваеми клиенти и по не по-малко редки заемодавци.

„Моля да ме извините, задето тъй често се обръщам към Вас — е писал през януари той на Мане, — но това, което ми донесохте, се изчерпа. Ето ме отново без пукнат сантим. Ако можете да ми заемете петдесет франка, ще ми направите особено голяма услуга.“

С надеждата да се сдобият с малко средства от една разпродажба в „Отел Друо“, на 24 март импресионистите пускат там на търг над седемдесет свои картини. Сред буря от враждебни викове тези картини биват оценени средно за по-малко от 170 франка едната.

Тази бурна експлозия не предвещава нищо добро за Салона. Журито приема с презрение картината на Мане, този Аржантьой, който художникът е имал дързостта да му представи, това огромно пленерно платно с блестящ колорит, което би могло да мине за манифест. Във въодушевлението си от няколкото седмици, прекарани в Аржантьой, Мане въобще не си е дал сметка за смелостта на това, което е направил. Дали рисува Чаша бира или Аржантьой, той винаги вярва, че рисува именно като Мане, не разбира твърде ясно защо го хвалят или порицават. Който иска да спаси творбата си, ще я загуби; за щастие по отношение на собственото си творчество Мане винаги си остава донякъде наивен. Живописвайки Сена, той нито за миг не е помислил за „традиционния зелен цвят на водата“. Сред пъстротата на слънчевите багри в летния Аржантьой неговото око е видяло водата синя и той я е изписал синя. Каква наглост!

Противодействието не закъснява. Още на втория ден след откриването на Салона, на 2 май, „Le Figaro“ го нахоква заради тази „индиговосиня река, масивна като греда и права като зид“. Тълпа други критици му пригласят в хор. „Никога Средиземно море — пише Жул Кларти — не е било тъй безусловно синьо, както г. Мане ни рисува Сена. Само импресионистите могат така да предрешат истината. А като си помисли човек, че г. Мане със своите ефекти е направо плах в сравнение с г. Клод Моне, пита се докъде ще стигне пленерната живопис и какви още дързости ще си позволят художниците, зарекли се да прогонят сянката и черния цвят от цялата природа!“

Но сега Мане има защитници, които са не по-малко твърди и категорични в мненията си от неговите противници. Водят се ожесточени спорове около Аржантьой и това синьо, което скоро става също тъй прочуто, както котката на Олимпия.

— Боже мой, какво е пък това?

— Това са Мане и Манета.

— Но какво правят?

— Седят в лодката, както ми се струва

— А тази синя стена?

— Това е Сена.

— Сигурен ли сте?

— Знам ли, така ми казаха.

Това синьо слисва публиката и най-вече я дразни. Това синьо е за нея каквото е „червеният цвят за биковете“. Причинява й „нещо като физическа болка“. Намери ли се някой сред тълпата, трупаща се пред Аржантьой, който да се обади в полза на Мане, веднага му изкрещяват: „Ами това синьо!“ Това синьо е „оскърбително“, „нетърпимо“. На хората „им се повдига от него“.

„Мирният договор, който публиката сключи с г. Мане след Чаша бира, е нарушен — заключава Филип Бюрти. — Враждебните действия срещу този много почтен и много последователен художник избухнаха наново с предишната си сила.“

През зимата, когато Бракмон му е гравирал един „екслибрис“, Мане без лоша мисъл се е съгласил да бъде написано на него мотото, което е измислил за случая бившият Бодлеров издател Пуле-Маласи. Коко-Малперше, както го е наричал Бодлер, е съчинил с името на Мане една игрословица на латински: „Manet et manebit“ („Остава и ще остане“). Противниците на художника го вземат на подбив заради това — според тях — нагло самохвалство. О, светила на Института, съдете сами: „Manet et manebit“! Този мистификатор, успял за миг да ги подведе, си остава това, което винаги е бил: маниак, влюбен в рекламата и шума. Вярвали са, че ще се поправи, а тази година смешникът не е измислил нищо по-добро от това, да боядиса опашката на кучето си синя.

„От първата си поява г. Мане не е направил нито крачка напред. Сбогом на бленуваната слава!“

* * *

Преди около две години, преди още „батиньолците“ да се преместят в кафене „Нова Атина“, една вечер в „Гербоа“ е влязъл един едър мъж, загърнат в дълго палто с цвят на стена, с черна плъстена шапка, изпод която се подават гъсти, тъмни кичури. С обветреното си, бронзово лице, с черните като въглен, искрящи очи, засенчени от тежки клепачи, той би могъл да мине за калабриец. Мане забелязва, че някакъв предмет повдига гънките на палтото му, и го взема за уличен китарист. Но се излъгва. Предметът не е китара, а бастун; неговият притежател пък е художник, нов „член“ на групата, и се казва Марслен Дебутен.

