Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактически военни игри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Napoleon Wager, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido(2016)

Издание:

Автор: Уилям Форсчън

Заглавие: Облогът на Наполеон

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балкан прес“

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-21-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3341

История

  1. —Добавяне

12

— Вдигайте го, вдигайте го! — Гласът на Алдин изтъня до писък. — Силовият щит е изключен! Зердж вече се бе намъкнал в малката контролна кабина на пренасящия лъч. Ругаеше и проклинаше, докато наблюдаваше показанията на уредите — необходимата енергия се натрупваше твърде бавно.

Сияние заблещука насред пилотската кабина, Алдин усети силен повей. Чу се пукот и на пода се появи Ярослав, натискащ ритмично със здравата си ръка гръдния кош на Наполеон. Басак стоеше над тях, готов да удари всеки враг, а машината на Първобродниците се рееше безгрижно.

Зердж зяпна пулта. Тукашният господар бе го изпреварил.

— Веднага в медицинския отсек! — извика старецът.

Гаварнецът изпадна в паника при вида на умиращия император, но Тиа вече избутваше Ярослав настрани. Носеше малък полеви комплект, един сервобот я следваше по петите. Жената коленичи и притисна устройството към тялото на Наполеон. Компютърът веднага се зае с работата си. Разтърси сърцето на корсиканеца с електрошок, после инжектира стимулант направо в мускула. Сервоботът разгъна левитационна носилка, вдигна императора върху нея, а с други две пипала му преливаше кръв и нагласяше кислородна маска на лицето му.

— Колко дълго нямаше пулс? — попита Зердж със задавен от вълнение глас.

— Минута, минута и половина.

— Не му ли сменихме сърцето, когато го лекувахме? — учуди се Алдин.

Тиа кимна и прочете данните на монитора.

— Сърцето му не е засегнато, но в единия бял дроб зее дупка колкото юмрук. Може би повредите са непоправими. Предполагам, че е загубил прекалено много кръв от първата рана. А вторият куршум е разкъсал пулмонарната вена и току-виж го довърши.

Сервоботът вече буташе носилката към медицинския отсек и пъхаше в раната дренажна тръбичка, която мигновено се оцвети в яркочервено. После вратата се плъзна на мястото си.

Ярослав се свлече, както се облягаше на стената. Очите му зееха безжизнено от изтощението и шока. Ядосано махна с ръка на Тиа да не му досажда и поиска с жест от Хобс нещо за пиене. Басак оглеждаше всички поред, разкъсван между въодушевлението на битката и тревогата за императора.

— Невероятно — прошепна след малко старецът. — Вече разбирам защо са казвали, че самото му присъствие на бойното поле се равнява на четиридесет хиляди войници.

— Но този път се държа съвсем безразсъдно — промълви Зердж. — Рискувал е така само веднъж — при Аркола. Понякога ми се струваше, че е полудял.

— Сега имаше шанс да поправи грешките си — напомни Алдин. — Не би могъл да понесе ново поражение. Вероятно всяка нощ от изгнанието се е терзаел от съжаление, че не е загинал заедно с гвардейците си.

— Алдине…

Вазбата вдигна глава към Оиши.

— Трябва да се махнем незабавно. След две-три минути ще ни заклещят тук.

Алдин се извъртя към машината на Първобродниците, обзет от вледеняващ гняв. Заради нея се простиха с последната надежда да намерят спасителното решение.

— Едва не го погуби! Кому беше необходимо?

— Той победи. Сражавах се честно, а той сбъдна най-затаените си мечти.

— Щом е такава цената, май ще забравя всичките си мечти! — сърдито се озъби и Хобс.

— Аз съм Уелингтън и съм негов пленник до края на деня. Такива са правилата на играта.

Ярослав тръсна глава.

— Императорът ми възложи да уговоря с тебе условията на примирието.

— Очаквам да се съобразите с положението ми на херцог, генерал и джентълмен.

— Чудесно. Аз пък съм имперски маршал и поемам командването, докато императорът се възстанови. Мога ли да ти задам един въпрос?

