Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (10)

9

— Май беше тук.

Всички се размърдаха. Заспалият на пода Алдин едва изправи схванатото си тяло. Оиши, който се бе проснал на две събрани кресла, също не изглеждаше особено свеж.

Единствен Наполеон будуваше през цялото време. Седеше до Вуш и поклащаше брендито в чашата си, от която не отпи нито глътка през последните десетина часа, макар че не забравяше да сипва по малко на Надзорника.

Сякаш преживя откровение през последното денонощие. Не усещаше умора, дори гладът още не го мъчеше. Отначало Вуш, който се рееше тревожно пред екрана и понякога променяше курса на кораба, се държеше сковано и не проявяваше желание да разговарят.

Разпита предпазливо корсиканеца какво е вършил като император и се разстрои от откровените му отговори, особено за екзекуциите. Впусна се в проточила се няколко часа проповед за свещената неприкосновеност на живота. Наполеон го слушаше търпеливо и почти не възразяваше. Накрая се изплъзна от досадната тема с разсъдливия довод, че милиарди могат да загинат заради червеевата дупка, развихрила се не без участието на Надзорника. Изтъкна и че често съдбата налага неочаквана роля дори на онези, които са имали най-благочестиви намерения.

Успя да научи толкова много от този Вуш… В някои мигове му се струваше, че слуша фантасмагориите за приключенията на барон Мюнхаузен или Сирано дьо Бержерак. Приказното същество до него щеше да бъде обявено или за ангел, или за демон, ако се появеше насред „Нотр Дам дьо Пари“. Но тук беше съвсем истинско — жалък в слабостта си самотник, който напразно се опитваше да прикрие страха зад маската на привичното чувство за превъзходство. А за корсиканеца не беше трудно да седи и да го слуша внимателно и със съчувствие. Овладя това умение още в младостта си, когато трябваше да търпи надменността на онези, които се смятаха за по-издигнати от него. В първите дни на Революцията, когато Робеспиер се разпореждаше със съдбата на франция, бе принуден да таи истинските си чувства, за да запази главата на раменете си.

Бе позабравил тази своя дарба през годините на Света Елена. Поражението го бе жегнало до дълбините на душата и нямаше сили да признае всичките си грешки. Бранеше остатъците от самолюбието си под присмехулните погледи на онези нахални англичани. Тук всичко се промени за него. Сега искаше да разбере какъв е и какво може да постигне, за да вникне и в особеностите на този чудат свят. Дали всичко се дължеше на възвърнатата му жизненост? Не се сдържаше да не поглежда често отражението си в лъскавите повърхности наоколо, за да се увери в промените.

Мислеше ясно, а тялото му отново забрави изтощението. Докато слушаше съсредоточено признанията на Вуш, осъзнаваше изключителния шанс, който бе получил. С твърде болезнена яснота си припомняше самотата нощем, когато гаснеше всяка надежда, че изневиделица на хоризонта ще се появи френска фрегата, за да го спаси и му върне величието. Утешаваше се с мечтите, че отвъдният свят може би все пак е като в прастарите воински митове. Надяваше се да попадне във възпятата от северняците Валхала, за да срещне там съратниците си, мърморковците от гвардията, които загуби в Испания и Русия, при Лайпциг и Ейлау. Искаше да ги събере отново под бойните знамена, за да повторят предишните битки.

А вместо това му дариха нов живот, за какъвто не би дръзнал да помисли дори безумец.

Вуш изгледа за миг потъналия в размисъл човек и пак се вторачи в екрана. Почти разсеяно продължи назидателната си лекция за варварските нрави на човеците, гаварнците и ксарните, но изведнъж се задави, заподскача и кресна.

Алдин си разтърка очите и застана до него.

— Ето там! — възкликна Надзорникът, забравил за Наполеон.

Гледката беше смайваща дори за този невероятен свят. Огромни концентрични окръжности надипляха повърхността на кълбото. Минаха няколко секунди, докато всички си припомнят тукашните мащаби и осъзнаят, че виждат кръгли планински вериги, подобни на нарисувана мишена.

— Диаметърът им е пет хиляди километра — съобщи Тиа, която вече седеше пред навигационния компютър. — А върховете достигат почти триста километра.

— Готов съм да повярвам, че това е символично изображение на някоя планетна система — промърмори Ярослав, впил изпитателен поглед във Вуш.

— Точно по това трябваше веднага да си припомня мястото — смутено отвърна Надзорникът. — И Мупа каза същото тогава. Дори изгубихме няколко дни да сравняваме тази конфигурация със звездните системи в галактиката. Надявахме се да открием родния свят на Първобродниците, но нищо не постигнахме.