Братовчед на прочутия памфлетист Рошфор, Марслен Дебутен е десетина години по-стар от Мане и също е бил, но преди Мане, ученик на Кутюр. По-късно, след като получил доста прилично наследство, този влюбен в светлината, слънцето и Италия художник се установил във Флоренция, в една мраморна вила с огромен парк, наречена „Омбрелино“. Препитавал се почти изключително с майсторски изработени копия на картини от стари майстори и живеел там на широка нога, щедро гостоприемен към всички, докато през 1871–1872 г. се разорил и се върнал в „страната на мъглите“, в Париж. Колкото художник, толкова и поет, автор на драми и стихове (пиесата му „Мориц Саксонски“ е представена в „Комеди Франсез“ преди войната от 1870 г.), той отначало се надявал, че ще си пробие път в литературата. Но скоро трябвало да са откаже от амбициите си в това поприще и се насочил отново към изкуството, и то към второразредната живопис.

Дебутен живее в бившата работилничка на някакъв водопроводчик на улица Дам, невзрачна барака в края на работнически квартал, и произвежда с дузини картини, които продава по пет франка едната. Тъне в нищета, но едновременно горд и безразличен, не се мъчи да я крие. Тъй като може да бъде само бохем и нищо друго, приел е мизерията и едва ли не кокетира с нея. Под сиромашката му външност обаче прозира аристократът. От някогашното му величие е останала непринудеността на благородника. Маншетите на ризата му са оръфани, но ръцете му са ръце на патриций. Когато говори, думите му са винаги на място и издават човека с висока култура.

Всяка вечер след работния ден той идва в „Нова Атина“, където няма по-редовен посетител от него. Украсил е едно кътче на стената с колекция от лули и там си отдъхва от живота на „товарно добиче“, приказва и пуши от осем и половина до единадесет часа. „Батиньолците“ веднага са му отредили почетно място в средата си. Той е станал приятел на всички и една от централните фигури в срещите им. Дебутен боготвори Мане. „Този дявол е живописец на живописците — казва той. — Той владее истинските принципи на изкуството.“ Между двамата художници се заражда сърдечна дружба. Дебутен гравира със суха игла портрета на Мане. Мане пък захваща един голям портрет в цял ръст на Дебутен.

Този портрет изненадва не с личността на модела, а с маниера на изпълнение. И това лято, както миналата година, Мане не напуска парижката област. Задоволява се да прескача от време на време до Женвилие. Но художникът не се връща към опита, натрупан в Аржантьой. Вместо да използува хубавите дни и да забие статива си край брега на Сена, той се затваря в ателието си с Дебутен. Отдалечава ли се вече Мане от „импресионизма“? Така или иначе с портрета на Дебутен той се връща към много по-отдавнашни търсения. Щеше ли да бъде много по-различен този Дебутен, изправил се на платното с жълточервеникаво кученце, ако беше изписан по времето на Флейтист? Кой би повярвал, че само преди една година неговият автор е създал Аржантьой?

Във всеки случай по същото време Мане работи и над друго платно, което безспорно е продължение на опитите му от миналата година. В тази картина, наречена Прането, той изобразява на „пленер“, сред малка градинка на улица Ром, жена, която пере във ведро, и малкото й момиченце, играещо си край нея. С ярките си цветове и греещи сенки тази сцена от всекидневието отговаря напълно на вкусовете на Клод Моне.

Впрочем скоро Мане ще има прекрасен случай да изследва от нова страна възможностите, които предлага пленерът. През септември Тисо, негов познат от Лондон и приятел на Льогро, му съобщава, че се готви да замине за Венеция. Сега или никога е моментът да изпита още веднъж на дело урока, получен от Клод Моне. Няма наистина друго място, по-подходящо за импресионистичните опити, от Венеция, опаловия град на водата и светлината, град на безбройните отражения.

Мане продава една картина, за да посрещне пътните разноски, и в края на септември заминава със Сузана и Тисо за Венеция. Отново ще види града, който някога бе посетил заедно с Емил Оливие. Но едва пристигнал, Венеция започва да го отегчава. Дворците, които се нижат покрай каналите, му се виждат като декор. Колко по-действителна е Испания! Мане гледа плискащата се вода и играещите отражения, които неспирно се менят от браздите на гондолите. „Сякаш плуват дъна на бутилки за шампанско“ — казва той. Тема до немай-къде импресионистична…

Художникът се настанява пред Канале Гранде и разработва тази тема не без усилия и повторения: рисува една черна гондола и лодкаря й, а отпред няколко от разноцветните колове, наречени palli, за които завързват лодките. „Дяволски трудно е — възкликва той — да успееш да предадеш усещането, че лодката е построена от дървени греди, нарязани и сглобени по геометрични правила!“ Как странно би прозвучала думата „геометрично“ в ушите на Клод Моне! Ако той беше тук, щеше да бъде запленен от пъстроцветния прах, от огненочервените багри и от мъглявата синева на Венеция.^[9]

След пътуването в Испания през 1865 г. Мане бе разбрал слабостите на дотогавашния си „испанизъм“, насочен само към външното. Във Венеция през 1875 г. той вижда по-ясно от всякога всичко онова в импресионизма на Моне, което дразни собственото му, влюбено в устойчивите форми око.