— В рамките на разумното.

— Знаеш ли какво е червеева дупка?

— Двупортален трансформатор на материята, предназначен да създава изкривено пространство-време, за да прехвърля…

— Да, това го знаем! — отсече Алдин.

— А познаваш ли това същество?

Старецът посочи Вуш, който бе пребледнял още повече и не можеше да откъсне поглед от кървавата следа, проточила се към медицинския отсек.

— Вече съм отбелязвал присъствието му.

— Алдине, трябва да тръгваме незабавно! — извика Оиши.

Вазбата го успокои с жест и се взря многозначително в Ярослав.

— Помниш ли машината, взета от Вуш и спътника му — устройство за отваряне на червееви дупки?

— Разбира се.

— Дотук добре… — въздъхна ученият и кимна признателно на Хобс, който му донесе чаша вино. — Предполагаме, че са взели само половината от устройството.

— Така е. Вторият модул от елемент 2371881773 остана извън вниманието им.

— Ти защо не ни подсказа бе, копеле? — избухна Надзорникът.

Машината се завъртя към него.

— Не приехте предложението ми за игра, следователно не ме победихте. Освен това не въведохте правилния код за достъп. Подчертавам и че пожелахте да не ви преча, когато се опитах да ви предупредя за опасностите, скрити в машината, с която решихте да се позабавлявате. — Металният Уелингтън помълча внушително, преди да добави: — Вие сте отрепка, господине. Моите офицери са прочути със спретнатите си униформи, а вашата дреха е просто отвратителна.

Алдин се засмя неволно.

— Имаш ли нещо против да вземем другия модул от онзи елемент? Това не нарушава условията на играта. Да речем, че е същото като да ни предадеш сабята си.

— Щом такова е желанието ви.

— А устройството работи ли? — намеси се Тиа заядливо.

— Да.

— Алдине! — кресна самураят. — Не можем да се бавим повече!

— Предай ни другия модул! — заповяда Ярослав.

Трепкаща светлина заля коридора. Още не бяха осъзнали, че местният повелител е изчезнал, когато се върна, а на пода се появи гладка черна кутия, не по-голяма от книга. Всички я зяпнаха слисано.

— Онези изстреляха самонасочващи се ракети — студено съобщи Оиши.

— На такова разстояние ще им трябват десет минути да ни пръснат — засмя се Зердж.

— Едва ли ще остават и две минути. Тези са различни. Движат се с две стотни от скоростта на светлината и продължават да набират ускорение.

— Изчезваме! — кресна Алдин и се завтече към контролния пулт. Стигна му и един поглед. — Мамка му!

Другият кораб беше само на стотина хиляди километра. А пред него фучаха шест по-малки обекта, които примигваха странно на радарния екран. Един блесна и изчезна, явно се блъсна в някакъв боклук. Другите се скриваха, появяваха се за секунда, но няколко хиляди километра по-наблизо, и пак се изплъзваха на радара.

Ярослав попита машината на Първобродниците:

— Не можеш ли да преместиш кораба ни?

— Масата е твърде голяма за обема, който заема. Къде ще ме водите? Ще има ли размяна на пленници?

— Ти си пленник на императора до края на деня. Няма ли как да ни отървеш от оръжията, които изстреляха по нас?

— Това друга игра ли е? Твърде интересно, но искането ти не влиза в условията на споразумението. Ще наблюдавам с удоволствие.

Корабът се разтресе и старецът се просна на пода. Стори му се, че Уелингтън е в края на дълъг тунел.

След секунда изгуби съзнание. Басак се отпусна тежко до него, прегърнал брадвата си.

— Прекрасен ден, голяма веселба… — промълви гаварнецът.

Алдин погледна през рамо и подвикна на Хобс да се погрижи за приятелите им.

— Каква полза ще имат от мен — промърмори шишкото, — като след десет секунди всички ще се разпилеем на атоми?

— Дръжте се! — изсъска Оиши.

