Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (4)

3

— Това никак не ми харесва — прошепна намръщеният Ярослав.

— Късно е за колебания — отсече Алдин.

Посочи екрана, на кой го се въртеше запратената по своя последен път петдесетметрова скала. Овехтелият им кораб я следваше, разтърсван от тласъците на спирачните двигатели.

— Проклетите системи за гасене на инерцията съвсем са се скапали — промърмори вазбата под носа си.

Нямаше как да не признае, че доскорошното му положение на най-могъщ кох в Облака си имаше несъмнени предимства. Непрежалимата му яхта беше истински шедьовър на техниката. Можеше да си позволи и основен ремонт след всеки петдесет подпространствени скока, дори кожодерските цени за постоянното регулиране на двигателите. Но всичко това остана в миналото. През последната половин година, откакто се спаси от първото нападение на Корбин, почти всички принадлежащи му кораби, ремонтни докове и космодруми бяха смазани или пръснати на атоми. А собствениците на независимите технически станции получаваха истерични припадъци, щом го зърнеха, и бързаха да тряснат вратите на хангарите. Сред тях не се срещаха толкова луди, че да обслужат Алдин Беглеца, както се прочу напоследък.

Всъщност Корбин дори не прекаляваше с убийствата. Достатъчно се оказа двама управители на ремонтни докове да бъдат намерени нанизани на кол от алшигите. Всички се убедиха, че общуването с Ларайс по какъвто и да е повод е настоятелна покана за посещение на „черноризците“.

Габлона не изпълни заканите си да сее опустошение из галактиката. Постъпваше много по-практично — изпращаше убийците си да премахнат важните служители в корпорациите на Алдин. Набързо се разправи и с неколцината дръзки банкери, които си позволиха да отпуснат кредит на неговия враг. Вазбата обаче се боеше, че от този ден нататък положението ще се промени коренно.

През цялото време му се искаше да отвърне на ударите, но накъде да насочи малобройните си сили? И Зола, и останалите кохове се кълняха в невинността си. Въпреки това Оиши настояваше да им дадат добър урок, Алдин обаче не можа да се пребори със съвестта си. Обвързваше го кодексът на честта, спазван строго в гилдията на вазбите — никога да не намесва невинни в сблъсъка. Не го убеди дори некачественият презапис, доказващ участието на Зола и другите в играта. Най-страшният му проблем беше изключителната дарба на Корбин в конспиративните хитрости. Дебелакът бе загубил всичко в предишната игра и сега нямаше какво да пази, нито пък можеше да нарече някое място свой дом. От време на време научаваха за някоя негова временна база. Веднъж дори се бе отбил на Пръстена Колбард за малко. И все пак успяваше да остане за тях призрак, видение, слух, витаещ някъде из най-затънтените и безлюдни звездни системи на Облака. Това не му пречеше да открива с почти свръхестествена прозорливост всяко убежище на Алдин.

Досега беше така.

— Навлиза в атмосферата — съобщи Оиши и гласът му трепна от потиснато ликуване.

Огнена дъга пресече небето над света за удоволствия под управлението на Хобс Габлона, последвана от непоносим проблясък над мястото на удара.

— Спускаме се! — рязко заповяда вазбата.

Спирачните двигатели изреваха напрегнато, стомахът на Алдин сякаш се помъчи да изскочи през устата му и той се зарече намусено, че ще постегне разнебитения кораб при първа възможност.

— Точно в целта — усмихна се самураят, без да отделя поглед от радарния екран. — Не остави и парченце от електромагнитното оръдие, с което се готвеха да ни посрещнат. Има разрушения и от ударната вълна, но не са над очакваните.

Алдин също се засмя, докато гледаше верния си съратник. В повечето случаи той предпочиташе привичния си официален стил на японски воин от седемнадесетия век, но овладя бързо жаргона на съвременната война.

„Оцеляващият“ нахлу в атмосферата, разтърси се веднъж при срещата с взривната вълна и се понесе над океана към базата и дворците на Хобс Габлона.

— Щурмовата група в пълна готовност! — нареди Оиши.

Алдин стана от креслото си и отиде при своите бойци.

Басак и неговите бесни воини щурееха от радост, че най-после ще нападнат някого. И те, и самураите носеха най-мощните достъпни оръжия, главатарят обаче не се разделяше с тежката си двуръчна брадва, защото щяла да създаде подходящо настроение за веселба. Оиши също не беше забравил двете си саби.

В преддверието на въздушния шлюз замига червена светлина и се разнесоха войнствени крясъци.

— Помнете — започна строго японецът, — нападаме ремонтните докове и взривяваме всеки кораб, който намерим. Но ако се натъкнем на нещо много по-добро от тази очукана кофа, ще се прехвърлим в него. Заварим ли Корбин долу — още по-добре! Ако не, поне ще го лишим от основната му база в този сектор на Облака. Така ще имаме поне малък шанс да възстановим равновесието на силите.

Оиши се озърна към вазбата, понечи да добави нещо, но погледът му го принуди да се откаже. Самураят едва не се побърка от тревога, когато научи за намерението на своя господар да участва в нападението.

— Аз ще бъда с Алдин в щурма на хазартния център. Не забравяйте — имаме петнадесет минути да заложим бомбите си и да изчезнем. Онези долу сигурно вече са съобщили на приятелчетата си.

Звучен сигнал отекна от металните стени.

— Десет секунди! — предупреди Зердж от пилотската кабина.

Алдин усети как коленете му омекнаха. Налудничавата му гордост го тласна да излезе с бойците си, но какво ли можеше да го сполети на тази враждебна планета?

Зъбите му изтракаха от прекалено твърдото кацане, люкът се отвори и басаките ревнаха от радост.

Вазбата изскочи с тях от кораба и занемя от разрушенията, които според Оиши не били „над очакваните“.

На площадката за кацане царете хаос, макар скалата да се бе забила на половин километър оттук. Стар товарен кораб пламтеше като факел и осветявате всичко наоколо с трепкащо сияние. Петнайсетината доста крехки наглед хангари се бяха срутили от ударната вълна, погребвайки богаташките яхти вътре.

