Джой Адамсън
Петнистият сфинкс (2)

Аз поемам Пипа като питомка

През септември 1964 г. мои приятели ме помолиха да взема при себе си едно осеммесечно женско гепардче, тъй като се местеха в Англия, а искаха тяхната любимка да остане да живее в Кения. По това време бях на лагер в полите на планината Кения заедно с филмовата компания „Колумбия Пикчърс“, която заснемаше филм по книгата ми „Родена свободна“^[1]. Не бях заета с лъвовете, затова имах свободно време и можех да взема малкото гепардче. Приех предложението с възторг.

Въпреки че от всички диви котки гепардите са най-лесни за опитомяване, за техния живот на свобода се знае малко. Те са единствените животни, които съчетават в себе си характерни особености и на кучето, и на котката. Макар че се причисляват към семейството на котките, по своите прояви те се отличават от тях. Гепардите са най-бързите на света бозайници — бегачи на къси разстояния. Достигат скорост повече от 60 мили^[2] в час. (Рекордът на състезателните коне е 40 мили в час.) Създадени са за бързо бягане — имат леки кости, малка глава, малка брадичка и дълги стройни крака. Не могат да скриват ноктите си като кучето, сядат като него и ловуват като него. Отпечатъците на лапите им обаче са съвсем като котешките, имат недоразвит пръст, който използуват като котката, и способност, може би придобита, да се катерят по дърветата. Пясъчно оцветената им козина е гладка като на куче, с къс косъм, а черните петна по нея са пухкави като котешка козина.

Гепардите живеят самотно по откритите равнини и рядко се срещат на групи, освен когато са в период на разгонване или когато имат малки. Раждат обикновено до четири малки, които се появяват на света след бременност от 90 или 93 дена. Те имат дълга пухкава грива и сивкава козина, която покрива горната част на тялото им от главата до опашката, в контраст с тъмната, гладка, къса и петниста козина по долната част на тялото. През първите два-три месеца от живота си гепардчетата приличат на сребристите чакали, с красиви петна по долната част на телата си. После козината им става златиста и гладка, цялата изпъстрена с петна, а остатъкът от гривата им се запазва само на врата и раменете.

Наименованието „чита“, с което наричат гепардите, е произлязло от Индия и означава „петнист“. Историята на това животно е загадъчна, защото изображения на гепарди се срещат още в древноегипетските фрески и барелефи като символи на храброст; познати са само два случая, когато гепарди са били любимци на владетели — единият е принадлежал на Чингис — хан, а другият — на Карл Велики. Индуските принцове имали обичай да ходят на лов с гепарди, специално обучени да гонят дивеч, но от 1930 г. диви гепарди вече не се срещат в Индия; видът се е запазил само в Африка. Едно от последните преброявания е показало, че само в няколко района на Източна Африка все още се срещат гепарди, които няма да изчезнат само ако бъдат взети мерки за тяхното опазване.

Малкото женско гепардче, което ми беше предложено, било намерено в Уаджир, пустинна област в Северната гранична провинция на Кения. Майор Данки, офицер от разквартируван там полк, взел малкото сираче и го отгледал заедно със собствените си деца в дома си близо до Найроби. В скоро време гепардчето започнало да придружава семейството при покупки по магазините и станало познато гостенче в няколко ресторанта на Найроби.

Майор Данки и неговата съпруга ми определиха среща на 17 октомври 1964 г. в хотел Ню Стенли. Когато видях двамата да пият чай заедно с гепардчето, което спокойно седеше на отделен стол срещу тях и внимателно гледаше със златистите си очички всичко, което ставаше наоколо му, аз веднага го харесах и реших, че трябва да го взема.