— Е, къде трябва да отидем? — обади се Зердж.

— На средния масив. Представлява огромен център за управление. Там намерихме устройството.

— Хайде, какво още чакаме?! — подкани старецът, който не се свърташе на едно място от вълнение.

И Наполеон като останалите не можеше да се откъсне от обзорния екран. Досега обикаляха над повърхността на Сферата на височина двадесет хиляди километра. Мяркаха се любопитни пейзажи — зелени поля или гори, океани, планини, после необятни простори в черно или сребристо. Вуш му обясняваше, че още не са оформени според замисъла на създателите си.

Алдин и Зердж забравиха предпазливостта и насочиха кораба в устремна спирала надолу. Корсиканецът се почувства като кръжащ орел и се разсмя от удоволствие. Шмугнаха се между два върха с остри ръбове и прелетяха над алпийски ливади. Слънцето се показваше за миг през пролуки в облаците, сипещи сняг над планините. Алдин се спусна към една долина и започна да криволичи в нея, а Тиа стискаше отчаяно облегалките на креслото си и проклинаше двамата пилоти. Оиши се усмихваше радостно и в очите му блестяха сълзи — от години не бе виждал сняг, припомнил му родния дом.

От подножията на планините извираше река, спускаше се в бързеи и водопади, други ручеи се вливаха в нея от далечни върхове. Макар да знаеше колко ги притиска времето, Алдин спря кораба над вировете под един водопад и отвори външните люкове.

Кабината изведнъж се изпълни със свеж боров аромат, примесен с острата влага на планинска река.

— Това е раят… — прошепна Наполеон и откри, че за пръв път от много години го трогна нещо, което не бе негово дело.

След малко вазбата неохотно затвори люковете, завъртя кораба и продължи над гъста гора. Тук стръмните била отстъпваха пред заоблени хълмове, прострели се сякаш в безкрая. Реката ставаше все по-широка и накрая зави към далечен океан.

Алдин се озърна за миг към Наполеон. Усмихна му се, но остана безмълвен. Никой от двамата не изпитваше нужда да наруши с думи покоя в душата на другия.

Зердж пое управлението, издигна още малко кораба, за да остане над атмосферните вихри. Сега се носеха над приятна мозайка от горички и полянки с лъкатушещи поточета, накрая полетяха над ширнала се прерия. Тук-там по земята се движеха тъмни петна и телескопичните обективи на камерите показаха на екраните безбройни стада от същества, приличащи на бизони.

Корсиканецът се сепна, щом ги видя. Вече си представяше, че това място е напълно необитаемо, но пък щом имаше дървета и треви, защо да липсват животни? Минаха над огромна урва, почерняла от милиони стрелкащи се крилати твари, наглед увлечени във вечна война помежду си.

Доближаваха целта си. Склоновете на централното възвишение внезапно преминаха в равно плато и всички онемяха смаяни.

За пръв път откакто навлязоха в атмосферата им бе напомнено отново, че се намират в изкуствен свят. Тази равнина се простираше на стотина километра. А издигащият се по средата конус напомняше за черен вулкан с разкъсан и назъбен връх.

Около него се въртяха облаци и накрая изчезваха в гърлото му.

— Дупката е от астероид, пробил външната обвивка — тихо изрече Зердж.

— Сигурно изсмуква въздуха с бясно темпо — предположи Тиа.

— О, ще минат хиляди години, преди неприятните последици да се усетят дори само в този район — каза Алдин. — Любопитно е обаче, че машините не са се постарали да оправят повредата.

Върху равнината пред великанския конус бяха разхвърляни всевъзможни постройки — правоъгълни, цилиндрични, шестоъгълни, дори хаотични съчетания от прави линии и плавни извивки. Но когато погледът обхванеше всичко, плодовете на почти детинския каприз, сътворил тази бъркотия, бяха приятни за окото. Никое здание не приличаше на съседното, но някак се съчетаваха в странна хармония. Край стръмния склон бяха пръснати руините на сградите, разрушени от удара.

— Така ли го заварихте предишния път? — попита Оиши.

Вуш кимна. Алдин го погледна, докато намаляваше постепенно скоростта.

— Където трябва ли попаднахме?

Надзорникът се взираше нервно в панорамата.

— Не съм съвсем сигурен… — В кабината се разнесе общ стон. — Ами беше близо до средата, но и малко встрани…

— Много са ти точни напътствията — въздъхна Ярослав.

— Какво ще кажете да кацнем ей там? — предложи Надзорникът. — Поне мястото ми изглежда познато.

— Добре де, все отнякъде трябва да започнем — изръмжа Алдин и насочи кораба към наглед оставен да подивее парк.

Под тях се завихриха облаци прах.