Гафовете нададоха тържествуващи вопли, щом видяха колко е пострадал врагът. Определените групи се пръснаха светкавично из космодрума.

— Да вървим! — извика и Оиши със сабя в ръка.

Втурнаха се към заслужилия съмнителна слава дворец на удоволствията.

След броени секунди вазбата съжали още повече за решението си. Неговите отвикнали от прекалени усилия крака не можеха да го носят наравно с настървените воини.

По стъклените стени на двореца зееха дупки, падащите парчета звъняха мелодично, сякаш за да откроят грубия трясък от взривовете в хангарите.

Първите самураи стигнаха до широката двойна врата, която се плъзна встрани. По цялата фасада на огромната сграда изведнъж заблестяха пъстри картини около огромната дума ХОБС, само че някои букви бяха като изядени. Разнесоха се първите тактове от екзотична песен. Компютърът вероятно също беше пострадал сериозно от взрива, защото пусна записа поне три пъти по-бързо от нормалното.

Оиши изскочи пред всички и пръв хлътна в приличащото на пещера фоайе. Игралните маси бяха безлюдни, по пода бяха пръснати чипове за стотици хиляди катари.

— Алдине, ама че си гадняр!

Предводителят на самураите се извъртя, готов да замахне, другите насочиха пистолетите си към вбесения мъж, понесъл се към тях върху левитационното си кресло.

Алдин почувства лека тъга, когато позна своя приятел от първите си години като вазба. Прасешките очички на Хобс, потънали сред множество гънки, искряха от гняв. Креслото пъшкаше под туловището му, в сравнение с което дори Корбин изглеждаше почти строен.

Неколцина телохранители придружаваха шефа си, но щом зърнаха въоръжените до зъби самураи и гаварнци, веднага се укротиха. Управителят им махна нетърпеливо да си вървят и се вторачи в Алдин.

— Ще те съдя, ще ти взема и последния катар!

Вазбата поклати глава смутено и пристъпи към стария си познайник.

— Хобс, мъчно ми е, че и ти го отнесе покрай Корбин, но нямаше как…

— Ама какво общо имат нашите невинни забавления с дрязгите ви?

— Тук ли е Корбин? — излая Оиши, изправил се предизвикателно пред огромната буца плът.

— Провери в регистъра на гостите, кретен такъв! — озъби му се управителят. — Замина още вчера! Защо беше нужно да ми съсипвате бизнеса, а?

Японецът веднага застана пред най-близкия пулт и скоро откри кода на Корбин. Яростно стовари юмрук по клавиатурата.

— По дяволите, изтървахме го за малко!

— Аз съм само един от бедните братовчеди в рода Габлона! — изхленчи Хобс като обидено хлапе. — Вложих всичките си спестявания в тази дупка, а вие направо ме погубихте!

— Ще ти дам достатъчно, щом свършим с тази щуротия — утеши го Алдин. — И двамата знаем, че Корбин използваше твоята планета като база. Бях принуден да му я отнема.

Хобс си замълча. Знаеше, че е безсмислено да се преструва на невинен. Корбин му бе предложил твърде изгодна сделка, за да устои на изкушението.

— Има и още нещо — изсъска Оиши. — Дочухме, че си организирал голям купон в деня, когато започна войната.

Тлъстият мъж го погледна гузно.

— Ами роднински задължения, нали разбираш… — измънка немощно.

— Ако Надзорниците научат с какво се занимаваш, ще те пратят на такова дълго превъзпитание, че ще ти стопят мазнинките — студено подхвърли Алдин.

Хобс се задави от кикот.

— Какво смешно казах?

— Тайна — едва изфъфли управителят.

— Все едно. Претърсете навсякъде! — заповяда вазбата.

Самураите се понесоха към втория етаж, където бяха апартаментите за гости.

След миг пронизителни писъци отекнаха в игралната зала. Десетки момичета се спуснаха вихрено по стълбите и се скупчиха около Хобс, сякаш той наистина можете да ги защити от нападателите. Алдин огледа любопитно жените и гаварнките. Спомни си за отдавнашната вечер, когато се запозна с Хобс, и приключенията им в едно свърталище на планетата Луксот. Шишкото сякаш прочете мислите му и двамата се засмяха едновременно.

— Май вече ми е късничко за такива изпълнения — малко печално каза вазбата.

— Ти само ела при мен, като оправиш кавгата си с моя братовчед. Ще ти докажа, че за тази работа никой не е достатъчно стар!

Алдин се ухили.

— Женен съм.

— Да, вече се наслушах за нея. Истинска амазонка. Няма да ви бъде за дълго.

Вазбата кимна мрачно, но спомените в миг се изпариха от ума му, защото чу глухия гръм на „Ерик 15“.

Момичетата се пръснаха шумно във всички посоки. Алдин приклекна, стиснал дръжката на своя пистолет, и огледа настръхнал полутъмната зала.

— Горе! — подвикна Оиши, веднага застанал до него, за да го пази.

— Сигурно сте открили моите гости — с престорено равнодушие промълви Хобс. — Не съм и помислял, че са такива тъпанари.

Отгоре се разнесоха сърдити викове и след малко на площадката над стълбите се показа Зола Фалдън, заобиколен от самураи.

— Как се осмеляваш да нахълтваш тук! — изпищя дребничкият кох, стиснал с две ръце хавлията около кръста си.

Алдин се озърна към тлъстия управител, който му се усмихна бледо.

— Няма да ти хареса гледката горе — смутолеви Хобс.

— Алдин-сан… — поклони му се един от самураите.

Алдин затича нагоре по стълбите, следван неотлъчно от Оиши.

Бойците му се бяха събрали пред входа, от който излизаха гъсти облаци нара.

Той влезе в банята и ахна. Отсрещната стъклена стена бе пръсната от взрива. Всички в помещението бяха порязани. Медицинските сервоботи вече се суетяха около тях.

До вратата бе проснат труп на гаф с голяма дупка в гърдите. Беше Култа — дребен кохот сектора Нагамак, където господстваха гаварнците.