Влюбих се в тази котка още от пръв поглед, но вярна на едно старо мое правило при запознанства с деца и животни, предоставих инициативата за нашето приятелство на гепардчето. За да му дам възможност да реши как да се отнесе към мен, аз разговарях със семейство Данки и се опитвах да науча колкото може повече неща за неговите навици. Казаха ми, че Кити (котенцето, както те го наричаха) много обичало децата и играело с тях на „криеница“ сред розовите храсти в градината, обаче гонело чужди хора и кучета. Узнах също, че Кити спяла на леглото на г-жа Данки и че когато госпожата пиела сутрешния си чай, Кити пиела мляко от чинийка. За съжаление тя често се изпускала на леглото, затова обещаха да ми дадат пластмасова постилка. Казаха ми също, че Кити обичала да играе с едно плюшено зайче. То лесно отвличало вниманието й, когато започвала да прави нещо, което й било забранено. Накрая ме посъветваха, когато Кити почне да проявява инат и не иска да се мръдне, да я хвана за опашката и гривата, нещо, на което вече била напълно привикнала. Кити изяждала три фунта^[3] сурово месо на ден и пиела много мляко, в което трябвало да се сипват четири капки поливитамини; като рядък деликатес можела съм да й давам полска мишка.

Докато говорехме, Кити ме изучаваше с очи, полузатворени под тежките клепачи, а след това дойде при мен и като мъркаше шумно, близна лицето ми. Докато галех меката й козина, аз усещах как потръпваше тялото и, когато тя вдишваше и издишваше с познатото мъркаме на гепардите. След това тя леко ухапа ухото ми и както ме увериха старите й господари, това било признак на най-добри чувства. Ние всички почувствувахме облекчение и разбрахме, че тя ме беше харесала и че скоро ще станем добри приятели.

Семейство Данки ми казаха, че много хора, които искали да вземат Кити в Англия или Америка, им предлагали за нея 400 лири стерлинги. Макар че Данки не били богати, те отхвърлили тези предложения и решили да намерят дом на Кити в Кения, където тя би могла да живее колкото може по-свободно. Те познаваха моята любов към животните и знаеха за историята с Елза, затова се надяваха, че именно аз ще взема Кити и ще й създам щастлив живот. Бях дълбоко трогната от тяхното доверие и от това, че ми подаряваха скъпата си любимка, и им обещах да направя всичко възможно, за да оправдая надеждите им.

Точно в този момент ми хрумна мисълта да върна Кити към свободен живот, за какъвто беше родена, но понеже не знаех дали това ще ми се удаде, не споменах нищо пред семейство Данки. Всъщност казах им, че докато трае снимането на филма, ще бъда принудена да държа Кити затворена, понеже лагерът беше пълен с лъвове, и че ще мога да я пускам свободна само когато я водя на разходка по близките равнини. Те не възразиха.

След няколко дена семейство Данки доведоха Кити в лагера на снимачната група в Наро Мору, на 120 мили северно от Найроби. Това беше мястото, където се снимаше филмът „Родена свободна“, и по това време аз живеех там. Около нашите две палатки бях заградила доста просторно място с телена мрежа. Оградата беше построена около едно дърво, всред клоните на което бяхме заковали площадка, за да задоволим склонността на гепардчето да се катери. Вместо скали в ограденото място бяхме сложили няколко дървени скамейки. За да може Кити да се чувствува удобно и през нощта, бях поръчала да се построи голяма дървена клетка с две плъзгащи се врати, едната от които беше от мрежа й гледаше във вътрешността на моята палатка, а другата се отваряше към двора. По този начин, когато гепардчето се почувствуваше самотно, то можеше да усеща моята близост.

Реших, че смяната на приемните родители ще бъде най-подходящият момент за променяне на навиците й за спане, затова направих мека подложка в клетката, която постлах с нейните познати одеяла, сложих нейните възглавници и играчки, които семейство Данки бяха донесли, а моето легло поставих до самата мрежа на клетката, за да може гепардчето да ме вижда, че спя редом с него.