Двете му картини от Канале Гранде блестят със сияйните си багри, но те са и една раздяла.

* * *

Импресионистите — сега те гордо приемат това име, което им е било дадено на подбив — са решили да устроят втора изложба през април 1876 г., преди откриването на Салона. Отново увещават Мане да участвува, но и сега с не по-голям успех, отколкото преди две години.

Въпреки това Мане защищава приятелите си; в ателието му винаги има техни картини, за които той горещо се застъпва пред любители и колекционери: „Но вижте само този Дега! Вижте този Реноар! Ами картината на Моне! Какви таланти са моите приятели!“ Той знае по-добре от всеки друг в каква немотия тънат някои от тях, особено бедният Клод Моне, който не престава да го моли, да го преследва с молбите си за пари: „Става все по-тежко и по-тежко. От онзи ден нямам нито сантим, нито пък кредит при месаря и хлебаря… Не можете ли да ми изпратите с обратна поща една банкнота от двадесет франка?“ — „Отчаян съм. Когато се прибрах снощи, заварих жена си много болна… Тъй като имате доброто желание да ми помогнете, моля Ви да не ме изоставяте…“ Тези викове за помощ намират винаги отклик у Мане. Въпреки това той няма никакво намерение да се увлича в начинанията на импресионистите. Дюранти, който готви една брошура за групата под заглавие „Новата живопис“, напразно го увещава да заеме мястото си там, където ще бъде издигнато неговото „знаме“.

„Никога няма да излагам в страничния навес — отговаря Мане. — Ще вляза в Салона през главния вход.“

Ще се въздържат и много други попарени участници в първата изложба, като Бракмон, Захари Астрюк и Де Нитис, на когото са обещали ордена на Почетния легион. Дори Сезан предпочита да не проиграва изгледите си за влизане в Салона. Затова пък Льогро и Дебутен се присъединяват към импресионистите.

Непоколебимо верен на Салона, Мане се е спрял без всякакво колебание на картините, които ще представи в Палатата на индустрията — Прането и портрета на Дебутен, носещ наименованието Художникът. По този начин би задоволил както привържениците на пленера, така и привържениците на по-традиционния маниер.

Изборът, направен повече по чувство, отколкото по разум, не е лош, но ще може ли той да предразположи към благосклонност журито? Прането неизбежно ще накара академичните художници да настръхнат. Това, което журито очаква от Мане, е да се отрече от своите ереси. Сега, когато предвожданата от него клика на цапачите вдига все по-голям шум около себе си, когато критиците все повече се поддават на неговите измами и шутовщини, официалните художници по-малко от всякога са склонни да търпят своеволията му. Освен това, за лошо или за добро, твърде много се говори за Мане. Прекалено много. Има нещо непристойно в това повтаряне на името му с повод и без повод — чувствуват се някак оскърбени, измамени. Сърдят му се за всичко, дори за успеха — наистина прекомерен — на Чаша бира. Нека най-после преклони глава и влезе в крак с другите! „Повече не бива! Дадохме десет години на г. Мане да се поправи. Той не се поправя. Напротив, все повече затъва. Да се отхвърли!“— провиква се злобно един от членовете на журито. Почти всички се присъединяват към него. Насърчено от враждебния прием, който публиката е оказала на Аржантьой, журито взема единодушно — без два гласа — решение да се отхвърлят картините на Мане.