— Криеше оръжие под халата си — каза един самурай. — Нямах избор.

Сега вече стана страшно, каза си Алдин. Ето че и един от коховете загина в сблъсъка. Щом го забелязаха, десетината в банята веднага започнаха да го обиждат и заплашват. Той ги изгледа презрително.

— Е, колко парици натрупахте от залозите досега? — озъби се насреща им.

— А още колко ще вземем, като пукнеш накрая! — изврещя Зола от коридора. — Или пък Надзорниците ще те натикат доживот за превъзпитание, щом научат за това!

Кохът изфуча край него и гневно посочи далечния ъгъл, от който парата се разнасяше полека.

Вазбата видя втория труп и го побиха ледени тръпки. Стъклото под краката му пукаше неприятно, когато пристъпи нерешително към тялото. За пръв път виждаше Надзорник. При това мъртъв.

В банята стана тихо като в гробница, фасетъчните очи на съществото зяпаха сляпо на пет-шест крачки от трупа. Стъклен шрапнел му бе отнесъл главата. Алдин се озърна към коховете, които го гледаха осъдително.

— Няма да мирясат, докато не те спипат! — възбудено изсъска Зола.

Алдин се изпъчи срещу групичката.

— Точно вие помогнахте нещата да потръгнат толкова зле! От векове игрите са били забавление за джентълмени. После Корбин зина да лапне твърде голям залък и се опита да премахне Александър. И вие с цялата си мъдрост ни насъскахте един срещу друг. Сега пък Корбин се мъчи да започне истинска галактическа война, а вие, тъпанари, залагате кой ще победи! Всички сме замесени. И какво, гръм да ви удари, търсеше този Надзорник тук?

Коховете се опитваха да го изпепелят с поглед, но предпочетоха да не отговорят.

— И той беше комарджия като вас, нали? — кресна Алдин.

Неколцина се спогледаха нервно със Зола и в този миг вазбата прозря какво ставаше.

— Ларайс! — изрева някой навън.

Алдин пристъпи към разбития прозорец. Един хангар изчезна в огнено кълбо и очерта в червено силуета на Басак и мятащото се създание, което огромният гаварнец държеше с една ръка.

— Хванах го, като опитваше да се вмъкне в една от здравите яхти! — гръмогласно обясни главатарят. — Да го хвърля ли в огъня?

Вазбата само мърдаше беззвучно устните си. Не можеше да изрече нищо. Хилещият се гаф бе вдигнал над земята вбесен Надзорник.

— О, богове! — най-сетне изпъшка Алдин. Сега вече нямаше да им се размине. Поне можеше да сплаши още малко коховете. — Ами добре, продължавайте с мръсните си игрички. Щом заварихме тук Надзорници, значи и те са затънали до гуша. Онази мърша в ъгъла няма да проговори, но пък другия не успя да ни се изплъзне.

Коховете наистина започнаха да се тревожат.

— На твое място не бих се увличал прекалено — започна да увещава Зола с пискливия си гласец, подтичвайки след Алдин на излизане от банята.

Вазбата го опари с поглед.

— Слушай, Зола, преди никой не те зачиташе, само че аз нищо лошо не съм ти сторил. Дори ти уредих две-три игри с отстъпка, макар че според договора ми с Корбин нямах никакво право.

Дребосъкът кимна. Явно се разкъсваше между страха си от Надзорниците и опасенията от незнайните кроежи на Алдин.

— Искам от тебе истината — натърти вазбата. — И повече няма да ти досаждам. Само ми отговори — Надзорннците срещу мен ли играят? — Зола се озърташе гузно към скритата от пара вътрешност на банята. — Ти се опита да извъртиш последната игра в своя полза — прошепна настойчиво Алдин, — и заради тебе загина един самурай, добър мой приятел. Никога не съм споделял с Оиши каква беше твоята роля в смъртта на неговия брат. — Кимна многозначително към главния си телохранител, чакащ в коридора. — Ако сега изтърва дори думичка… Както е настръхнал, ще те съсече, без да му мигне окото.

— Но няма да го направиш, нали? — измънка кохът.

— Продължавай да се инатиш и ще видиш.

Зола си облиза устните, пристегна хавлията около кльощавото си тяло и придърпа Алдин към усамотен ъгъл.

— Слушай, идеята за тази игра поначало е на Надзорниците — зашепна трескаво. — Всички си знаем, че Корбин е превъртял. Все се надявахме, че ще се забие в някой неотбелязан в компютрите астероид на излизане от скок. Няма да си кривя душата, Алдине — мразехме те, че ни оскуба докрай в предишната игра, ама някак добродушно, ако схващаш какво искам да ти кажа. И ние те мамихме, но ти се оказа по-хитър накрая. В края на краищата, винаги е така в бизнеса, нали? — Кохът се засмя насила и Алдин изопна устни безизразно, колкото да прикрие погнусата си. — После чухме, че Корбин измъкнал алшиги от Дупката. И се уплашихме.

— Ама изобщо не си направи труда да ми подскажеш какво са намислили Корбин или Надзорниците.

— Честна дума, тъкмо уреждах да ти пратя вест! Само че точно тогава при нас дойде един Надзорник. Предложи ни това дребно хазартно развлечение и… — кохът сви рамене, — … беше твърде привлекателно, за да му откажем.

— Да се поразтушите след загубите си, а?

— Ти най-добре знаеш, че досега сме виждали военни игри само на повърхността на планета. Залагали сме на космически сражения, само когато Ярослав подготви данните за онези симулации на войната между нашите три раси. А Надзорникът ни обеща представление на живо, пък и поиска само два процента комисионна. Трябва да признаете, че това е по-изгодно дори от твоята някогашна тарифа.

Кохът гледаше с надежда, че вазбата непременно ще разбере и одобри подбудите му.

— Е, да, нима един джентълмен може да пропусне такова чудесно предложение… — промърмори Алдин с неприятна усмивчица.

— Именно! — възкликна Зола и го потупа добродушно по гърба, сякаш всичко беше забравено и простено.