Помолих семейство Данки да ми позволи да сменя името й от Кити на Пипа, което беше по-звучно и по-лесно за извикване от големи разстояния. Те се съгласиха и с това. (Пипа, е съкратено от Филипа.) Като си помисля сега, сещам се, че почти всички мои любимци имаха имена, които започват с буквата П: Пипин, Пати, Пампо и др. Ако се случеше да се заблудят някъде, този рязък взривен звук лесно се носеше в далечината.

Горката Пипа, колко още й предстоеше да учи!

Когато всичко беше наредено, предложих да обядваме. Понеже вече бях видяла Пипа в препълнения градски ресторант, без да се съмнявам ни най-малко в държанието й, реших да я заведа в нашата трапезария — искаше ми се да я запозная с колегите си от филма, на които бях съобщила за нейното пристигане. Когато обаче се приближихме до бараката в края на лагера, видях, че хората излизат от трапезарията и бързат да се приберат в стаите си. А когато Пипа скочи от колата, в трапезарията започна паническо бягство. От хлопането и блъскането на вратите разбрах, че пристигането на гепардчето беше нарушило спокойствието на филмовия персонал, и се почувствувах неловко от такъв прием. Пипа влезе в трапезарията, без да обръща ни най-малко внимание на суматохата, седна с нас на масата като някаква млада дама и се държа съвсем прилично през време на целия обед. Всъщност тя така беше погълната от изучаването на новата обстановка, че никак не й се искаше да си тръгне, затова майор Данки накрая трябваше да покаже операцията „вдигане за опашка и грива“, за да я пренесе в колата. След това семейство Данки се върнаха в Найроби. Възхитих се от тяхното самообладание, когато се сбогуваха със своята приятелка Китън, като разбирах, какво значеше тази раздяла и за двамата.

Отсега нататък само аз отговарях за Пипа.

В лагера Симба (лагера на лъвовете) тя предизвика голям интерес сред лъвовете, които участвуваха в снимането на филма. Лъвове имаше извънредно много, понеже не можехме да знаем предварително кой от тях ще бъде дресиран да изиграе най-добре различните епизоди от живота на Елза, Най-близките съседки на Пипа, две стари лъвици, се разхождаха нагоре-надолу в своите волиери, като се стараеха да видят по-добре странното петнисто същество. Всички оградени волиери бяха пръснати на големи разстояния една от друга и бяха разделени с групи дървета, а освен това някои от тях имаха допълнителни прегради, които отделяха животните, за да не могат да се виждат едни други. Смятахме, че това ще им осигури по-пълно спокойствие. Но аз се чудех как тези предпазни мерки ще успеят да попречат на лъвовете да не усещат миризмите на другите животни и да не се чуват, особено когато паднеше мрак и техният рев разтърсваше нощната тишина. Макар че намирах внушителен този хор от гласове, който се издигаше до страхотно кресчендо, а после затихваше в синхронно ръмжене, горката Пипа изпадаше в ужас. Вцепенена от страх, тя се взираше в посоката, откъдето идваха звуците. И въпреки че аз седях до нея и й говорех спокойно, като я галех, понякога по-голямата част от нощта минаваше, докато тя се успокои и се отпусне.

Лъвове и гепарди не могат да се разбират, когато живеят на свобода, така че реакцията на Пипа беше напълно обяснима.

Затова почувствувах голямо облекчение, когато на следния ден част от филмовата група, в това число и аз, заминахме към брега на океана, за да заснемаме сцените, в които Елза и нейните приемни родители — хора — се къпят във водата. Понеже не знаехме дали нашите лъвици ще влязат в океана, решено беше да се вземат и двете лъвици Гърл и Мара с надеждата, че поне едната от тях ще се съгласи да влезе във водата. Лагерът за филмовата група беше вече приготвен и докато по-голямата част от хората се отправиха нататък със самолет, животните и останалите тръгнаха по пътя за Малинди в керван от пет коли.