Мане научава това в първите дни на април, когато на улица Льо Пелтие се открива изложбата на импресионистите. Вече твърде много е свикнал с тези удари, за да могат да го уязвят така дълбоко, както преди. Известно раздразнение, няколко ядовити остроти — това е всичко. „Няма ли най-после да махнат тоя старик — процежда той жлъчно по адрес на председателя на журито Робер-Фльори, — който е стъпил с единия крак в гроба, а с другия — в сиенска земя?“ Импресионистите, разбира се, настояват той да се присъедини към тях. Още не е съвсем късно. Но Мане е непреклонен, а и жестоката филипика, публикувана от Албер Волф на 3 април в „Le Figaro“ по повод на „умопобърканите“ от улица Льо Пелтие несъмнено никак не го предразполага към подобен обрат. Щом журито не иска двете му картини, той ще ги изложи публично в собственото си ателие! „Faire vrai, laissez dire“ — такъв е девизът, който той написва върху поканата.^[10]

Мане безспорно и не подозира каква шумотевица ще вдигне тази му инициатива. Две седмици наред, от 15 април до 1 май, над четири хиляди души се изнизват през ателието му, хвалят или критикуват, говорят високо, ръкомахат, спорят. В някои дни пред вратата на сградата на улица Сен Петербур се проточва дълга опашка. От сутрин до вечер глъчката на посетителите оглася мирния дом. Обитателите се оплакват, отправят писмо след писмо до собственика, за да сложи най-после край на нетърпимата врява, която се разнася от приземния етаж.

„Опитът на г. Мане — пише духовито «La Petite Presse» — стана причина да се включи нов член в портиерския правилник. По-рано питаха хората, търсещи да наемат жилище: «Имате ли кучета, котки, птици, деца? Упражнявате ли някой шумен занаят?» След случая Мане вече ви питат: Господинът не устройва ли самостоятелни изложби?“.

Същата врява отеква и по страниците на малките вестници. Мане дели заедно с импресионистите колоните на художествените хроники. Някои хитреци го питат ехидно „защо не е удостоил с двете си картини изложбата на своите братя и приятели“: „Защо се дели? Та това е неблагодарност!“ Общо взето обаче отзивите в печата са доста благоприятни. Преценяват като глупаво, нелепо решението на журито, което не би могло да направи по-добра услуга на художника. „Името на Мане — пише «Le Figaro» — е в устата на всички. Неуспехът на картините му… направи от него преследван, а тълпата е на път да признае най-после, че той има талант.“ „Господин Мане — обявява Кастаняри — е от художниците, които не се отхвърлят… Той заема в съвременното изкуство също тъй голямо място, както например г. Бугро, когото виждам сред членовете на журито. Той е създал картини, които ще се задържат по-сигурно, отколкото «Сантон пред вратата на джамия» от г. Жером, който не е от журито, но заслужава да бъде там…“ Журито се е надявало да напакости на Мане, но само е станало за смях.

Ако не бяха разправиите му с хазяина, който непрекъснато го ругае, Мане би бил доста доволен от постигнатия резултат. В деня на откриването на Салона той е „обграденият с най-голямо внимание, най-следваният, най-слушаният“ посетител в Палатата на индустрията. Когато тръгва да си ходи, навън вали дъжд като из ведро, а хората се блъскат пред гишетата и не смеят да излязат в този потоп. Тогава сред шума на навалицата Мане казва със звучен глас: „Това показва, че е също тъй трудно да се излезе от Салона, както и да се влезе в него.“

Това не са думи на победен — нито пък тонът, с който са произнесени.

* * *

Скрит зад завесата на лоджията в ателието, Мане на няколко пъти е подслушвал забележките на посетителите пред картините му.

Един ден той чува един прелестен женски глас да възкликва пред Прането: „Ами че това е много хубаво!“ Мане е така трогнат от това непринудено възхищение след толкова много подигравки^[11], че очите му се навлажняват от радост, той не се стърпява и излиза от скривалището си, за да благодари на непознатата. „Но коя сте вие, госпожо, която харесвате нещо, което всички намират лошо?“ Очарование: пред него е най-красивото създание — Мери Лоран, любовницата на прочутия американски лекар Томас У. Еванс, бившия зъболекар на Наполеон III и на императорския двор.

Мери е много висока, с пищна плът, със сини очи и червеникаворуси коси. Тя е минала по пътя на големите куртизанки, тъй многобройни през тази епоха. Родена през 1849 г. в Нанси, тя се омъжила петнадесетгодишна за бакалин, няколко месеца по-късно се разделила с него и започнала да играе като фигурантка в леки ревюта и пиеси, където се явявала в Евино облекло. Една вечер като коронен номер на едно такова представление в „Шатле“ изскочила на сцената в лъчезарната си голота „от една раковина, украсена със сребърни сталактити“.^[12] Маршал Канробер се заинтересувал за тази Венера, а след него и доктор Еванс, който започнал да я издържа като своя метреса още преди края на Втората империя. Посвоему тя е много привързана към него и без съмнение му е признателна — защото е добра по душа — за неговата неизменна преданост и за охолното, безметежно съществуване, което той й осигурява: тя получава от него петдесет хиляди франка годишна рента. Как би могла да го напусне? „Та това би било много долно! Задоволявам се да го мамя“ — казва тя с лукава усмивка. В това отношение Еванс е един до немай-къде сговорчив Сганарел.