„Майстор на хазарта II“ вече летеше с десетина километра в секунда и просто разкъсваше земята долу с ударната вълна на преминаването си. Самураят ускори максимално и започна да издига кораба.

— Защо правиш тази глупост? — изръмжа Зердж. — Плъзни се в някоя долина, скрий се зад хълм!

— За да ни ударят право отгоре ли?!

Оиши насочи кораба към назъбената черна планина.

— Десет секунди! — прошепна Алдин като омагьосан.

Неохотно се възхити на великолепните ракети. Маскираха се спрямо радара, за да не бъдат унищожени с контраудар. Появяваха се само колкото да внесат промени в траекторията си и пак изчезваха. Нямаше спасение от такива оръжия.

Пак се обърна към предния екран, където черният връх нарастваше стремително, сякаш самураят бе решил да забие кораба в стръмния клон.

— Дръжте се! — повтори Оиши и включи спирачните двигатели на пълна мощност.

Системата за гасене на инерцията почти се справи с претоварването, но вазбата за миг помисли, че очите му ще изскочат.

Самураят спря точно над ръба на кратера и насочи носа на кораба право надолу.

— Ей, да му!… — започна Алдин с намерението да забрани безумната маневра.

На предния екран се виждаше само мрак. „Майстор на хазарта II“ се устреми в дупката, разтърсван от въздушните вихри, изтръгващи се в околния вакуум. След секунда ги заслепи взрив.

Корабът изскочи от Сферата и Оиши отново зави рязко, за да се отдалечи от дупката. Зад тях изригнаха пламъците от атомната експлозия.

Самураят се облегна в креслото и изтри с ръкав мокрото си от пот лице.

— Голяма доза облъчване ли отнесохме? — неспокойно попита Тиа.

Алдин изчака компютърът да се справи с последиците от електромагнитния импулс и се взря в мониторите.

— Нищо особено. Защитата е погълнала почти всичко. За нас са останали по около два рема. Но ако бяхме закъснели само секунда, все едно попадахме насред някоя звезда.

Зердж се изправи безмълвно. Отиде при сервобота, източи пълна чаша саке и се върна при Оиши. Преди да му подаде чашата, я изпразни до половината в гърлото си. Изведнъж ръцете му се затресоха.

— Ти вече си главният пилот! — промълви като в унес.

Оиши кимна с благодарност.

— Докато чакахме резултата от битката, аз се опитвах да намеря път за бягство. Нямахме друг избор.

— Ами ако в дупката имаше някакви парчетии?

— В такъв случай не би имало кой да обсъжда рисковете.

Алдин се освободи от предпазните ремъци и се надигна на омекналите си крака.

— Хайде да се насочим към най-близката точка на преход и да се прибираме.

Пътьом сграбчи левитационното кресло и обърна Хобс с главата нагоре. Като видя съсипията в коридора, поклати глава печално — откъснати от рамките си картини, натрошени вази. Басак седеше в ъгъла, положил главата на Ярослав в скута си. Старецът отвори очи.

— Кой се опита да ни затрие с тези лупинги? — попита тихо и се смръщи в прегръдката на гаварнеца.

Машината на Първобродниците се рееше невъзмутимо в коридора близо до падналия в несвяст Вуш.

— Какво му е? — намръщи се вазбата.

— Блъсна си главата в тавана. Къде ме отвеждате? Пленник съм само до края на деня. После трябва да се върна в дома си.

— Играта предвижда — припряно каза вазбата, — и подписване на договор за примирие преди размяната на пленници. Само императорът може да сключи такъв договор, щом се възстанови. Това приемливо ли е?

Уелингтън се поколеба забележимо.

— Съгласен съм — отвърна след малко.

Алдин натисна бутона за отваряне вратата на медицинския отсек. Най-лошите му опасения не се оправдаха. Няколко контейнера лежаха разпилени на пода, но сервоботът бе закрепил носилката, преди да започне хаосът. Продължаваше да се занимава упорито с императора.

Вазбата се взря тревожно в монитора.

— Пулсът е равномерен, слава Богу.