Пипа беше свикнала да пътува с кола и бързо се настани на предната седалка между моя слуга Мугуру и мен. С голямо любопитство тя разглеждаше всичко, което срещахме по пътя, и явно беше доволна, защото често с благодарност потриваше копринената си глава в мен и ближеше лицето ми. Прекъснахме дългия път — 540 мили — в Мтито-Ндей, който се намира на средата на пътя, и прекарахме нощта в хотела. Лесно беше да се вземе разрешение за Пипа да се разхожда около и в хотела, да вечеря заедно с нас в ресторанта и, за радост на останалите гости, да нощува в моята стая. Бедните лъвици не бяха толкова щастливи като нея и трябваше да останат затворени в колите. Оставихме ги близо до нашите бунгала, за да можем да им даваме морална подкрепа, като много пъти през нощта ходихме при тях, но въпреки това те непрекъснато неспокойно се въртяха в клетките си. На разсъмване отново тръгнахме на път. Като се надявахме да съкратим пътуването, за да не изморяваме много лъвовете, минахме напреко през Националния парк при Вои, но за нещастие, сбъркахме пътя и пристигнахме на местоназначението си много по-късно, отколкото очаквахме. Там най-после измъчените лъвове можаха да си отдъхнат в оградените дворове, които бяха направени във филмовия лагер, разположен край брега на Синия залив. Аз изминах още пет мили до брега на океана, където бяха наели бунгало за нас с Пипа.

Лагерът беше заграден с мрежа далеко навътре в океана. Това беше направено не толкова заради самите животни, колкото заради местните жители, които никога не бяха виждали лъвове и на тълпи се събираха да ги гледат. Пипа произведе не по-малък фурор не само сред хората, но и сред кучетата. Новината за нейното пристигане се беше разнесла с бързината на пожар в степта, защото веднага всички кучета от околността се събраха около нея. За неин късмет, собственикът на мястото се съгласи да постави ограда от мрежа около нашето бунгало, за да може тя да се разхожда свободно, без да бъде обезпокоявана от кучетата.

Докато се поставяше оградата на волиерата, Мугуру и аз тръгнахме да заведем Пипа да се поразходи край брега. За съжаление трябваше да я държа вързана с найлоново въже, дълго около 60 фута^[4]. С нетърпение очаквах да видя как Пипа ще реагира спрямо океана, понеже никога не бях чувала, че гепардите плуват. И наистина къпането във водата изглежда не се хареса на Пипа. На няколко пъти тя си намокряше лапите, като се опитваше да ме последва във водата, но после реши да ме почака на брега заедно с Мугуру, докато се върна от плуването. Междувременно нейното любопитство беше привлечено от морските раци, които пълзяха наоколо и бързо се скриваха, когато се канеше да скочи върху тях. Озадачена, тя ме погледна и внезапно реши да побегне с всички сили по пясъка. Това беше хубаво за нея, но не беше много приятно за мен, защото трябваше да тичам, теглена от найлоновото въже.

За моя радост нашето надбягване беше спряно от една огромна скала от корали, която при отлива стоеше изолирана на плажа. Пипа започна да я изследва, като отначало душеше в основата й, а после бързо се изкатери до върха, без да обръща внимание на острите корали. Тя изглеждаше чудесна, стъпила на върха на скалата, със силует, който се открояваше на фона на небето, вперила поглед към океана. И тогава Пипа наистина изглеждаше замаяна от безкрайната шир не по-малко от мен. След това изведнъж тя клекна, освободи се от изпражненията си и бързо скочи от скалата, докато се опитвах: да оправя въжето, преди да се е накъсало от острите корали по скалата.