— Температурата е много приятна, въздухът е чудесен, макар че съдържа повечко кислород от привичното за нас — обяви Тиа. — Гравитацията е осем десети от нормата.

— Същите условия като на Пръстена — подхвърли вуйчо й, надигна се от креслото и тръгна към въздушния шлюз.

Всички го последваха без колебание, нетърпеливи да се разтъпчат след десетте дни в теснотията на кораба.

Наполеон вървеше с тях, леко раздразнен, че не се сетиха да го пропуснат пръв. Засмя се и вдигна рамене. В края на краищата, вече не беше ничий император и участваше съвсем случайно в това приключение.

Каза си, че времето тук напомняше за чудесен пролетен ден в Париж. Излезе с останалите сред парка. Да, околността донякъде приличаше на град, но не като онези, които бе виждал през живота си. Зданията се издигаха на стотици метри. Немалко от тях изглеждаха прекалено похабени, с големи пукнатини в стените, а една от кулите лежеше срутена.

Вуш се озърташе нерешително. Алдин и спътниците му го чакаха със зле прикрита досада.

— Е, сети ли се вече? — попита Оиши като баща, опитващ се да окуражи детето си.

Надзорникът се въртете бавно във въздуха, безформената му роба шумолеше от вятъра. Наполеон обикаляше наоколо, докато другите чакаха.

— Като къща, обитавана от призраци, нали? — усмихна се настигналата го Тиа.

— Тъкмо си помислих същото — съгласи се корсиканецът.

Спомените за Москва изпълниха съзнанието му. Как навлязоха в онзи град и той вече си мислеше, че е сбъднал юношеската си мечта, стигнал е до вратата към Изтока, за да съгради световната си империя… но завари Москва обезлюдена. Тук беше същото — пусто, мъртво. Навяваше смътното чувство, че става нещо лошо.

— Онези Първобродници — промълви Наполеон, — сякаш са били богове. Повелители на вселената. Загадка, надхвърляща способностите на нашия разум.

— Може и така да се каже. Ясно е поне, че ние не можем да се мерим с тях.

Свят без нощ, огромно затворено пространство, носещо се в мрака. Древните египтяни са си представяли така света — Земята на дъното на яма, похлупена от небето. Колкото и божествено да беше това творение, пълководецът го оглеждаше скептично, за да открие неизбежните недостатъци.

Забеляза проблясък в далечината. Машина прелетя край тях. Мотаеше се на зигзаг почти като почистващ сервобот. Прекоси огромния площад и изчезна в една пирамида. Тиа я проследи с поглед.

— Машина на Първобродниците. Видяхме такива и на Колбард, и в кулата на Небесния асансьор. И те са загадка като създателите си.

— Но щом са построили такова чудо, как са допуснали появата на тази грозна дупка? — учуди се корсиканецът и посочи назъбения връх.

— Моите предположения едва ли струват повече от вашите.

— Сещам се за крехкия механизъм на часовник. Не мисля, че би продължил да работи безупречно, ако го прониже куршум…

— И аз изпитвам опасения — тихо си призна Тиа и погледна Вуш. — Проклетият глупак май си избра посока най-после.

Двамата тръгнаха след останалите към пирамидата, където се скри машината преди малко. Вече не вървяха по гладката каменна плоскост, върху която кацна корабът им. Тук се редуваха сини и бели квадрати. Високата половин километър пирамида като че беше облицована от горе до долу в злато.

— Напомня ли ви за Египет? — попита Алдин.

— Мамелюците бяха ограбили полираните плочи от пирамидите, още преди да ги зърна — каза Наполеон. — Имах намерението да възстановя величието на онези древни паметници, но…

— Тук ли е? — недоверчиво изсумтя Зердж.

— Не е зле да си припомните — замънка Надзорникът, — че съм бил на стотици светове, обиколил съм почти цялата Сфера. И минаха хиляди ваши години, откакто не съм се връщал тук. Всичко започва да се слива в паметта ми. И все пак тези квадрати пред златиста пирамида… Да, помня, че тършувахме из някаква пирамида и видяхме машината точно пред нея. Може би е същата.

— Как е възможно да забравиш такова великолепие? — ядосано се намеси Тиа. — Звучи ми просто невероятно!

Този път и Надзорникът се разгорещи.

— Вътрешната повърхност заема незнайно колко милиарди квадратни километри, а в самия корпус на Сферата има стотици етажи. Я млъкнете и ме оставете да помисля!

Алдин се задави от това необичайно избухване.

— Хей, продължавай в същия дух и накрая ще направим човек от тебе!

Вуш потръпна от погнуса. Постоя неподвижно, зареял поглед към околните постройки. Само неспирният шепот на вятъра нарушаваше тишината.