— Но вече изобщо не контролирате играта! — изрева вазбата.

Кохът се отдръпна стъписан.

— Ами допускахме, че ще бъдеш пометен още в началото… Нищо лично, разбира се. Аз пък вярвах, че с твоята находчивост ще измислиш как да го смажеш за една-две седмици.

— И, естествено, си заложил на моята победа, а?

— Разбира се, разбира се!

— Според последните ми сведения — изръмжа Алдин, — седем свята бяха ударени от отклонени астероиди, двадесет и пет пострадаха от десанти, а една цяла планета вече не става за нищо! Беше зле още докато ти и останалите кохове съсипвахте икономиката с ината и коварството си, но сега настана хаос! Гади ми се, щом се сетя, че се обзалагате за това!

— Я не ми се прави на светец! — сопна му се дребосъкът. — Когато ни уреждаше игри на първобитните светове, хиляди загиваха в стълкновенията. По-лесно ли преглъщаше смъртта на онези нещастници?

Алдин помълча. Изведнъж се почувства твърде стар и изтощен.

— Трябва да спрем това — промълви унило. — Опитай се да ми уредиш пряка схватка с Корбин. Нека слезем на някоя планета — аз с моите воини, той с неговите. Победителят ще получи всичко.

— Все още си наивен романтик — укори го Зола с високомерието на своето съсловие. — Корбин е луд, не разбираш ли? Дори съм готов да повярвам, че отмъщението срещу тебе е само повод да се развихри из галактиката.

— Добре де, а как ще го спрем?

— Убий го и толкова! — отсече кохът.

— Ами Надзорниците?

— Проблемът си е само твой. — Лицето на Зола просто светна от злорадство. — В цялата ни писана история никой не бе посягал на Надзорник. Чудя се как ли ще реагират на твоето дребно прегрешение?

Алдин не измисли какво да отговори и му обърна гръб. Хобс го чакаше в подножието на широката вита стълба, отново заобиколен от екзотичните си дами.

— Вече знаеш какво направи — изрече с искрено съчувствие.

Вазбата огледа съсипията наоколо.

— Хобс, съветвам те като приятел да се махнеш по-бързичко оттук. Надзорниците може и да се разсърдят, че е имало толкова свидетели на странните им изпълнения.

Тройната брадичка на шишкото се разлюля.

— А какво ще стане с двореца?

— Запиши ми го в сметката — неволно се засмя Алдин.

— Но как да се измъкна? — изхленчи Хобс. — Та вие гръмнахте всички кораби!

Вазбата разсеяно рееше поглед из игралната зала, без да я вижда. Щом Надзорниците са стигнали дотам, че сами да организират игра, в никакъв случай няма да искат свидетели на убийството на един от тях и пленяването на друг. В ума му вече се мержелееше зародишът на план, вдъхновен от неочакваните разкрития. Хобс можеше да се окаже доста полезен.

Поне това му дължеше за безплатните обеди, с които старият му приятел често го гощаваше, когато Алдин изпадаше в нужда.

— Добре де, да му се не види! Тръгвай с мен.

— От колко ли години не съм скитал… — развълнува се шишкото. — Май космическите гледки на живо ще ми се отразят добре на духа. Хайде, момичета, да побързаме.

— О, богове! — изпъшка Алдин.

Ако Мари научеше за това, нямаше да млъкне дни наред. Той вдигна поглед към застаналите на горната площадка кохове.

— А вие, мръсници, оставате тук!

— И момичетата ли ще отведеш? — завайка се Зола.

Алдин му се ухили гадничко и излезе от фоайето.

Навън нощта се бе превърнала в зловещо пладне.

Пламтяха десетки кораби, ремонтни инсталации и хангари. Гафовете се събираха, опиянени от разрухата. Бяха толкова въодушевени, че Алдин се надяваше дори да забравят за малко отдавна закъснялата си заплата.

Басак се появи иззад ъгъла, понесъл подритващия Надзорник.

— Никакви жертви не дадохме. Всички тук се разбягаха, не искаха да се бият — разочаровано добави той.

Затътна поредният взрив в хангар наблизо и великолепна космическа яхта рухна под тежестта на металните греди. Главатарят подсвирна възхитено, после изгледа навъсен мятащото се тяло, което носеше с такава лекота.

— Що за твар е тази?

— Пусни ме веднага, недодялан грубиян! — сдържано заповяда Надзорникът. — Тази постъпка ще ти осигури превъзпитание до края на дните ти.

— Млъкни! — изсъска вбесеният Алдин.

— Аз съм Надзорник — студено обясни съществото.

Стъписаният гаф го изтърва и крехката фигура се свлече в купчинка на земята. Басак пусна брадвата си и внимателно вдигна пленника, започна полека да изтупва праха от него, като мънкаше неспирно заклинания срещу зли сили.

— Убихте един от избраните — изсъска Надзорникът срещу Алдин. — Ти също подлежиш на превъзпитание до мига на смъртта си.

— А ти, драги, бе спипан да уреждаш залози за нашата малка война — отвратено отвърна вазбата. — Всичко ще отиде по дяволите. Прахосахте три хилядолетия мир заради алчността си. Затова не ми пробутвай надутите си заплахи.

— Сега какво ще правиш? — неспокойно попита съществото.

Алдин се чудеше какво да каже. Изведнъж му се стовариха и невъобразимо могъщество, и страшна отговорност, все заради проклетото нападение! Ако разгласи истината из целия Облак, ще погуби всякакви шансове Надзорниците да наложат мир. Но ако я прикрие, ще го заклеймят като убиец и ще го преследват от единия край на галактиката до другия. Не само Корбин, ами и всеки обикновен гражданин ще жадува да получи наградата за главата му.

— Ще дойдеш с мен, докато измисля нещо — тихо каза вазбата.

— Мъртъв си, да знаеш! — разяри се отново Надзорникът.

— Най-добре си мълчи и се подчинявай на Басак, че иначе ще намеря някоя усмирителна ризница за тебе и ще пусна напрежението!