Озърна се към Ярослав, който се подпря на стената, за да не падне.

— За пръв път чувам да благодариш на митично същество — ухили се Алдин на приятеля си.

Тънките като игли манипулатори на робота свързваха разкъсаните кръвоносни съдове, възстановяваха клетките на белия дроб и бавно затваряха раната отвътре навън. Допълнителен манипулатор обработваше ранения крак.

— Ей, остави някакви белези — обади се старецът. — Трябва да мислим и за суетността му.

Лицето на Наполеон си бе възвърнало бледорозовия цвят. На поставка до носилката се виждаше сплескано парче олово.

— Добре, че е куршум от пистолет. Ако беше шрапнел… — промърмори Ярослав.

— Трябва да се погрижим за тебе и Басак.

— Ще почакаме. Той е по-важен.

— Какво? Ти май си се разчувствал?

— Аз ли? — прихна пренебрежително ученият.

— Той ни спаси… — промълви Алдин. — Никога не бих предположил. Струва ми се, че интуитивно се е досетил за скритата причина машината да му предложи тази игра.

— Прозорлив е, няма спор. Уговори примирието, още преди битката да започне. — Ярослав се взря с усмивка в императора. — Едва ли и аз бих свършил работата по-добре.

— Е, такова признание не очаквах!

Старецът вдигна рамене.

— Ще ми се да оздравее по-бързо. Дължи ми маршалски жезъл. Искам и картина в стила на Давид — „Маршал Ярослав и император Наполеон водят гвардията при Ватерло“…

— „Императорът и маршал Ярослав водят гвардията“ — натърти слаб глас.

Наполеон ги изгледа изпод полупритворените си клепачи. Алдин го потупа предпазливо по рамото.

— Спи. Роботът ще се погрижи добре за тебе.

— Ще получиш своя жезъл, Ярославе — прошепна корсиканецът. — Заслужи си го.

Алдин не можа да се усмихне и извърна глава. Оставаше да измислят какво, по дяволите, да правят по-нататък.

 

 

— Казвам ти, улучихме ги! — настоя Корбин. — Ракетите, които получихме от Надзорниците, не могат да пропуснат целта.

На екрана се виждаше все още светещият разкъсан връх на кратера, където се взривиха пет от бойните глави.

— Трябва да е полудял, щом се спусна вътре — продължи Габлона. — Там не можеше да се скрие.

— Искам да погледна отблизо! — безпрекословно отсече Хасан.

— Но защо?

— Доближи планината! Имал е някаква причина да влезе, вместо да бяга от ракетите.

Дебелакът се изнервяше все повече.

— Знаеш ли — подхвана колебливо, — дупката май продължава чак до външната обвивка на Сферата.

Предпочиташе да изтъкне този факт, преди убиецът сам да се е досетил.

— Тъй ли?

— Ами взривът откъсна върха на планината и проби корпуса по цялата му дебелина. Сега атмосферата изтича в космоса.

Хасан помълча заплашително.

— А възможно ли е тази дупка да е съществувала и преди взрива?

Корбин се подвоуми.

— Не ми се вярва. Защо им е на тукашните машини да търпят отвор, който ги лишава от въздух?

— Възможно ли е все пак?

— Да… — призна дебелакът.

Другият мъж се взираше в екрана.

— Влез навътре. Те направиха същото.

— Твърде вероятно е взривната вълна да ги е застигнала.

— „Вероятно“ никак не ме задоволява.

— Но там радиацията е смъртоносна! — възкликна Габлона. — Ще трябва да проникваме съвсем бавно. Ще загинем! Чак след час радиацията ще спадне достатъчно, за да се справи с нея защитата на кораба. А може би в дупката има и парчета, заради които е невъзможно да преминем.

— Щом е така, ще почакаме — каза Хасан с измамно спокойствие. — Предполагам, че ще можеш да ги откриеш, ако са навън?

— Ще има следи от работата на двигателя. Ако са оцелели, или ще се върнат да продължат търсенето, или ще избягат през най-близката точка на преход.