След като е изпълнила почти съпружеските си задължения към Еванс, за което той й плаща такава висока цена, Мери обича да се отдава безвъзмездно на художници и писатели. Това цвете на плътта е влюбено в духа и таланта дори повече, отколкото в удоволствието. Тя би се уважавала по-малко, ако не им плащаше своята дан с красотата си. Някой й е измислил прозвището „Трептяща лира“.

Тя е имала голямо желание да се запознае с Мане, в съседство с когото живее (на улица Ром 52). А и Мане не е от тези, които биха отблъснали вниманието й. Откакто Берта Моризо е станала съпруга на Йожен Мане, все по-многобройни елегантни посетителки се тълпят в ателието на улица Сен Петербур. Все по-често Мане се увлича в леки любовни приключения. Сякаш бърза да живее, да се наслаждава; опива се от аромата на жените, прославя прехласнат с четката си нежната мекота на тяхната кожа. Сузана затваря очи. Един следобед тя го видяла на улица Амстердам да бърза подир едно младо момиче. „Този път те хванах!“ — заканила му се тя с пръст. Мане не се смутил: „Мислех, че си ти!“ И двамата прихнали да се смеят като съзаклятници.

Жените, които се навъртат в ателието, са много по-често демимонденки като Мери, отколкото истински светски дами. Мане мечтае за ръкоплясканията на салоните, но го привличат и му допадат именно хетерите. Както като художник жадува за официални успехи, но в същност се чувствува най-добре сред „непримиримите“, макар да се опълчва срещу тях, така той се чувствува истински привързан само към леконравните жени. В съкровената си същност този изненадващ, объркващ човек е раздвоен между двете противоположни тежнения на своята природа, между бащината линия на порядъчните, благопристойни буржоа Мане и приключенската жилка на Фурние, между половината „Мане“, която се проявява в светското му държане, в похожденията му на Булеварда, в неосъществения му, но упорит стремеж към почести, блестяща кариера и „завидно положение“, и половината „Фурние“, която го тласка към художниците бунтари и леките момичета.

С приятелите си Мане вече няма друга тема на разговор, освен Мери Лоран. „Има жени, които знаят, които виждат, които разбират“ — казва той, като си спомня за възклицанието й пред Прането. Нейната красота, кристалният й смях, учуденото и прехласнато изражение, думите й, които са като ласки, са го покорили още от първия миг; похвалите й са истински балсам за него. Художникът и куртизанката бързо се разбират помежду си. Вечер, когато Еванс си отива, Мери Лоран маха с кърпичка от прозореца си на улица Ром. Мане чака само този знак, за да се озове в квартирата й, в будоара с покрити с кожи дивани, задръстен от безброй скъпи дреболии, потънал в колкото пищен, толкова и безвкусен разкош, където тя приема постоянния си любовник и своите приятели по сърце.

Една вечер, когато Мане е побързал да отговори на нейния зов и е отишъл да я изведе на елегантна вечеря, художникът и младата жена — неприятна изненада! — се сблъскват на стълбите с Еванс, който се е върнал да вземе забравения си бележник. Три дни наред зъболекарят се сърди на невярната си любима.^[13]

Лятната почивка на семейство Мане прекъсва за няколко седмици любовните връзки.

Мане е поканен заедно с жена си в градчето Монжерон, департамента Сена и Оаза, от финансиста Ернест Ошде, сърдечно излиятелен и до разточителство щедър почитател на изкуствата, чиито колекции за жалост твърде често страдат от периодичните му парични затруднения. Този бонвиван с весело лице се прехласва по „новаторите“, наслаждава се на картините им като лакомник на изкусно приготвени ястия. „Филистери, съжалявам ви — заявява той, — че не чувате тези пленителни хармонии, че не вдъхвате с пълни гърди светлия и благоуханен пленер.“ Непосредствено след войната от 1870 г. той е купил картини от Клод Моне, Писаро, Дега, Сисле, но през 1874 г. е бил принуден да ги продаде на търг в „Отел Друо“. Създадената веднага след това нова сбирка също е била разпродадена една година по-късно. Ошде не се отчаял и започнал да събира трета колекция. Притежава няколко творби на Мане, купени от Дюран-Рюел или от самия художник.

Мане с готовност се е отзовал на поканата на Ошде. От няколко седмици го гнети необяснима умора. През последните месеци наистина е рисувал много^[14], но работата не би могла да бъде причина за слабостта, която го обзема от време на време.