Ужасеният гаф само зяпаше Алдин, но махна нерешително на съществото да го последва. Толкова беше объркан, че си забрави скъпоценната брадва и се наложи един от неговите воини да му я носи.

— Е, какво ще правиш? — попита Ярослав.

— Да пукна, ако знам!

 

 

— Да го убием!

Всички се взираха стъписани в най-старшия. Никога не биха очаквали да чуят тези думи от ръководителя на раса, която уж се бе посветила на кроткото съзерцание и стремежа към мир.

— Как стигнахме дотук? — прошепна Ю, най-възрастният сред тези неподдаващи се на времето същества. — Преместихме се в Облака заради покоя, за да избягаме от гъмжащия живот в родната ни галактика. За жалост и те ни последваха, за да продължат с безумията си на палави деца. Тогава осъзнахме, че сме длъжни да им предадем мъдростта си, да ги контролираме, ако искаме да оцелеем. Иначе трябваше да търсим отново тишина и спокойствие в далечни светове, само за да се натъкнем на същото. Знаехме, че ще минат хилядолетия, преди да им вдъхнем любовта към покоя, но нямаше друг начин. — Гласът му затихна и той би заридал, ако Надзорниците бяха способни да изразяват така чувствата си. — А вместо да ги спасим от самите тях, те ни омърсиха. Опечален съм, че най-старшият сред нас дори е помислил за насилие.

— Време е да станем по-практични — нетърпеливо го прекъсна най-старшият. — Лесно прикрихме смъртта на Лоза, но сега стотици от тези същества, може би и хиляди, знаят за убийството на Ретуна и пленяването на Вуш.

— Свършено е с легендата за нашето всемогъщество и неуязвимост — обади се тих глас от другия край на залата, където се събраха стотици Надзорници.

Беше Мупа, един от младшите, спътник на Вуш в медитацията.

— Трябва да наложим пак надмощието си, и то незабавно — продължи той, — иначе низшите твари просто ще ни прегазят.

— Мупа е прав — подкрепи го друг, — ще тръгнат на лов за нас из личните ни светове за уединение. Ще забравят всякаква почит към нас.

Почти всички се съгласиха шумно.

Най-старшият кимна бавно, сякаш угнетен от тежко бреме, но вътрешно ликуваше. През тези хилядолетия неприятните му раси се размножаваха с плашеща бързина, а Надзорниците никога не бяха повече от петстотин. Само още шестима се бяха появили на този свят след Мупа, за да заменят онези, които след безбройни епохи най-сетне се умориха и просто изчезнаха. Успяваха да наложат волята си на натрапниците само чрез съсловието на коховете, но най-старшият никога не бе одобрявал това положение. Помагаха си с внушената илюзия за своята непобедимост и преди всичко се възползваха от нежеланието за промени у коховете, които съзнаваха ясно своята изгода. Властващото съсловие сред трите раси на свой ред се грижеше никой да не нарушава мира и да не доближава собствените светове за размисъл на Надзорниците.

Но най-старшият познаваше достатъчно противните твари, за да не се съмнява, че блаженството на покоя за тях е истинска напаст. Рано или късно напреженията в обществата им трябваше да бутнат лавината на промяната. Ксарните живееха на кошери и донякъде се поддаваха на управление, но гаварнците и особено хората бяха безнадеждни случаи. Старите родове сред коховете все по-трудно се справяха с множащите се новобогаташи, които изобщо нямаха намерение да спазват традициите.

И Габлона, и Зола никога не се задоволяваха с онова, което имаха. Беше неизбежно да предизвикат някакъв конфликт. Все някога щеше да проличи колко неустойчиво е господството на Надзорниците.

Най-старшият знаеше предварително, че идеята на Вуш да тласне низшите твари към сблъсък е твърде рискована. Но се надяваше да настъпи хаос и тогава Надзорниците да се намесят, да сплашат отново примитивните раси с дребна демонстрация на сила и да възстановят властта на коховете, чрез които управляваха.

Признаваше си, че таеше и несравнимо по-мрачни мечти — войната да се разгори в оргия на унищожението, да съсипе икономиката на Облака и космическите технологии на ксарните, гаварнците и хората. Така просторите на галактиката щяха пак да си възвърнат тишината и усамотението, за които копнееха избраните.

Само че събитията напълно се отклониха от плана. Най-старшият не беше познавач на военните теории, създадени от хората (самата мисъл да се занимава с това би го разстроила непоносимо), иначе щеше да знае един от основните принципи в стратегията — каквото и да си намислил, плановете ти ще се объркат непременно.

И ето че се стигна до онова, което Надзорниците не си и представяха — един от събратята им убит, друг пленен. Вярно, че и Лоза заедно с още десетина загина при разрушаването на Небесния асансьор, само че никой не откри останките им и не разобличи намесата на Надзорниците.

Но залавянето на Вуш, унило си напомни най-старшият, беше съвсем друго нещо. Точно той пръв се поддаде на низката страст към хазарта и започна да намира радост в трупането на пари. Почти всички останали бяха твърде озадачени от падението му. За какво му бяха нужни парите? Надзорниците не зависеха в почти нищо от материалния свят. Стигаше им оставеното от загадъчните Първобродници, а съзиданието беше отдавна заклеймено като грях от вярата им.

Вуш ги изуми, когато се появи на среща за общ размисъл в свободно развяваща се ярка дреха, ушита от гаварнец. Бе пристигнал с ксарнски кораб, толкова различен от простото съвършенство на техните космически апарати — твърде мощен и препълнен с техническите измишльотини, в които низшите раси намираха перверзна наслада. В кораба дори имаше машина, наподобяваща съвършено формите на пищна жена, и то в чудата премяна от черна кожа. Никой не успя да намери думите, с които да попита младшия събрат защо прави това. За да съхрани душевния си мир, най-старшият изобщо не прояви любопитство. Сега Буш бе попаднал в ръцете на противните твари. Какво щяха да му направят, можеха ли да го развратят с още някой свой порок? И какво би им казал той?