Докато бях погълната от това занимание, Пипа си беше намерила нова игра — да се търкаля в пясъка и да гони един изгнил кокосов орех. Покрита с мокрия пясък, тя изглеждаше толкова смешна, че аз се засмях високо. Това, изглежда, оскърби нейните чувства, защото внезапно скочи и така силно ме блъсна с краката си, че аз се прекатурих през глава. Когато станах, имах много жалък вид, но почувствувах, че Пипа беше постъпила с мен както трябва и аз бях сложена на място. Едва бях успяла да се изправя на крака, когато Пипа побягна с всичка сила и аз трябваше да тичам след нея със страшна скорост — струваше ми се не с 60, а със 100 мили в час. Това щеше да бъде удоволствие за нея, ако не беше найлоновото въже. Семейство Данки бяха използували това въже, когато са били с Пипа край океана. Те ме бяха посъветвали да не я оставям да тича свободно, защото можела да подгони някои от хората, които се разхождаха край брега, или да се загуби в гъстата гора наоколо. Тази предпазна мярка вече се беше оказала правилна, що се отнася до местните рибари, защото колкото и често да ги уверявах, че Пипа е едно безопасно любимо същество, те винаги се спускаха да бягат, щом тя се появяваше, а тя с радост се втурваше да ги гони.

На следващия ден посетихме филмовия лагер. За радост на всички Гърл и Мара бяха харесали много водата, като че ли бяха родени в нея. Трудността беше не как да ги вкарат във водата, а как да ги изкарат от нея. Независимо от тези забавления Гърл беше много разстроена от раздялата с брат си Бой (който беше друга звезда от артистите — лъвове на нашия филм), затова решихме да наредим и той да дойде при нея. Докато Бой беше на път към нас, лъвиците Мара и Гърл си почиваха в заградения за тях двор.

Ние всички се възползувахме от случая да поплуваме. Известно време Пипа ни наблюдаваше как цапаме из водата и след това изведнъж се присъедини към нас стиснала здраво зъбите си. Скоро се показа над водата и като пляскаше отчаяно с лапите си, започна да плува след мен. Почувствувах се много горда, че тя се беше решила на това, за да бъде близо до мен. Помислих си също, че това може би е първият случай гепард да плува в океана.

На другата сутрин, докато се разхождахме с Мугуру и Пипа край брега, аз я оставих за малко с момчето. Когато се върнах, то ми показа празния нашийник, който се мяташе на края на найлоновото въже. В желанието си да ме последва Пипа успяла да се измъкне. Бяхме на една миля от къщи и аз се разтревожих много да не я загубя, защото беше невъзможно да се проследят дирите й в гъстите храсти. Дълго я викахме и търсихме, а малко по-късно към нас се присъедини и нашият хазаин. Накрая така ожадняхме, че предложих да се върнем вкъщи, да пием нещо и след това да продължим да я търсим. Когато приближавахме бунгалото, у мен се появи странното усещане, че някой ме наблюдава. Наведох се и видях Пипа да се крие под един храст. Тя беше не по-малко доволна от мен, че отново сме заедно, и след като дълго облизва лицето ми, ме последва към къщи. Бях поразена от това, че за толкова късо време в непознатото място тя така уверено беше намерила пътя за вкъщи, и се почувствувах засрамена, че бях подценила нейния инстинкт да намира дома си.

Скоро у Пипа се оформи друг навик, който ме озадачаваше. Обикновено сутрин се разхождахме по плажа още докато се сипваше зората, когато въздухът е прохладен и когато няма почти никакви хора. Следобедните ни разходки не бяха така уединени и ни уморяваха поради горещината. Но независимо по кое време на деня минавахме близо край голямата коралова скала, Пипа изтичваше нагоре по нея и оставяше изпражненията си на върха й. По-късно забелязах, че тя правеше това винаги на по-високи места — или на термитници, или на някой пън. Навярно постъпваше така или за да бъде на по-безопасно място, докато изчиства червата си, за да не бъде изненадана от нещо, или за да маркира района, който обитаваше. Но как успяваше да накара червата си да се движат независимо по кое време се случваше да минем покрай избраното място, не можех да разбера.