— Да, това е мястото — самодоволно потвърди Надзорникът.

— Добре — озъби се Зердж. — Да влизаме, да намерим другата половина на устройството и да вървим да спасяваме Облака.

 

 

Още четири звезди потънаха в червеевата дупка заедно със седемте планети, които ги обикаляха. Последният засега свят беше населен. Няколко рудовоза на Зола натовариха ксарните миньори, за да ги отведат на безопасно място… срещу сума, единадесет пъти по-висока от обичайната доскоро. А един гафски консорциум загуби доста пари, защото ги заложи смело на вероятността третата планета да бъде погълната след втората. Гаварнците си въобразяваха, че залогът им е в кърпа вързан, само че червеевата дупка кривна леко и отнесе третата планета, преди да се впие в светилото й. Прокрадваше се все по-близо до централния звезден куп на Облака.

 

 

— Изглежда, че тук цари хаос.

Корбин Габлона завъртя стреснато креслото си. Винаги го побиваха ледени тръпки от безшумната поява на Хасан зад гърба му. И преди би му се сопнал. Вторачи се в убиеца и долови, че страшният мъж е усетил безпокойството му. Устните му се кривяха в надменна усмивчица.

— Машините сякаш се борят една срещу друга — продължи Хасан и в гласа му прозвуча изненада. — Нали онези, които бяха построили кулата Седа над Дупката, са създали и това гигантско кълбо? — Корбин само кимна, озадачен не по-малко от него. — Да, всичко се руши накрая, дори творенията на Аллах… ако изобщо има такава върховна сила.

Дебелакът го изгледа учудено. Хасан се засмя сдържано.

— Аллах, Бог, Първобродници — все приказки за деца, които трябва да бъдат държани в страх от мрака. Вие сте превърнали Първобродниците в богове, а сега треперите, защото виждате, че и в техните небесни градове господар е безумието.

— Никога не бихме предположили, че е възможно. Надзорниците са си послужили с оръжия на Първобродниците, за да наложат властта си над нас. Затова си представяхме, че някогашните повелители на галактиката са въплътената абсолютна мощ.

— Надзорниците… — изсумтя Хасан, — същите наплашени хлапета като всеки друг в безкрая на сътворението. Не беше ли свидетел колко лесно се прости с живота си онзи Тулби и колко убедително приписахме смъртта му на злополука? Те са слабаци!

— Само ти не познаваш страха, така ли? — не се стърпя Корбин.

Убиецът го погледна безизразно и попита:

— Сега накъде ще се отправим?

— В съобщението е посочено, че само на едно място има постройки, всичко друго е подобие на дивата природа. Ще претърсваме, докато го открием.

— Побързай — студено заповяда Хасан. — Копнея по-скоро да опитам новите самонасочващи се ракети. Сигурно гледката ще бъде забавна.

 

 

Отегчен от препирните, Наполеон Бонапарт стоеше настрана.

Оказа се лесно да проникнат във величествената пирамида. Вратата хлътна в стената, щом я доближиха. Попаднаха в просторно преддверие, осветило се в същия миг. Множество коридори водеха във всички посоки — някои нагоре, други към подземните етажи. Вуш поумува мълчаливо няколко минути и увери групата, че са дошли точно където трябва. Всички си отдъхнаха, но май прибързаха. Той веднага добави, че не си спомня точно къде из огромния лабиринт двамата с Мупа са намерили устройството.

Корсиканецът се изкушаваше да поеме командването в свои ръце — би заповядал задълженията да бъдат разпределени разумно, да започне старателно претърсване, да бъде вкаран корабът в пирамидата за по-сигурно и винаги някой да следи за появата на враждебни натрапници. Погледа ги как се карат, вдигна рамене примирено и се отдалечи.

Това чудновато фоайе беше толкова голямо, че минаха няколко минути, преди да се върне до входа. Вдигна глава. Сводът се извиваше стотина метра над главата му. Тук биха се побрали десетки катедрали. За какво ли е било предназначено помещението? За аудиенции? Или балове? Лъхаше на безжизнен студ. Сребристи подове и стени, наклонени рампи, водещи към незнайни коридори. Никакви орнаменти, цветни стъкла или дори единствена картина, за да придаде малко човечност на това място.

Тръгна по една от издигащите се нагоре пътеки без стъпала. Може би някъде наоколо бяха съхранени тайните на онези Първобродници, за които всички говореха с такава почит. Корсиканецът се засмя тихо — другите дори не забелязаха как се отдели от тях, увлечени в разногласията си. Пътеката продължаваше навътре в чудовищната сграда.