Трябваше да си върнат Вуш. Най-старшият си признаваше, че е непредвидимо в какво е способен да се превърне накрая неговият събрат… нито срещу кого ще се обърне, ако се поддаде напълно на влиянието на низшите същества.

Всички очакваха мълчаливо той да обяви волята си, за да стигнат до общото — и единодушно — решение.

— Трябва да им дадем добър урок — изрече след малко най-старшият, потискайки напиращия гняв.

Самият факт, че изпитваше това чувство, го вбесяваше нетърпимо. Бе прекарал десетки хиляди години в съзерцание, за да се освободи от гнета на емоциите. Безбройните натрапници го лишаваха от всичко…

— Първо ще обявим награда за залавянето и предаването на Алдин Ларайс на нас.

— Има едно затруднение — прошепна Ю. — Досега не сме разгласявали пленяването на Вуш.

Най-старшият кимна и благодари горещо на Невидимите сили, че коховете бяха опазили тайната. Всички Надзорници трепереха при мисълта, че един от тях ще бъде изправен пред публичен съд, което би им отнело завинаги ореола на неуязвимост пред тълпите. А и Алдин, макар да беше само един прекалено издигнал се вазба, можеше да разкрие твърде много тайни, да забърка още кого ли не в хаоса.

— Значи стигнахме до второто неизбежно решение — обяви най-старшият.

— Какво е то? — попита Мупа и в гласа му звънна едва прикрито напрежение, сякаш предусещаше изненадата.

— Ще разгласим, че Алдин Ларайс и неговите съучастници са отвлекли един от нашите братя.

— Така всички ще научат за слабостта ни — поклати глава Ю.

— О, не! Едновременно с това ще съобщя, че ще покажем колко сме разгневени от злодеянието.

— Как по-точно? — настоя Ю.

— А, не знам още. Ще пръснем някоя планета или ще взривим звезда. Важното е да си извлекат поука.

Мупа забрави приличието, съблюдавано строго на срещите им, и заподскача нагоре-надолу с весели вопли. А прастарият Ю промърмори проклятие и излетя от залата.

— Искате да използваме устройство на Първобродниците, така ли? — нервно попита Тулби, третият помощник на най-старшия.

— Вече не разполагаме с ужасните апарати за унищожение на планети — обади се друг. — Бях в групата, която взе единственото от свещената Сфера на Първобродниците. Когато прекратихме войната между низшите раси, използвахме всичко, което имахме, освен няколко малки невидими ракети. Но те не са достатъчно мощни.

— Има и други начини — промълви най-старшият и се вторачи в Мупа.

Знаеше, че повечето му събратя са изпаднали в недоумение. Сред Надзорниците почти всички отбягваха технологиите и не се интересуваха прекалено от чудесата на Първобродниците. Стигаше им да ги почитат като символ на тайнствено могъщество. Разбира се, охотно продължаваха да си служат със своите постижения, извели ги в междугалактическото пространство и даващи им всички мислими удобства. Но не забравяха, че материалното е илюзия, която няма никакво значение в опознаването на собствената душа и стремежа към освобождаване от телесното.

Най-старшият кимна на първия си помощник.

— Преди хилядолетия успях да разгадая предназначението на друго устройство — започна Мупа, — и го изнесох от Сферата.

Той също като Вуш се бе отчуждил донякъде от събратята си, защото често се стремеше към знанието, вместо да търси само вътрешния покой. Двамата дори бяха обходили няколко пъти Сферата. Последния път прекараха там векове. Надзъртаха в огромните складове на Първобродниците, простиращи се на хиляди километри.

Двете малки кутии, които донесе заедно с още множество чудновати творения, отдавна дразнеха любопитството му. Преди три хилядолетия предложи да ги използват срещу варварите, но тогавашният най-старши Ю реши, че е твърде опасно, и предпочете унищожителите на планети, чийто механизъм Надзорниците разбираха по-добре. Най-сетне Мупа получи втори шанс да опита интересната си играчка.

— Открих устройство на Първобродниците — продължи той, — което още не мога да проумея напълно. Но вече знам, че можем да го поставим в определена точка на пространството, после да го насочим грижливо към целта и трябва да се отдалечим. Щом бъде включено дистанционно, то разкъсва тъканта на пространството и времето, всмуква избрания обект и в същия миг го премества другаде.

Събратята му се споглеждаха, сякаш Мупа им говореше на непознат език. А той дори не забелязваше и говореше все по-разпалено.

— Забележително е! Само натискаме бутоните и цяла планета се разпада, прехвърля се на много светлинни години, ако пожелаем. Струва ми се, че Първобродниците са си служили с устройството, за да съберат материал за пръстеновия свят Колбард и за Сферата.

— А преместената планета остава ли непокътната? — не се стърпя Тулби.

— Не мисля — невинно отвърна Мупа. — Според мен такова мигновено прехвърляне би я превърнало в прах. Но зрелището си струва…

Той се запъна, засрамен от проявеното вълнение.

— Благодаря ти, братко, за предложеното решение — намеси се отново най-старшият. — Както се убедихте, няма да е сложно. Ще насочим устройството към необитаема планета или никому ненужна звезда и ще унищожим. Варварите отново ще повярват във всемогъществото ни. После става още по-лесно — разполагаме корабите си над финансовите им центрове и заплашваме да сторим същото и с тях. Обещавам ви, братя, че те съвсем скоро ще допълзят на колене да ни молят за прошка. Затова предлагам да решим единодушно, че до десет стандартни денонощия ще изберем подходяща мишена и ще внушим на всички в Облака да не ни пренебрегват.

Този път, мислено добави най-старшият, няма да допуснем грешки. Ще се отървем от всеки кох, който се самозабрави. Преди всичко от Габлона и онзи дребен хитрец Ларайс.

— Сигурен ли си, че устройството се управлява лесно? — обърна се към Мупа.

— О, да, няма проблеми! Само натискаме всички бутони, за да го включим, после още веднъж — за да го изключим. И сбогом на планетата! Мисля си обаче, че ако го насочим срещу някое светило, демонстрацията на нашата мощ ще бъде несравнимо по-драматична.