— Нали се сещаш какво ще се случи, ако успеят да ни се изплъзнат?

Корбин предпочете да не отговори.

 

 

— Какво беше това?

Най-старишят се мъчеше да възстанови чувството си за ориентация след подпространствения скок, завършил преди секунди.

— Нещо се шмугна в точката, точно когато излизахме от нея — плахо отвърна Мупа.

Ксарнът, пилотиращ техния кораб, потвърди предположението.

Насрещната скорост на двата апарата беше почти една пета от светлинната и на холозаписа се виждаше само размазано петно. Най-старшият кипеше от гняв. Ето защо мразеше пътешествията! Да преживее толкова хилядолетия, за да бъде лишен накрая от съществуването си заради някакъв разпален пилот варварин!…

— Те бяха — прошепна Мупа, потресен от едва избягнатата катастрофа.

— Кои „те“?

— „Майстор на хазарта II“.

Наставникът освирепя. Габлона нищо ли не можеше да свърши както трябва? Имаше информация, дадоха му и оръжия… Какво още беше нужно на този глупак?

— Връщаме се! — изръмжа на пилота.

— Нали щяхме да търсим машината? — напомни младшият.

— Трябва да ги догоним. Машината вече е у тях! Искам веднага да изпратя кодирано съобщение.

 

 

Зола махна на всички да излязат. Предстоеше му да реши неприятен проблем. Изкушаваше се да гаврътне набързо едно малко, но май беше по-добре да отложи пиенето.

За двайсетина дни си върна почти всичко, което загуби с предишната игра и провала на тотализатора. Вехтите му товарни кораби превозваха бегълци на десеторна цена.

Сделките с планети също вървяха чудесно. Дори третокласен свят, населен от свирепи хищници и досадни насекоми, сега се превръщаше в скъпоценност, защото беше в безопасния край на Облака. Предприемачите разграбваха парцели на кожодерски цени, защото всички стигаха до извода, че животът в централния звезден куп е станал твърде нездравословен.

Нима можеше да сложи край на всичко това?

Пак прочете съобщението, което агентът му донесе лично за по-сигурно. За миг се поддаде на сантименталността си. Тревожеше се и от перспективата голяма част от звездния куп да стане необитаема, ако проклетата червеева дупка все пак причини избухването на свръхнова звезда.

Нямаше опасност да загинат мнозина. Вече бе обсъдил прогнозите с шефовете на своите транспортни фирми. Щяха да спасят милиардите от застрашените светове… може би само с изключение на една планета, населена с адвокати. Зола още не беше решил дали да ги зареже.

Не предвиждаше и никакви заплахи за застрахователните си компании. В края на краищата, във всяка полица бе записано, че не се покриват рисковете от избухващи звезди и сблъсъци с метеорити. А пострадалите да съдят Надзорниците, ако искат. Така им се пада на надменните досадници!…

След година ще бъда най-богатият кох, напомни си той.

Облегна се и въздъхна. Хубаво е да имаш живи приятели, но бизнесът е преди всичко, нали така?

 

 

Ако звездата имаше съзнание, щеше вече да е разбрала, че масата й прехвърли критичната граница за превръщане в свръхнова. На взрива пречеше само централното ядро от кислород, нагрят до някакви си два-три милиарда градуса. Яростните реакции засега не позволяваха на външната обвивка да се свие.

Нишката изкривено пространство-време се замята в търсене на следващия гравитационен център. За малко да предпочете звезда от клас М, но се насочи към по-силно усещащо се присъствие — отдавна угаснало черно джудже. Топка от плътно желязо с маса стотици трилиони тонове.

Първите количества нахлуха в термоядрената пещ. Всеки по-лек елемент от периодичната таблица би продължил реакцията. Желязото обаче не беше подходящо гориво. Все едно да пръснеш струя ледена вода в херметична цистерна със свръхпрегрята пара. Термоядреното сърце на звездата започна да спира и повърхността се сви полека. Не оставаше още много до взрива.