Изведнъж той спря като прикован и настръхна от уплаха. Пред него във въздуха се носеше машина, с увиснали край туловището й пипала. Множеството мигащи светлинки като че се взираха преценяващо и бездушно в него.

Наполеон си пое дъх.

— Значи ти си господарят тук? — Никакъв отговор. — Какво си ти?

Машината нито продумваше, нито помръдваше.

— Непроницаем като руснак…

Слабото течение откъм един страничен коридор довя дъх на цветя. Летящият механизъм направи чудат жест, сякаш сочеше настоятелно коридора.

— О, искаш да те последвам, тъй ли?

Корсиканецът навлезе в широк тунел, огрян от отразена светлина. Неочаквано в паметта му изплува ясен спомен от Бриан — седеше под арката пред училището и играеше шах с отец Луи, своя учител. Защо ли си припомни точно това?

Изведнъж се озова отново навън, на веранда над обширния площад. Чудесно място да приемаш паради…

Машината спря до него.

Гледката беше великолепна под застиналото във вечно пладне слънце. Цялата вътрешност на Сферата сияеше в жълтеникавата му светлина, а квадратите по площада я отразяваха като полирани огледала. Странната черна планина се издигаше застрашително, а облаците, завихрени в спирала край нея, неспирно потъваха в назъбения кратер.

Наполеон се вгледа пак в площада. Толкова приличаше на шахматна дъска, но по-голяма — двадесет на двадесет квадрата. Защо ли отново се сети за древната игра? Изгледа озадачено механичния господар на Сферата и се отказа да прави догадки. Облегна се на парапета.

— Е, метален гражданино, ти май властваш над един пуст свят. — Не дочака отговор и въздъхна. — Това наистина ми напомня за шахматна дъска. Веднъж ми демонстрираха човекоподобна машина, която побеждаваше дори всепризнатите майстори в шахмата, но и досега подозирам, че вътре се криеше някое гениално джудже. Я ми кажи, има ли и такава способност сред тайнствените ти дарби? Би ли искал да поиграем?

Ярък проблясък го накара да си обърне рязко.

Площадът вече не беше празен, а изпълнен с различни силуети. На най-близките три редици бяха наредени геометрични форми. Задната представляваше смес от пирамиди, петоъгълници, шестоъгълници с тристранни пирамиди върху тях и два осмоъгълника, стесняващи се към върха. Всяка фигура запълваше квадрата, двойно по-висока от човек, и в същото време някак прозрачна. На втората редица се издигаха тесни правоъгълници, а на първата стояха ниски цилиндри. На отсрещната страна бе подреден същият комплект, само че в бяло, а не в синьо.

— Ще играем ли?

Въздухът между него и машината сякаш се втвърди в малко копие на игралното поле долу. Твърде бързо, за да проумее Наполеон нещо, бял цилиндър се премести три квадрата напред, а син цилиндър отсреща повтори хода му. Бял правоъгълник се плъзна диагонално през образувалата се пролука в първата редица. Син петоъгълник прескочи предните две редици и се прехвърли десет квадрата напред, фигурите се движеха все по-стремглаво и корсиканецът напрягаше вниманието си докрай, за да схване ходовете, тактиката и крайната цел на играта.

Един от сините правоъгълници изчезна в безшумна експлозия и белите направиха втори пореден ход. Син шестоъгълник прескочи напред и свърна настрани като кон в шахмата. Бял шестоъгълник с пирамида отгоре се премести на зигзаг по полето.

— По-бавно, по дяволите! — ядоса се Наполеон. — Така нищо няма да разбера.

Всички фигури изчезнаха от малката призрачна дъска. Остана една-единствена в средата. Пълководецът запомни хода й. Появи се друга. И все мак му беше трудно да различава тези студени геометрични форми.

— Не ми харесват — промърмори несговорчиво. — Сякаш са детайли от парен двигател.

Малкото игрално поле изчезна и машината зачака. Корсиканецът почувства как тя проникна по незнаен начин в съзнанието му. И след миг се появи мъничка елегантна фигура, толкова истинска, че Наполеон посегна да я докосне, но ръката му мина през нея.

— Да — прошепна оживено, — вече е по-добре!

Полето се появи отново и фигурката се плъзна по него.

— Не, не, не! По-подходяща е за бързите дълги ходове. А другата, която си представям в момента, ще се движи по-бавно, само по права линия. Чудесно! Сега следващата…

 

 

— Ваше величество?

Чувстваше се неудобно от тези думи, но щеше да е по-нелепо, ако подвиква „Наполеоне, къде си?“ Все пак се постара да придаде иронична нотка на гласа си, за да подразни корсиканеца.