У Ошде, въпреки голямото си желание да направи удоволствие на своя домакин, той не смогва да завърши това, което е започнал — пленерни портрети на Ошде и на децата му. Вярно е, че Ошде не се свърта на едно място, че „никога не позира“, че за щяло и нещяло тича до Париж. Пък и пленерът, какво толкова има в тоя пленер! След пътуването до Венеция този въпрос е вече приключен за Мане. „Рисувам както разбирам; по дяволите с техните истории!“ Нищо не го дразни така, както прозвището импресионист, „цар на импресионистите“, което му прикачват. Той не е „импресионист“ и никога няма да бъде пленник на една формула.

„Художникът трябва да бъде «спонтанеист» — казва той. — Ето вярната дума… Ако трябваше да кажа мнението си, щях да го формулирам така: всичко, в което има човешки дух, съвременен дух, е интересно. Всичко, което е лишено от такъв дух, не струва нищо.“ По този въпрос Мане често се спречква с Клод Моне — спречквания, които стигат до скарване, а накрая завършват с помирение. Защото Мане не може да се сърди на този художник, който върви по свой собствен път и несъмнено има право да постъпва така; Моне просто греши, че се опитва да му налага възгледите си — че би желал у Мане да съществува само „половината Фурние“.

Но у Мане има и друга „половина“ и през тия летни дни в Монжерон тя го отвежда при един отцепник от „Гербоа“, който притежава вила недалеч от имението на Ошде: Каролюс-Дюран. Както пише Дюранти, този Каролюс-Дюран е бил „роден и отгледан… в оригиналното изкуство… в което бил затънал до шия“. Но в каква далечна мъгла се губят днес за него времената от „Гербоа“! Той е тръгнал по лекия път и е бил щедро възнаграден за това. Този претрупан с поръчки портретист е обсипван с почести, слава, пари. Той обича външния блясък, носи брадичка, подрязана а ла Анри III, и пристъпва наперено с високите си обувки от шевро, с кадифения си, плътно прилепнал в кръста жакет, с широката си черна пелерина с алена подплата, а госпожиците от Фобур Сен Жермен, които рисуват акварел, примират от възторг пред мускетарската му осанка, пред това светило и неговата почти налудничава самонадеяност. „Веласкес и аз!“ — казва Карлос-Дюран, „за да спази хронологическата последователност“.^[15] Мане знае много добре какво мислят неговите приятели за тази личност, знае презрителните им мнения и остроумната забележка на Захари Астрюк, че „оставен сам на себе си, Каролюс-Дюран винаги ще предпочете блясъка на фалшивия диамант пред блясъка на благородния камък“. И все пак, като поглежда към преуспелия щастливец, сърцето на Мане се свива от мъничко завист. „Ако печелех колкото Каролюс-Дюран, щях да смятам всеки човек за гениален“ — шегува се той, но зад шегата прозира горчивина.

Мане започва един портрет на Каролюс-Дюран, което е своего рода жертвоприношение пред домашните богове на официалната живопис, опит да се спечели благоволението им. Представя го в костюм за езда, застанал в небрежна поза, с ръка върху бастуна. За нещастие и портретът на красивия Каролюс, подобно на останалите платна от Монжерон, си остава само скица. „Отидох на село, за да си почина — пише Мане на Ева Гонсалес, — а никога не съм се чувствувал тъй уморен през живота си.“

Сузана иска да заминат за Фекан. Мане се колебае. Морето вече не го вълнува. Достигнал е възрастта — вече е на четиридесет и четири години, — когато някои хора, извръщайки поглед назад, виждат хиляди неща, които някога са ги възпламенявали, но сега са мъртви, лишени от чародейната си сила. В края на краищата Мане се съгласява и отива във Фекан, но престоят там не му доставя радост; едничкото му желание е да се върне в Париж, в ателието си, да застане пред статива си, в разгара на своята борба.

Завръща се на 2 септември. Кърпичката на Мери Лоран се размахва от прозореца на улица Ром, Маларме отново започна да се отбива в ателието.

Мане храни все по-топли приятелски чувства към този необичан от колегите си учител, когото началниците му гледат накриво заради извънслужебните му занимания — заради тези „къртовщини“, както казва директорът на лицея „Фонтанес“ — и който в очите на достопочтените възпитатели стои съвсем настрана от „порядъчните и сериозни нрави на преподавателската професия“. Един следобед — когато Маларме разказва може би за своите неволи или, което е по-вероятно, забравил сивото си всекидневие, говори с мечтателен глас за „скъпоценния облак, който се носи над съкровената бездна на всяка мисъл“ — Мане, обладан от внезапен порив, от пламъка, от тази способност за мигновено общение, които осеняват всички истински творци в щастливите им мигове, нахвърля едни портрет на поета — едно платно, малко по размери, но голямо като сполука и още по-голямо с безпределността на мислите и чувствата, които буди и преплита едни в други. Маларме седи потънал във възглавници, с пура в протегнатата напред ръка, с поглед, зареян в съзерцание — скрепен в съкровената си, непреходна същност.^[16]