Най-старшият щеше да се усмихне, ако можеше.

 

 

— Хайде де — почти се примоли Басак, — опитай поне мъничко! Ще ти хареса.

Вуш се извърна отвратен от мръвката, която гаварнецът му поднесе на върха на ножа си.

— Набий си най-после в дебелата глава, че те не ядат месо — отегчено каза Хобс, пресегна се и сграбчи почти суровата пържола.

— Горкичкият, само кожа и кости е — с искрена тревога промърмори главатарят. — Като го вдигнах, все едно държах парцалена кукла.

За Надзорника ставаше все по-трудно да се преструва на равнодушен. Понесе се към изхода.

— Не бива така! — Басак скочи веднага. — И ти чу, когато Алдин заповяда да не излизаш оттук.

Гафът се ухили добродушно, но нямаше съмнение, че с удоволствие би сграбчил отново Вуш, за да го подържи час-два във въздуха, докато му мине инатът. Хобс също му кимна да се върне до масата.

— Това е непоносимо и унизително — прошепна Надзорникът и този път не успя да прикрие отчаянието си.

— Олеле, той можел да говори! — весело изрева главатарят. — От цяла седмица си ни на гости и най-сетне реши да ни кажеш някоя и друга приказка. И точно аз те накарах!

Огромният гаф се радваше като момченце, току-що намерило отговора на трудна гатанка. От дочутите легенди воинът си представяше Надзорниците като страховити противници, способни да цепят планети с едно щракване на пръстите. Често чуваше Алдин да ги споменава със страхопочитание. А поне пред себе си признаваше, че дори сегашният му вожд Алдин не изглеждаше никак внушително, когато го видя за пръв път. Но след като се разправи с алшигите, възрастният мъж се изравни в очите му поне с най-могъщите гафски бойци.

Все още чакаше този Надзорник да прояви скритата си мощ, но остана разочарован. Вярно, съществото се извисяваше два и половина метра над пода, само че беше твърде мършаво. Басак се плашеше малко само от фасетъчните му очи, които донякъде го оприличаваха на неразгадаемите ксарни.

Озъби се приятелски на Вуш, който побърза да се скрие зад Хобс Габлона.

Гафът прихна презрително и пак се зае с вечерята си. Отряза си още едно парче от бута на някакво странно животно и го заръфа със задължителното мляскаме и сумтене, с каквото всеки достоен воин се наслаждаваше на гозбите.

Поне напълниха склада на кораба с деликатеси за всеки вкус от кухнята на Хобс, преди набързо да офейкат от неговия свят за удоволствия.

— Гладен съм — прошепна Вуш.

— Виж ти, все пак ядат! — възкликна дебелакът.

— Но не и в присъствието на варвари — възмутено отвърна Надзорникът. — Желая да говоря насаме с онзи сред вас, който се грижи за приготвянето на храната.

Дори това признание разтърси Вуш. За неговите събратя всички естествени потребности бяха малко нечисти и се стараеха да ги задоволяват в пълно уединение. Заболя го, защото бе принуден да каже, че иска да се нахрани. А беше немислимо да спомене, че четири денонощия се мъчеше да потисне друга нужда, от която мислите му вече се объркваха…

Развеселеният Хобс се завъртя с креслото си към него.

— Алдин позна, че рано или късно ще се разприказваш. Я да видим ще позная ли и аз — искаш ли малко ласа, чудесното лакомство, достойно за вниманието и на коховете?

— Какво е ласа? — не сдържа любопитството си Вуш.

— Месото на стоножки от планетата Одак. Розово, свежо, а пък с разбито масло… ще си оближеш пръстите.

Надзорникът се задави и му обърна гръб. Басак изрева от удоволствие, като го видя толкова окаян, но шишкото му подвикна да си мълчи. Главатарят го изгледа мрачно и продължи да се тъпче. Още не беше решил дали му допада този тлъст човек. Но поне гаварнките от свитата му се оказаха прекрасно забавление. Реши да не прекалява с обидите засега, колкото и да бяха заслужени.

— Добре, приятелю. — Хобс отново се пренесе в ъгъла, където се завря Надзорникът. — Чуй какво ще ти кажа. Едно от моите момичета е истинска магьосница в кухнята. Само й обясни какво ти се яде и ще ти го забърка на секундата.

— Но тя е жена! — избълва Вуш възмутено.

— И какво от това?

— Не е редно. Ние нямаме жени сред нас.

— Ама че досада — прихна гафът. — На твое място да съм се побъркал досега! Ей, а как си правите малките Надзорничета?

Ужасеният Вуш не можа да измисли достоен отговор. Женските същества от тяхната раса се бяха преместили в друга галактика преди много епохи, защото не можели да понасят повече „експлоатацията“. Не му беше лесно да си спомни дори как изглеждаха. А за размножаването подхождаха по-хигиеничните методи като клонирането… поне според него.

Взря се умолително в Басак, за да му внуши, че не бива да настоява.

— Ама защо нямате никакви женски? — не мирясваше гаварнецът. — Май повече се обичате един друг, а?

— Стига! — кресна Надзорникът. — Толкова сте гнусни!

С див вопъл той отлетя в отсрещния ъгъл, сви се на кълбо и се заклатушка отчаяно.

Хобс изгледа неодобрително Басак, който само вдигна рамене.

— Не мога да ги разбера — промърмори виновно, взе последната мръвка от чинията, набра кода на вратата и излезе.

Шишкото огледа внимателно стаята, за да се увери, че не са останали остри предмети, и също насочи креслото си към вратата.

— Слушай — подхвърли през рамо на Вуш, — ще ти поръчам ядене без месо, без риба, изобщо без нищо мърдащо и шаващо. Само малко свежа зеленинка, бива ли?

— Стига да е приготвена достатъчно дълго, след като е била погубена — прошепна изтерзаният Надзорник.

— Разчитай на мен — успокои го Хобс.

Не забрави да промени кода на ключалката, преди да се понесе към капитанската каюта на Алдин.

— Е, чу ли какви любезности си разменяхме? — попита веднага, щом нахълта, без да почука.