Минаха няколко дена и Пипа престана да се страхува от водата. Особено когато имаше отлив, тя с удоволствие изследваше пясъка на дъното около по-големите коралови скали. За съжаление обаче аз трябваше винаги да я държа вързана с найлоновото въже, защото през всичкото време тя настоятелно се стремеше да се катери по кораловите островчета, и аз знаех, че няма да успея да я накарам да слезе от тях, ако реши да остане там по време на прилива. Междувременно тя изпитваше голямо удоволствие да си пъха муцуната във водата, като се забавляваше с малки рибки и рачета, намиращи се до самата водна повърхност. Аз обаче не успях да я фотографирам, когато плува, защото тя правеше това само за да ме следва, а за мен беше много трудно да я заснема в такива моменти.

Една нощ в морето се разрази страшна буря и шумът от разбиващите се в брега вълни затихна едва на разсъмване, когато започна отливът. При сутрешната си разходка намерихме по цялото крайбрежие огромни купчини от морски водорасли, високи до шест фута, разделени с пролуки. Пипа, изглежда, помисли, че те бяха наредени за нейно забавление, и започна да скача от купчина на купчина с такава бързина, като че ли лети. И понеже не смеехме да отпуснем въжето, Мугуру и аз се редувахме да тичаме задъхани с нея, като се страхувахме от тези купчини толкова, колкото Пипа им се радваше. Тя прекъсваше упражненията си само в случай, когато нещо друго привлечеше вниманието й, затова посрещах с радост всички летовници, които обикновено се спираха да й се порадват или да я фотографират. Макар че тя не обичаше да я фотографират, все пак понасяше това търпеливо, но щом нейните поклонници за минутка погледнеха настрани, тя си отмъщаваше, като се спускаше към тях и със светкавично движение на предните лапи ги удряше силно в колената.

Филмирането на лъвовете в морето вървеше великолепно и всички бяхме доволни от резултатите. Към края на нашия престой там аз също исках да фотографирам тези прекрасни сцени. Като се опитвах да не преча на кинооператорите, които плуваха върху сал близо до актьорите, аз застанах наблизо до една коралова скала и чаках интересните моменти. Според сценария лъвицата Мара трябваше да плува заедно с Бил и Джени Травърс (които играеха ролите на съпруга ми Джордж, и мен), а после и тримата трябваше да излязат заедно на брега. Но Мара беше силно привлечена от вълните, които се разбиваха в брега и хвърляха високо пръски от пяна, а след това се разливаха в бели накъдрени кръгове и се всмукваха от пясъка. Тя се хвърляше в разбиващите се вълни, така че те се преобръщаха над нея, а после скачаше сред прозрачната пяна и чакаше следващата вълна. На семейство Травърс не им беше лесно да скачат заедно с нея, докато успеят да я насочат към фотокамерите и да попаднат в кадър. В тази минута Мара ме съгледа. Тя ме знаеше добре, но аз бях облечена в нов бански костюм и сега не ме позна. Съдейки по това, че сви ниско ушите си и решително се отправи към мен, аз разбрах, че ще имаме борба. Като се надявах да смекча удара и за да не попадна на острите корали, аз се преструвах, че се чувствувам спокойна. Бавно минах зад скалата и едва бях успяла да сложа на по-високо място фотоапарата си, когато тя скочи върху мен и ме събори в плитката вода. Тогава лъвицата ме позна, седна до мен и започна нежно да ме ближе, а аз я погалих. След това тя стана и се върна обратно към сала.

Едва тогава забелязах, че Мара случайно леко беше одраскала ръката ми и веднага щом я извадих от водата, от нея започна да капе кръв. Като се възползувах от солената вода като дезинфекционно средство, аз измих ръката си няколко пъти и след това се върнах на брега, за да продължа снимките си от колата на ловеца, който беше докарал Мара на снимачната площадка. След това се отправих към сала, за да поздравя всеки един от групата за отличните снимки, които бяха успели да направят сутринта.