Ярослав, следван за всеки случай от грамадния Басак, чу доволен кикот и зави по коридора. Другите още увещаваха и заплашваха Вуш посред голямата зала. Накрая Надзорникът се издигна десетина метра, за да не му досаждат, и сега се въртеше бавно, озъртайки се безпомощно.

По дяволите тъпото копеле! Да се оправя сам. Видяха за миг машината на Първобродниците, когато влязоха. Вуш се опита да я доближи, но тя изчезна безмълвно в плетеницата на коридорите. А сега и Наполеон го нямаше. Старецът малко се дразнеше, че трябва да обикаля и да търси наперения корсиканец, но поне можеше да огледа какво има наоколо, вместо да слуша безполезни спорове.

Досети се, че Наполеон е решил да стори същото и се разтревожи досадникът да не открие нещо важно преди него.

— Ама че проклет тип! — промърмори Ярослав сърдито.

Реши да тръгне към неясното петно светлина в края на коридора. След малко спря стъписан.

Машина на Първобродниците, каквато бе видял и на Колбард, и под Небесния асансьор… а до нея се смееше Наполеон. Да му се не види, как я е открил пръв?

Старецът пристъпи на пръсти навън.

— Добре, нека я наречем царица — каза корсиканецът, взрян съсредоточено в машината. — Направи й по-дълбоко деколте, според модата от 1806 година. Много ми допадаха тогавашните дамски тоалети.

Ярослав се премести крачка встрани. Във въздуха висеше миниатюрно изображение на жена в рокля с висока талия, а гърдите й едва не изскачаха от изрязаното деколте.

— Може да са малко по-пищни — подсказа невъзмутимо.

Корсиканецът се озърна усмихнат и бюстът на жената веднага стана по-внушителен.

— Доволен ли сте?

— Вече е самото съвършенство — хищно засмя се старецът.

Фигурката изчезна и след секунда на нейното място се появи тежко полево оръдие.

— Ама вие с какво се занимавате? — изуми се ученият.

— Ще играем — снизходително обясни императорът.

Ярослав надникна към площада. Две армии от подобия на шахматни фигури бяха наредени на сините и белите квадрати.

— Според мен сме готови — обяви Наполеон и подхвърли: — Този механичен мълчаливец може да чете мислите ми. Не знам защо това никак не ме притеснява. Учи ме на някаква тяхна разновидност на шахмата.

Откъм далечния край на игралното поле войник в униформата на шотландски стрелец пристъпи три квадрата напред. Наполеон вдигна ръка и посочи решително. Един от неговите гвардейци излезе насреща.

— Не така! — отсече императорът.

Фигурата се стопи във въздуха и се материализира на предишното си място.

— Искам да е по-правдоподобно! Трябва да насочи пушката си, готов да намушка врага с щик.

Гвардеецът, който бе застанал в стойка „мирно“, наведе решително оръжието си, прекоси трите квадрата с маршова стъпка и отново се изпъна.

— Чудесно!

Ярослав наблюдаваше смаян, докато не чу тихия вой от серводвигателите на левитационно кресло. Хобс се показа плавно на верандата.

— Игра — обяви старецът, като че някой му беше възложил ролята на арбитър.

Шишкото зяпна пруския улан, който изскочи от втората редица и препусна в галоп към центъра на полето. Хусар на Наполеон прескочи предните две редици, втурна се на зигзаг и посече смразяващо реално един от шотландските стрелци.

Императорът се вторачи гневно в противника си.

— Защо не мога да направя втори ход?

Призрачното копие на игралното поле се появи пред него и корсиканецът се взря настръхнал в мълниеносно движещите се фигурки.

— Ама че си мошеник! Изобщо не ме предупреди, че вторият ход е разрешен само при успешен удар от първите две редици!

Продължи да си мърмори сърдито под носа, докато австрийско оръдие излизаше напред, за да избълва облак дим и помете хусаря от дъската. Свали триъгълната шапка от главата си, плесна я на парапета и се обърна към машината с искрящи от ярост очи.

Друг от гвардейците му излезе напред и вражеската войска веднага предприе насрещен ход.

— Залагам пет към едно в полза на машината! — Възкликна Хобс. — От мен — сто катара.

— Прието — каза Ярослав и Наполеон му се усмихна. — А, просто искам да направя играта по-вълнуваща, но предварително си прежалих парите.

Корсиканецът му се ухили зъбато.

— Не съм се и надявал на вашата подкрепа.

Старецът вдигна рамене.

— Затова пък ще мога да се похваля, че съм заложил на Наполеон и съм загубил.

Играта се ускоряваше и двамата противници добавяха все нови подробности. Отекваха взривове след всеки изстрел на оръдие, трополяха копита при нападенията на хусарите и уланите, проблясваха щикове, когато пехотинците поваляха враг.