Алдин вдигна поглед от екраните и се засмя.

— Накарахте го да си отвори устата най-после.

Дебелакът поиска двойно бренди от сервобота.

— Малко ми е жал за него — обади се Оиши и стана от оръфания диван срещу обзорния екран.

— Учудваш ме — промърмори вазбата.

— Знам за какво си мислиш. Ако не беше тяхната намеса… или бездействието им, Корбин нямаше да прекали толкова с войната. Но Вуш ми напомня за монасите в моята страна, които се усамотяваха, за да се спасят от тревогите и суетата на света. Във всеки случай ми е по-симпатичен от някои други…

Самураят изгледа жлъчно Хобс.

— Вече ти казах — нямам нищо общо! Корбин просто ме помоли да надуя цените, и да отпъдя клиентите си, а пък той трябваше да ми покрие загубите. Дяволите ме взели, ама бях толкова зает, че не можех дъх да си поема. Предложението на Корбин поне позволи на мен и на момичетата да се поотпуснем. Дори не видях скъпия си братовчед чак до след началото на войната. Ярослав записа всичко от моите бази данни — припряно добави шишкото, — той може да потвърди. Всичко минаваше през предишните адвокати на Корбин, да пукнат дано! Едва през последните два месеца започнаха да се отбиват кораби с гадните алшиги. Поставиха дяволското си оръдие и започнаха да трупат припаси. Докато се опомня, вече имах нелегална военна база в задния си двор. Корабите оставаха по две седмици за преоборудване и отлитаха, въоръжени с лазерни оръдия и самонасочващи се ракети. Е, какво можех да направя — да ги изгоня ли? Не съм толкова смахнат. Те си стояха в базата, а аз не излизах от двореца. Накрая се домъкнаха Зола и приятелчетата му. Искаха да огледат базата, за да преценят залозите си, и да се позабавляват, естествено. Срещнаха се и с двамата Надзорници.

Лицето на Хобс се сгърчи и другите в стаята изстенаха в един глас. Нямаха никакво желание да чуят още веднъж плачливата му реч как загубил всичко заради неволното си участие във войната.

— Вярно е! — разгорещи се той. — Нали имате данните от моите компютри.

Озърна се към Ярослав, за да потвърди.

— Хобс, познавам те от четиридесет години — подсмихна се старецът. — Още когато те срещнах, бях убеден, че ще продаваш билети и за погребението на майка си, ако има желаещи да си купят. И когато бяхме колеги в университета, взимаше рушвети от студентите, за да им вдигнеш оценките по литература.

— Сами предлагаха да си платят! — сопна му се шишкото и се отпусна намусен в креслото.

— Базите данни обаче съвпадат напълно с твоите твърдения — призна Ярослав. — Дори в кодираните ти файлове няма нищо особено. Тази сутрин успях да ги прегледам.

— Проникнал си в личните ми файлове? — В гласа на Хобс се промъкна сянка на свенливост.

— Добре, че Букха излезе преди малко — ухили се злорадо старецът. — Холозаписите от твоето дневниче с онази сочна гаварнка, как й беше името — Прасковка май — щяха да му се сторят твърде оскърбителни.

Шишкото се озърна гузно. Понякога имаше сексуални връзки между различните раси, поне между хората и гаварнците (дори някой да бе опитвал нещо с ксарн, не си признаваше), но повечето мъже сред гафовете смятаха това за нетърпимо падение.

Басак дори забрави да преглътне.

— Прасковка ли? — изръмжа тихо. — За моята Пета ли говорите? Кой каза нещо за нея?

— За същата — прошепна Ярослав над рамото му.

Главатарят се надигна от креслото.

— Кротко, кротко! — Алдин протегна ръка към него. — Разни хора, разни нрави. Щом си с мен, трябва да проявиш разбиране.

Гаварнецът изгледа кръвнишки Хобс и пак седна с видимо нежелание.

— Поне идеята ти беше добра — подхвърли старецът на вазбата, за да смени темата.

— О, хрумването си беше превъзходно! — ухили се Алдин. — Знаех, че затворим ли Вуш дори само за ден с двете най-непоносими същества на кораба, ще се прекърши.

Под яркожълтия гащеризон козината на Басак настръхна гордо от комплимента, а Хобс още беше твърде уплашен, за да даде воля на нараненото си самолюбие.

— Хъм, интересно… — промърмори Ярослав. — Значи нямат женски…

— Ако питате мен, лошо са загазили — обади се Басак, както смучеше шумно костен мозък.

— Така си е — потвърди вазбата. — Щом го разприказвахме, може би ще измъкнем от него още сведения за Надзорниците.

— Ще го пуснеш ли на свобода? — угрижено попита Оиши.

— Да речем, че засега е наш гост, но щом се появи възможност, ще го върна сред събратята му.

Двамата не стигнаха до съгласие и спора си за Надзорника. Самураят смяташе, че могат да го използват като коз в преговорите. Отначало и Алдин се боеше, че всички ще го подгонят, ако не си послужи с Вуш като жив щит. После си каза, че ако се отнасят добре с Надзорника, може да им даде важна информация и да подкрепи тяхната версия за събитията.

Наближаваха неизвестна за почти никого точка на преход, която можете да ги прехвърли към Колбард — Пръстена на Александър Велики, или да ги запрати в неизследваните простори на космоса. Алдин се надяваше, че засега това е най-безопасното за него място. Не се съмняваше, че Надзорниците няма да седят със скръстени ръце след смъртта на един от събратята им и пленяването на друг. Не му се искаше да се навърта из Облака, макар да бе загубил всякакъв страх и уважение към тях. Не беше сигурен още какви страховити технологии крият за такъв критичен момент.

— Алдине, приемаме нечий сигнал по комуникатора — подвикна Тиа откъм пулта в отсрещния край на залата.

Вазбата отиде при нея. Всички останали се вторачиха в лицето му. Очевидно новините не бяха особено приятни. Мълчанието се проточи, накрая Алдин се обърна към приятелите си.

— Е, вече скочихме направо в огъня — прошепна той.