Бях много учудена, когато видях, че на брега ме посрещна нашата медицинска сестра с аптечни материали за първа помощ. Очевидно тя беше повикана от ловеца. И макар че много я обичах и й благодарих за вниманието към моите драскотини, аз се опитах да й обясня, че не се нуждая от инжекциите, които тя се готвеше да ми сложи, и че съвсем достатъчно щеше да бъде да ми даде сулфаниламид. Той винаги се беше оказвал ефикасен при различните наранявания през годините, прекарани всред дивите животни, а онези рани бяха много по-лоши от тази, която беше само леко повърхностно одраскване. Сестрата обаче беше убедена, че изпитвам непоносими болки, че се нуждая от морфин и че трябва да взема лекарство за нервния шок, който скоро трябвало да настъпи, понеже моето поведение явно било ненормално за човек с разкъсана от лъвски нокти ръка; след това трябвало да бъда инжектирана с пеницилин, за да се предотврати отравянето на кръвта, и да ми се направят инжекции против тетанус. Всъщност аз трябваше да изпълня всички предписания, защото, в края на краищата, коя бях аз, за да зная какво трябва да се направи в такъв критичен момент?

Макар че съчувствувах на сестрата, която, изглежда, смяташе, че може би това беше единствената й възможност да употреби богатия асортимент от медицински запаси, предоставен й за такъв опасен филм като нашия, в който вземаха участие двадесет лъва, все пак не разбирах, защо аз трябваше да бъда жертвата.

Моите протести обаче бяха напразни и след като бях инжектирана с всичките силно действуващи лекарства, бях заведена до болницата в Малинди, за да зашият раната ми. През време на пътуването дотам, около 20 мили, ми стана, така лошо, че едва можех да се държа на краката си, когато влизах в болницата. Бях така натъпкана с лекарства, че лекарят реши да ми направи още една инжекция като противодействие на всички предишни. През това време ми беше абсолютно безразлично и почти не усещах какво правеха с ръката ми.

Най-после ми позволиха да си отида вкъщи и да си легна. Упоена от лекарствата, аз съм задрямала, но да поспя не успях. Много скоро дойдоха посетители, за да питат как се чувствувам. Макар че беше напълно очевидно как се чувствувах, те бърбореха, докато дойде друга група, а след нея и трета. Единственото нещо, за което копнеех, беше да ме оставят на спокойствие. Необходими ми бяха два дена, за да се оправя от лекарствата, и през всичкото време Пипа беше до мен. Понеже се познавахме само от две седмици, бях трогната от това доказателство за нейната привързаност.

През целия си живот бях мечтала да имам приятел гепард, а после се появи Елза. След нейната смърт реших никога вече да не се привързвам към някакво животно. Но понеже гепардите по темперамент и характер са съвсем различни от лъвовете, чувствувах, че можех да обикна Пипа, без да изменям на Елза. Докато лъвовете са скитници, показващи открито любовта си, което е ритуал в техните привички, страхливи по отношение на неестествени врагове, спокойни и въздържани, гепардите са хитри, винаги нащрек и инстинктивно потайни. Сега, като слушах мъркането на Пипа, аз бях толкова доволна, колкото беше и тя.

Снимачната група се върна в Наро Мору, но аз останах още малко, за да заснема няколко сцени като реклама за телевизията за програмата, която показваше хубави, привлекателни неща в Кения. Между другите сцени бях избрала и неотдавна разкопаните развалини на древния арабски град Геди. Атмосферата на града беше мрачна, но Пипа внасяше оживление всред тези руини, когато се плъзгаше сред разрушените, богато украсени врати и порутени стени на дворците, а нейната златиста петниста козина великолепно се открояваше на фона на сивите камъни. Тя много ми помагаше и когато правехме снимки по крайбрежието, защото придаваше необикновена екзотична нотка към излежаването по плажовете.

Когато завършихме работата и трябваше да се връщаме, разбрах, че Пипа и аз трябваше да изминем с кола 420 мили от Момбаса до Наро Мору. След няколкочасово пътуване Пипа стана неспокойна и не само че скачаше вътре в колата, но настояваше да седне върху кормилото и моята превързана ръка. В края на краищата аз нямах друг избор, освен да я поставя в специалната решетъчна клетка за пътуване, която бях взела за всеки случай. Пипа беше ужасно възмутена. Никога досега тя не беше затваряна в клетка и яростно се съпротивляваше, като издаваше разнообразни звуци, подобни на цвърчене на птици. Между тези звуци аз разпознах звуците на франколина. Едва след два часа пътуване тя се измори и се умири.

