Анри Перюшо
Животът на Мане (1)

Към читателя

Ако след Ван Гог, Сезан и Тулуз-Лотрек избрах Мане за герой на четвъртата биография от моята поредица „Изкуство и съдба“, то е защото художникът на „Олимпия“ заема централно място в онази художествена епоха, чиято история съм се заел да пресъздам. Той е нейният „шарнир“, оста, около която се върти тя. Изрази като „преди Мане“ и „след Мане“ имат своя дълбок смисъл. С Мане приключва един период и започва друг. Мане е действително „бащата“ на съвременната живопис, човекът, който даде определящия тласък на цялото й по-сетнешно развитие. Малко революции в областта на изкуството са били така решаващи и с толкова далечни последици, както революцията, която предизвика той.

И все пак този революционер мечтаел само за официални и светски успехи. Художникът, който разтърсва из основи изкуството на своето време, е истински буржоа и остроумен светски кавалер, денди, редовен посетител на кафене „Тортони“ и приятел на хубавите парижки демимонденки. Той се домогва към славата на официалните изложби. Смятат го за човек, търсещ скандала, а скандалите му причиняват огорчения и болка. Най-голямото щастие за него са медалите и отличията.

Това противоречие — чрез което някак парадоксално се отразява у един човек антитезата между буржоата и артиста, докарана на мода от романтизма — е дало повод за неизбежни недоразумения. Личността на Мане е станала предмет на странно опростяване. Ако приживе много хора си го представяли — в светлината на скандала — като жаден за долнопробна реклама бохем, то по-късно други виждат в негово лице някакъв буржоа, смазан от съдба, която не е била по силите му.

Това са съждения в черно и бяло, премного елементарни. Шумната слава на Мане е станала причина за това грубо раздуване на най-лесно видимите особености на неговия живот. Но видимият живот на един човек не се покрива непременно с действителния; той е само част от него — често пъти по-незначителната. Животът на Мане е много по-неясен, много по-малко прозрачен, отколкото се мисли обикновено. Колкото повече навлизах в него, толкова по-сложен и по-многообразен ми се разкриваше той — с неподозирани дълбочини, с големи сенки, с хиляди премълчани и хиляди съществени неща.

Нервен, раздразнителен, разяждан от коварната и неумолима болест, поразила толкова много големи художници и писатели на миналия век, човекът Мане се покрива напълно с твореца Мане. „По неволя революционер?“ Да, наистина, но само дотолкова, доколкото един човек приема неохотно да бъде това, което е, или по-скоро приема да носи съдбовното бреме, което му налага неговият характер. Мане мечтаел за успехите на Кабанел, но не можел да рисува като Кабанел. Бунтувал се срещу съдбата си, но носел тази съдба в себе си.

Тази именно съдба се опитах да разчета тук. В библиографските бележки в края на книгата читателят ще намери източниците, на които съм се опирал, за да изградя този „Живот“, в който — като и в другите си биографии — старателно се пазех от всякакво романизиране. За да се доближа колкото е възможно по-плътно до човека, аз разширих проучванията си във всички посоки. Много е писано за Мане, много е писано и за неговите съвременници. Постарах се да прочета всичко. Това беше тежък, но плодоносен труд; от напълно забравени източници от онова време прибрах богата жътва.

От друга страна, издирването на непубликувани материали се оказа необикновено плодотворно. Това дължа в значителна степен на великодушното съдействие, което получих от много места. Така аз не бих могъл да се отблагодаря на г. Жан Адемар, помощник-уредник на Кабинета за гравюри при Националната библиотека в Париж, който постави на мое разположение важни архивни материали, съдържащи много непубликувани досега документи от всякакъв род; за мен това беше неоценима помощ. Също и професор Анри Мондор ми предостави с изключителна любезност голям брой неиздадени материали за Маларме и Мери Лоран, цяла серия писма на Мане до Мери Лоран, както и писма на Берта Моризо до Стефан Маларме. Господин и госпожа Жан-Реймон Герар-Гонсалес, син и снаха на Ева Гонсалес, също поставиха на мое разположение притежаваните от тях документи, особено кореспонденцията на Мане с Ева Гонсалес, Еманюел Гонсалес и Анри Герар, както и бележника на младата художничка с отзивите от печата; те ми дадоха и много ценни сведения за Еманюел Гонсалес и Феликс Бракмон. Госпожа Женвиев Е. Оливие-Троазие и госпожа Анет Троазие дьо Диас, дъщерята и внучката на Емил Оливие, ми разрешиха да ползувам ръкописа на „Дневника“ на този политик, текст, който представлява особен интерес, що се отнася до пътуването на Мане из Италия през 1853 г. Освен това госпожа Женвиев Е. Оливие-Троазие има̀ добрината да ми предаде в писмена форма разказа за едно приключение на Мане във Венеция, който много пъти е чувала от баща си. Господин Луи Руар отговори крайно отзивчиво на всички мои, често доста недискретни въпроси, отнасящи се до Мане, Берта Моризо и различни приятели на двамата художници. Дължа също така признателност на г. Жан Дьонизе, началник на Флотските архивна служба и библиотеки, който много любезно ме подпомогна при проучванията ми относно някогашния кандидат за Флотското училище — младия Мане; на г. Мишел Робида, който ми съобщи някои ценни подробности за своята баба Изабел Льомоние, и на г. Франси Журден, който ми предаде препис от едно писмо на Клод Моне във връзка с „Олимпия“.

На всички изказвам най-сърдечната си благодарност.