Навярно Маларме е имал вече случая да наблюдава крадешком Мери Лоран, русата наяда, чиято сластна омая го спохожда натрапчиво в размишленията му:

… О наслада

на бремето свещено — голотата млада,

отбягваща от пламналата ми уста…^[17]

Между нея и него споменът за Мане ще бъде един ден като звено…

Мане мисли вече само за следващия Салон. Дали връзката му с Мери го вдъхновява за това изображение от съвременния живот, което възнамерява да представи тази година на журито: една демимонденка пред огледалото? Така или иначе, той не взема Мери за модел, а се обръща към друга голяма кокотка, Анриет Хаузер, наречена „Лимона“, чийто любовник е Оранският принц. Той я рисува в пикантно неглиже, с кръшна снага и дързък израз на лицето; по корсаж от син сатен и бяла муселинена риза тя се гримира пред огледалото, а в дъното зад нея един господин във фрак, с бастун в ръка и цилиндър на главата, седи с голямо достойнство на едно канапе и чака. Без опита си от Аржантьой и Венеция Мане не би могъл да създаде това платно с плътно наслоени светли бои. Но ако по този начин Мане показва, че е разбрал напълно урока на импресионистите, той още по-ярко разкрива, че веднага е овладял този урок, нагодил го е към собствените си изисквания и го е подчинил на собственото си преклонение пред формата. Очевидно и затова той така се дразни, когато някои упорито продължават да го наричат импресионист.^[18]

През ноември, докато все още работи над тази картина (тя ще бъде завършена едва през януари), Мане прочита в романа на Зола „Вертеп“, който излиза в подлистници и за който говори цял Париж, историята на едно младо момиче: Нана. Той поставя на картината си това име, което впрочем е твърде разпространено сред жените от това съсловие.

Заедно с Нана Мане смята да изпрати в Салона и един портрет на баритона Фор. Певецът продължава да колекционира картини от Мане и желае — нещо съвсем естествено — да притежава собственото си изображение от ръката на художника, на когото залага. Мане, разбира се, се отзовава с възторг на тази толкова ласкателна молба. Докато завършва Нана, той се заема да удовлетвори желанието на баритона, и то с творба, в която е решил да надмине себе си. Тъй като неотдавна Фор е пожънал блестящ успех като Хамлет в една опера, написана от Амброаз Тома по Шекспировата трагедия, двамата се споразумяват Мане да го представи в тази роля. Художникът не жали усилия, настървено работи над „подготвителните“ етюди. Минават седмици. Най-после портретът „става“! Но виждането на художника не съвпада напълно с виждането на неговия модел. Фор би желал да бъде изобразен така, както сам той се вижда, в целия блясък на театралната си осанка; Мане пък го рисува така, както го вижда неговото око, което прониква отвъд маската и разкрива човека — човека и посредствения актьор. Фор и Мане се спречкват. От сеанс на сеанс споровете все повече се разгорещяват и когато художникът полага последната мазка, певецът му заявява, че за съжаление е принуден да се откаже от картината и че още този час отива при модния художник Болдини, за да му направи нов портрет. 1877 година започва зле…

Тя ще продължи още по-зле. Тридесет и седемте или тридесет и осемте сеанса за портрета на Фор са се проточили чак до март. Мане изпраща двете си картини в Палатата на индустрията. Невъзможно е, мисли си той, след шумния отзвук от частната му изложба журито да не приеме картините му. Пък и той добре е обмислил избора си: пожелал е да прояви умереност, избягнал е всичко, което би могло да настрои журито против него. Това не са пленерни платна като Аржантьой и Прането, а един портрет без революционни търсения и една жанрова картина, която би граничила с анекдота, ако не беше тъй виртуозно изпълнена. Но Мане се лъже: журито наистина приема портрета на Фор, но отхвърля Нана. Защо? Боже мой, много просто — защото е неморална. Нека рисуват голи тела колкото си искат, но жена по интимно домашно облекло — за нищо на света! Неглижето е неприлично. И като че ли това не е било достатъчно на Мане, та е поставил зад тази особа пред огледалото и един господин във фрак — чиста порнография! Случаят е твърде добър, за да не се възползува журито от него.