По това време знаех още много малко за навиците на гепардите и затова реших, че тези звуци са нормален израз на недоволство. По-късно, когато разговарях с орнитолози и специалисти по гепардите, разбрах, че бях имала привилегията да слушам едно рядко явление — див бозайник да имитира птичи глас. По-късно още два пъти чух Пипа да подражава на франколина, но такива разнообразни звуци вече не можах да чуя; впрочем оттогава на нея не й се случи да изпада в подобно настроение.

Гепардите обикновено се хранят с птици и малки бозайници и може би затова подражават на птиците — да ги заблудят и подмамят. И все пак, колкото пъти съм наблюдавала Пипа да дебне птици, никога не съм я чувала да издава някакъв звук. Може би защото просто си играеше с птиците, а не ги гонеше за храна. Звънкото като метал чуруликаме на гепардите е добре известно. То се чува, когато искат да се обадят един на друг, или когато са в опасност. Когато Пипа искаше да запази месото, което ядеше, тя ръмжеше и дишаше тежко, но когато беше доволна, цялото й тяло тръпнеше от мъркането й.

Пипа имаше удобен сандък за спане, но дори и в дъждовно време предпочиташе да спи навън в заграденото с мрежа дворче. Аз се радвах на това, защото то означаваше, че тя предпочита да живее при естествени условия, а не като любима домашна котка. Освен това, за да я отчуждя още повече от домашните й навици, престанах да я водя със себе си в главната сграда, където живееха хората от филма. Фактически нито тя, нито хората от снимачната група се радваха да се срещат. Пипа не можа да свикне с лъвовете, които живееха в лагера Симба, но понеже не можеше да се направи нищо друго, прекарвах колкото може повече време с нея из равнините, където тя наистина се чувствуваше доволна.

Щом я пуснех от колата, тя се втурваше надалеко, опиянена от свободата си. Много й харесваха разноцветните балони, които носех за нея. Подгонени от вятъра, те подскачаха по високата трева, докато тя ги достигнеше и докоснеше с ноктите на лапите си и те се спукваха с гръм. Озадачена, тя душеше жалките останки, а през това време аз надувах друг балон и тогава започваше нова гонитба. Други източници за развлечение бяха дупките на мравояди и африкански глигани, заобиколени с пресни купчинки от пръст, което показваше, че дупките са обитаеми. По начина, по който Пипа просто изчезваше в тях, можех да разбера колко привлекателна трябва да е за нея миризмата им. Тя, разбира се, никак не споделяше моите страхове, какво би се случило, ако някой от обитателите на тези дупки излезеше да разбере какво става. Но най-голямо удоволствие й доставяха антилопите, които пасяха наблизо на големи стада. Миниатюрните газели на Томсън особено интригуваха Пипа. Те доста бързо разбраха, че ние не представляваме опасност за живота им, и с учудващо безразличие се отнасяха към дебненето на Пипа. Много хитро тя се промъкваше през тревата, като пълзеше почти до земята и се стараеше да използува посоката на вятъра и други прикрития. Антилопите не й обръщаха никакво внимание, пасяха и спокойно махаха късите си опашки, докато тя се приближаваше съвсем близо. Тогава те подскачаха на здравите си крака с дълги скокове, после се обръщаха и чакаха тя да се изравни с тях, за да повторят отново своето предизвикателство. Наблюдавах възхитена тази сцена и се радвах, че предишният живот на Пипа като любимо животно в семейството на Данки не беше заглушил нейните естествени реакции и инстинкти. Така че аз можех да се надявам, че с повече търпение и практика тя ще успее някой ден сама да подгони жертвата си като всеки див гепард.