Фигура в униформата на пруски генерал нахлу в левия фланг на Наполеон, който изкара срещу нея оръдие и я унищожи. И тогава царица от бялата войска препусна към трицветния му флаг и го стъпка. Разноцветни фойерверки осветиха площада и зазвуча „Властвай, Британийо“. Всички фигури изчезнаха, а машината се наведе леко напред в нелепо подобие на поклон.

Корсиканецът стисна зъби, но забеляза навреме усмивчицата на Ярослав и избухна в смях.

— Хитро, мошенико, хитро!

Отдаде чест на противника си, протегна ръка и раздруса едно от механичните пипала.

— Любопитно…

Старецът се обърна стреснато и видя застаналия до него Алдин.

— Вярно. Някаква игра на Първобродниците, но Наполеон веднага промени вида на фигурите. Какво друго да очакваш…

Пълководецът се облегна на парапета и огледа спътниците си.

— Знаех си, че не мога да победя. Щом тази пърхаща железария е способна да измисли подобна игра, естествено е да познава правилата несравнимо по-добре от мен. Майсторите на шахмата изучават тънкостите му години наред. — Той се поколеба, но си призна: — Затова никога не сядах да играя срещу майстор.

— Разправят, че сте си служил с измама в игрите — не се сдържа Ярослав.

Наполеон размаха пръст.

— Всъщност лъжите са по-присъщи за авторите на исторически трактати. — Той отново се ухили до уши. — Е, поне не лъжат, когато разказват за победите ми.

— Защо не поиграете отново? — примоли се Хобс.

Корсиканецът кимна и посочи повелително площада. Двата комплекта фигури се появиха мигновено и скоро войските отново започнаха маневрите си.

— Не ви ли провървя досега? — попита Ярослав.

Алдин поклати глава.

Всички се пръснаха да тършуват. Но само за да надникнем навсякъде из тези катакомби, ще имаме нужда от месеци.

— А едва ли имаме и няколко дни — промърмори старецът.

— Отгоре на всичко Вуш дори не си спомня как изглежда проклетата втора половина на устройството!

— Поне каза, че с Мупа заварили такава машина наблизо.

Алдин се изпречи пред бездушния повелител на Сферата.

— Търсим устройство, което отваря червееви дупки.

Машината си остана обърната към площада. След миг премести хусар, който унищожи гвардеец на Наполеон.

— Надзорниците Буш и Мупа са идвали тук и са намерили едната част от него. Защо не ни покажеш къде е другата?

Корсиканецът направи ход с оръдие и то пръсна на парчета вражески маршал.

— Как не се досетих! — прошепна механичен глас, а пълководецът се засмя доволно.

— Не можете ли да спрете играта за малко?! — освирепя Алдин.

Наполеон потупа машината по металния корпус.

— Ей, моят приятел желае да поприказва с тебе.

Най-сетне домакинът се завъртя леко към вазбата, който повтори последния си въпрос. След секунда машината премести една от цариците си към центъра на полето. Корсиканецът вдигна рамене и посочи. Гвардеец скочи напред и намушка царицата с щик.

— Жалко, беше толкова лъчезарна… — промълви пълководецът.

Увлеченият в илюзорната битка Ярослав се озърна за миг към Алдин.

— Нали виждаш, тукашният господар си има по-важни занимания…

Вазбата пъхна ръце в джобовете на туниката си и също се съсредоточи в играта. Ходовете се редяха бързо, защитните линии на машината се разпаднаха, след като загуби две от най-важните си фигури. Наполеон прати войската си напред, жертвайки почти всички от предната редица, но така спечели допълнителни ходове, за да придвижи и по-мощните си фигури. Победата му вече изглеждаше неизбежна, но над площада заблещука рехава мъгла и се оформи второ равнище на игралното поле, а над него — трето. Последната царица от бялата армия скочи нагоре, към тила на Наполеон.

— Ей, мошенико, ти пак ме измами! — сърдито изръмжа корсиканецът.

— Какво да се прави… — подсмихна се Ярослав, а Хобс се кискаше неудържимо.

Пред Наполеон пак се появи миниатюрното копие на играта, фигурките се местеха светкавично.

— Да ми беше казал по-рано, хитрецо! — озъби се пълководецът.

— Ами ти не се сети да попиташ — напомни старецът.

На следващия ход царицата се спусна и погуби маршал от сините. Всички сили на корсиканеца бяха далече напред и врагът проникна лесно в тила му. Заплаши с оръдие последната отбранителна линия на машината, но твърде късно. Трицветното му знаме падна. Пак заискриха фойерверки и зазвуча „Бог да пази краля“ с цялата мощ на невидим духов оркестър.

