Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (1)

Пролог

До: Ретуна и Третия кръг Надзорници

От: Вуш от Четвъртия кръг Надзорници

Относно: ИГРАТА!

Всички от моя кръг са съгласни с предложения от вас облог. Скоро ще научим резултатите от първия „удар“, както го наричат по-низшите същества. Приемаме залагането ви за Алдин и приближените му срещу Габлона и приближените му в съотношение 3,7:1 за успеха на Габлона още в първото нападение.

Всъщност споделям най-искрената си надежда първата атака да се провали, защото това ще означава една продължителна „военна игра“ и не се съмнявам, че ще ни бъде много забавно. И помни, братко мой Ретуна, че обсъждането на този въпрос по подпространствените линии или писмено може да ни изложи публично. Като Надзорници трябва да мислим и за доброто си име. Затова ти предлагам в бъдеще всички разговори по темата да бъдат, пак според израза на по-низшите същества, „без излишни уши“. Покоят да осени всички ви.

Остров Света Елена, имението Лонгууд, полунощ, 18 юни 1820 година.

Мина още един лош ден. И спомените, смесили неразличимо радостта и горчилката, вече не изплуваха така отчетливо в паметта му. О, колко различно щеше да е настоящето му, ако проклетият Груши бе насочил хората си към звука на бълващите огън оръдия! Сега всичко му беше съвсем ясно. Трябваше да възложи на Ней отпора срещу пруския авангард. Ней нямаше да изгуби от поглед прусаците, както се случи на Груши, който пък трябваше да заеме тогавашното място на Ней. Не би нападнал толкова безразсъдно и не би погубил кавалерията.

Днес се навършваха пет години от Ватерло.

Мисълта, заедно с вече постоянната болка го освободи от неспокойната полудрямка. Той се заслуша в нощните звуци. Чуваше стъпките на часовия в малката градина под прозореца. После мъжът спря, заговори приглушено с някого. Що за дяволски език беше английският, направо му дереше ушите! Ето, тихичък смях на момиче. Е, разбира се, тя не се показваше прекалено податлива. Пък и сержантът-разводач щеше да се появи скоро, та нямаше време за нещо повече. Все едно, ще се види насаме с момичето по-късно.

Позасмя се. Нима можеше да укори войник за дребното приключение, пък бил той и англичанин?!

Лежеше неподвижен на просмукания с пот чаршаф. Вече трудно си припомняше точно определен ден сред множеството, слели се в мъглата на миналото. И все пак преминаваха като в колона през неговото все още чудесно подредено съзнание. Маренго, 14 юни 1800 година… Легендата. Сякаш чу отново победния марш, съчинен в чест на прочутата битка — бавния отмерен ритъм, после буйството на тромпетите. Пръстите му потропаха по леглото, очите заблестяха от удоволствие и сълзи.

Аустерлиц, 2 декември 1805 година. Истинската скъпоценност в короната на неговия триумф. Императорската гвардия покори като вихрушка хълмовете. А как оглушително тътнеха оръдията… После ликуващите викове!

Отекваха дори след толкова години. Ехтяха безкрай в мразовития въздух, но вече само той ги чуваше в безмълвието на нощта.

Прометей… Някой го нарече така. „И ще го приковат към скалата, за да бъде терзан безмилостно от спомена за своята слава.“

Никога няма да се върне онова време. Затвори очи, като че се опитваше да не види собствените си сълзи.

— В пет часа губех сражението при Маренго, а в седем часа вече бях победител.

Веднъж изкрещя думите на обезумелите от паника офицери в своя щаб. Кога ли беше това? При Бородино, Лайпциг, Ватерло? Май беше при Ватерло.

Вече не разчиташе на паметта си. Знаете, че хората на острова шепнат самата истина зад гърба му. Разумът избледняваше постепенно. Още в божественото величие при Маренго чу как безмълвен шепот му напомни, че е смъртен. И се върна за миг в ученическите си дни. Разказваха им как на колесницата зад всеки победоносно завърнал се римски пълководец заставал старец и му нашепвал: „Не забравяй, мигът на славата е мимолетен.“

И когато се бе взрял в залязващото над Аустерлиц слънце, той вече знаеше, че повече няма да преживее такъв момент.

А тялото започваше да му изменя. Първо се натрупаха досадните килограми, после очите му помътняха, накрая го споходи и болката в корема, това нетърпимо мъчение.

— Мигът на славата е мимолетен…

„Нима всичко ще свърши така?“, учуди се той. В окаяната стаичка. Прикован за тази скала сред океана. Напрягаше слух в тишината, сякаш наистина очакваше да чуе думи на утеха, да види явилия му се войнствен ангел, който ще го отнесе оттук. И отново ще крачи вечер сред войските си, ще седи при старите мърморковци край огъня и ще им говори за наближаващата победа, достъпна засега само на неговото въображение. А те ще я претворят във факт. Нима е обречен да свърши тук?

Победният марш на Маренго… Чуваше го отново заедно с мощния рев на гвардията, разнесъл се над толкова бойни полета: „Vive L’empereur, vive L’empereur!“ Само още веднъж, примоли се немощно. Дай ми само още една възможност да преживея това. Плачеше сам в гнетящата го тишина.