Анна Литвинова, Сергей Литвинов
Оскар за смъртоносна роля (1)

Пролог
Валерий Петрович

Париж

13 юли 1987 година

Блондинката зад волана на пежото наистина беше хубава.

Тя умело паркира колата си до тротоара в миниатюрното пространство между две други коли. Загаси двигателя, отвори вратата. Мярнаха се стройните й крака под мини поличката. Блондинката се засмя и каза нещо на някого, който седеше до шофьорското място, но лицето му беше скрито. След минута от колата слезе млад мъж. Сега той се виждаше прекрасно на безмилостната светлина на летния ден.

„Да, това е той“ — каза си Валерий Петрович. Отмести чашката от еспресо и вдигна ръка, за да викне сервитьора.

„Десет франка за кафето — пресметна той наум, — плюс двайсет и два франка за бутилчица «Перие». Пладнешки обир! Ако продължавам да го карам така, от командировъчните ми няма да остане нищо. Даже няма да мога да занеса на Танюшка обещаната кукла… Но най-гадното, разбира се, не е това. Най-гадното е, че всичко се потвърди. Това наистина е тя. И най-важното — с нея е точно той.“

Валерий Петрович отброи парите за кафето и минералната вода, добави и бакшиш и остави на масата трийсет и пет франка.

„Мерси, мосю!“ — изпя сервитьорът.

Докато плащаше, Валерий Петрович продължаваше да разглежда блондинката и младежа. Те не подозираха, че ги наблюдават и се държаха непринудено, а поведението им не оставяше никакво съмнение относно техните намерения. Мъжът слезе от колата, огледа се. Не забеляза Валерий Петрович, защото той седеше в едно кафене на тротоара на разстояние от около петдесет метра, сянката на чадъра и тъмните очила скриваха лицето му.

Младежът каза нещо на блондинката, която вече отключваше вратата на входа със собствен ключ. Тя се разсмя и го потупа по задника. Вътре те влязоха прегърнати.

Валерий Петрович тъжно се усмихна и стана от масичката.

* * *

В асансьора блондинката прегърна младежа. Той се наведе и започна да я целува. Асансьорът се влачи доста дълго към шестия етаж и младежът успя да разкопчае три копчета от блузката на момичето.

Те нахълтаха в полумрака на мансардата като трескаво се събличаха един друг.

— О, Жюли — измърмори той на руски, — толкова те искам!

— Почакай, Никола, почакай — отвърна тя на френски и се засмя, — колко си нетърпелив — истинска мечка!…

* * *

— О, Жюли, толкова те искам!

— Почакай, Никола, почакай, колко си нетърпелив — истинска мечка!

Тези гласове се чуваха от големия касетофон.

Двамата мъже със слушалки, които следяха записа, си размениха изразителни погледи.

— Дяволите да ги вземат! — каза първият на английски. — Пак ще трябва да слушаме това порно.

От магнетофона се чуваха звуците на любовно боричкане — стонове, учестено дишане, интимен неясен шепот.

Един от мъжете се намръщи и намали звука.

Магнетофонът продължаваше да записва въздишките и стоновете, които се чуваха от мансардата.