— Никога досега английският войник не се е сражавал толкова храбро — прошепна металният противник.

Гласът отекваше едва доловимо, сякаш звучеше от десетина посоки едновременно. Един от белите маршали препусна с коня си и размаха сабя под верандата. Конят се изправи на задни крака и зарита с предните, преди да се стопи във въздуха.

А Наполеон, скръстил ръце зад гърба, обикаляше машината, като че я дебнеше.

— Хъм… Крадеш цитати от мен, а? Беше „Никога досега френският войник не се е сражавал толкова храбро“. Макар да си механизъм, не отстъпваш по коварство на англичаните, а по безсърдечие можеш да се мериш само с Уелингтън!

— Аз съм Уелингтън — безстрастно отвърна наместникът на Първобродниците.

Хобс не можеше да се сдържа повече и нададе весел вопъл, от който креслото му се разтресе.

Корсиканецът се вторачи иронично в машината.

— Аз съм Уелингтън — повтори тя непреклонно.

— Щом е така, продължаваме играта.

— Може ли да ви прекъсна все пак? — обади се Алдин.

Наполеон се извъртя към него.

— Не виждаш ли, че двамата с този вонящ на машинно масло Уелингтън сме твърде заети?

— Дойдохме тук по друга работа — кротко напомни вазбата. — Дребно произшествие, застрашаващо някакви си двеста-триста планети.

— Позволявам си да отбележа, че проблемът е донякъде неотложен — подхвърли и Ярослав.

— Добре, добре… — изсумтя пълководецът. — Уелингтън, я се вслушай замалко в думите на моите приятели. Играта ще почака.

Машината пак завъртя необичайните си сензори към игралното поле.

— Ако господинът от Франция желае, може да стреля пръв.

— Домакинът ни си има свои представи кое е съществено, а кое — дреболия — засмя се старецът.

Тайничко предвкусваше радостта, ако Наполеон загуби още едно сражение. А Алдин постоя още малко, после заедно със Зердж безмълвно се върна във вътрешността на пирамидата.

— Чудна работа — промърмори гаварнецът. — Вече за трети път срещаме подобен механизъм, но досега не проявяваха никакъв интерес към нас. Ами че онзи в Небесния асансьор изобщо не се намеси, когато Ярослав го взриви заедно с кулата!

Зердж посочи накъде Вуш бе повел останалите. Докато вървяха нагоре по спирална рампа, срещу тях профуча дребна машина, повлякла още по-малко устройство, което писукаше тъпичко и размахваше трескаво десетките си манипулаторчета. След две-три секунди край двамата се стрелнаха още няколко съвършени подобия на пленника и вихрено свиха зад ъгъла. Разнесе се трясък и скърцане на метал, след малко тълпата се завърна победоносно, повлякла парчета от нападателя.

— Както виждам, тук всичко е на път да се разпадне — промълви Алдин.

Стигнаха до следващия етаж и Зердж се заозърта.

— Трябва да внимаваме, за да не се изгубим. Далечни гласове отекнаха по коридора и двамата приятели тръгнаха към източника на шума. Пред тях се отвори грамаден портал и Алдин подсвирна изумено.

— Сметището на боговете…

 

 

— Значи си убеден, че Вуш е издал тайната на Сферата?

Мупа кимна печално.

— Несъмнено ги е повел натам. Винаги съм се съмнявал в него. Затова внимавах да не се деля от него, исках да съм нащрек и да ви предупредя, ако…

— Млъкни! — отегчено го сряза най-старшият.

Опари с пренебрежителен поглед младока, който още не бе навършил двадесет хилядолетия. Продължаваше да подбира за него особено отдалечена планета за изтърпяване на наказанието. Искаше му се да открие свят, съчетаващ нетърпимия мраз с адската жега, по възможност без никакви междинни състояния. Някои пустинни планети биха задоволили строгия му вкус, само че гледките в тях можеха да доведат всеки до изискана лудост с мрачната си красота, а най-старшият нямаше желание да позволи на Мупа и тази нищожна утеха.

— Ако намерят другата част от устройството, могат ли да я използват оттам?

— Не, ще се наложи да я пренесат — смирено отвърна младшият. — Трябва да я включат достатъчно близо до червеевата дупка.

— Добре, тогава нека Корбин гони Алдин из Сферата. Ако успее да му се изплъзне, ние ще го причакаме и ще се погрижим за него по най-подходящия начин.

Разбира се, това означаваше да премахнат и Габлона от пътя си, но най-старшият вече обръгваше на немислимото доскоро. Още няколко жертви едва ли щяха да смутят допълнително душевния му покой.