Вън от себе си, Мане тутакси излага Нана във витрината на една галерия на булевард Капюсин. Нана! Уличницата Нана! Благонравните закриват лице пред това „натуралистично“ платно — за да си послужим с думата, която Зола е докарал на мода. Малко остава да разбият витрината на галерията.^[19]

Впрочем Париж преживява доста много вълнения през 1877 г. С „Вертеп“, който излиза по книжарниците през февруари, Зола става в миг най-прочутият и най-хуленият измежду живите романисти; от висотата на своя Олимп старият Юго възвестява с гръмовен глас: „След непристойността идва безсрамието и аз виждам как се разтваря бездна, чиято дълбочина не мога да измеря!“ Импресионистите пък откриват за трети път изложба на свои произведения, която предизвиква необуздани нападки. Не по-малко стръвно се нахвърлят в Салона и срещу портрета на Фор. „Полуделият Хамлет позира на Мане“ — пише карикатуристът Шан. Зола и Мане, импресионисти и натуралисти, всички са от един дол дренки, една и съща сбирщина от размирници и комунари.

Мане вече знае, че няма да го допуснат в залите, отредени за изобразителното изкуство на Световното изложение, което се подготвя за 1878 г. Готов да се бори, той се замисля за миг дали да не уреди самостоятелна изложба в частно помещение, както през 1867 г., съставя списък на стотина творби, които би подбрал за нея. Но пресмята и разходите, които ще му струва това начинание, а те са огромни — художникът се отказва. В пристъп на огорчение заявява, че щом е така, няма да се представи и в Салона през 1878 г.

Ева Гонсалес, която развитието на Мане обърква и плаши, малко по малко се е отдръпнала от ателието на улица Сен Петербур. „Отдавна не сте се обръщали за съвет към мен — й пише Мане на 28 май. — Дали моите неуспехи предизвикаха презрението Ви?“ Тези редове разкриват ясно раздразнението му. Думите му са понякога жлъчни, отмъстителни. Казва за Месоние, че е „колибрито на живописта“. Застанал в Салона пред прехваленото платно на Жан-Пол Лоран „Смъртта на Марсо“, посочва австрийските генералщабни офицери, изправени край трупа на френския генерал, и казва с присмех: „Това са файтонджии, които оплакват смъртта на последния пощальон.“

Мане вече не знае накъде да се обърне. Задяват го заради предохранителните мерки, които взема, да не го смесват с импресионистите.

Кой хвърля камък срещу импресионизма?

Мане.

Кой яростно крещи срещу шарлатанизма?

Мане.

И все пак кой пръв даде знак за тая схизма?

Цял Париж го знае —

Мане и пак Мане!

Недоразумения след недоразумения! Миналото лято той бе започнал портрета на Каролюс-Дюран. Сега предприема нов опит да усмири враждебността и предлага да нарисува портрета на един от най-свирепите хулители на своето изкуство — критикът от „Le Figaro“ Албер Волф. Този човек го дразни като никой друг. „Това животно ме кара да настръхвам — заявява Мане. — Казват, че бил остроумен. Вярвам в това, той е нещо като евтинджийска сергия. И да се свърши всичко, все нещо остава. Ум ли? Че как да няма ум, щом го продава?“ Все пак Мане превъзмогва неприязънта си. Един приятел на Мери Лоран говори на Волф и му предава желанието на Мане. Волф благоволява да се яви един-два пъти в ателието. Но този опит за „опитомяване“, не особено достоен за Мане, не трае дълго. С маймуноподобната си физиономия Волф е наистина нетърпимо грозен. Окото на Мане разнищва тази грозота, която всеки удар на четката разкрива все по-безпощадно върху платното. Скоро Волф решава, че шегата е продължила достатъчно дълго. И той си отива, като тръби наляво и надясно, че „както винаги е мислил, Мане е незавършен художник“, че той само се „лута“ и не може да направи нищо повече от нескопосни скици. Художникът фучи срещу критика: „Нима исках невъзможното от него? Само го помолих да запази неутралитет.“ Колко наивен е той. Волю-неволю Мане трябва да си остане Мане.

На всичко отгоре е принуден да си търси ново ателие. Хазяинът му го е предупредил, че след изтичането на шестата година през юли 1878 г., ще прекрати наемния договор. След шума, вдигнат от самостоятелната му изложба, художникът е станал нежелан наемател. Колкото и настойчиво да го умолява Мане, колкото и да го увещава, че отсега нататък ще бъде най-тихият обитател на сградата, собственикът категорично отказва да го приютява повече — и него, и картините му.

Мане е уморен. Уморен от несполуките, от тази борба, чийто край не се вижда, от всички препятствия, в които на всяка крачка се препъва. Гнети го и необяснимата слабост, която го бе сковала миналото лято. Жадуващ за малко покой, той пак отива в Монжерон при Ошде. Мане накуцва. Левият крак, същият, който вече му бе създал грижи по време на обсадата на Париж и след това, започва отново да го боли. И отново го спохожда споменът за бразилската джунгла. Спомен и някакъв страх. Спомен, който понякога го терзае като угризение.