Метаданни
Данни
- Серия
- Доктор Дулитъл (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doctor Dolittle’s Circus, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хю Лофтинг
Заглавие: Циркът на доктор Дулитъл
Преводач: Жени Божилова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2007
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Нина Славова
ISBN: 978-954-26-0572-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4065
История
- —Добавяне
Втора глава
„Нощ на животните“ в цирка
От всички любими животни на доктора единствена бялата мишка наблюдавала сцената в павилиона-цистерна на Софи, когато госпожа Мъг блъснала двамата мъже във водата нарочно-случайно. А после седмици наред забавлявала семейство Дулитъл с описания на това как Хигинс, дресьорът на тюленката, се гмурнал във водата за риба и изскочил на повърхността да си поеме дъх.
Тази била една от най-напрегнатите и най-весели нощи, откакто съществувал циркът — от гледна точка на животните. Падането на двамата във водата и виковете им за помощ сложили началото на неописуема и величава врява, която продължила повече от половин час и накрая събудила всичко живо в Ашби.
Първо Блосъм, като чул тревожните крясъци, изхвръкнал припряно от фургона. На последното стъпало изневиделица се появило някакво прасе, мушнало му се в краката и той се пльоснал по лице на земята. През цялото време Гъб-Гъб не оставил Блосъм да направи и две крачки, без да изникне отнякъде и да го препъне.
После Фатима, змиеукротителката, изтичала от своя будоар със свещ в едната и с чук в другата ръка. Едва пристъпила, някаква тайнствена гъска прехвръкнала над нея и с едно махване на крилете изгасила свещта. Фатима се върнала, пак запалила свещта и отново се опитала да се притече на помощ. И отново се случило същото. Даб-Даб не се отделяла от Фатима, почти тъй, както Гъб-Гъб не изпускал Блосъм.
След това госпожа Блосъм, навличайки набързо пеньоара, изникнала на сцената. Посрещнал я старият кон Бепо, който имал навик да проси захар. Тя се опитала да се измъкне, а Бепо учтиво се помъчил да й стори път. Но „без да иска“, тъй я настъпил по мазолите, че тя се върнала разревана в леглото и вече не се появила.
Истина е, че с най-различни хитрости животните съумели да отвлекат вниманието на мнозина, но все пак не успели да задържат всички — тъй нощният пазач и Хигинс с неистовите си крясъци скоро събрали цяла тумба циркови работници и други артисти край цистерната на Софи. В това време Матю Мъг пак успял да отключи портата в оградата. Но като тръгнал да търси Софи, тя сякаш била пропаднала вдън земя. Всъщност само Джип и Ту-Ту знаели къде се е скрила. А пък Джип, като видял колко народ се суети край павилиона на тюленката до оградата, боял се да извика Софи от скривалището й. Все повече хора на Блосъм прииждали и се вливали в тълпата. Запалили и донесли още фенери. Всички подвиквали в един глас — половината питали какво е станало, другата половина се опитвала да им обясни. Блосъм, след като Гъб-Гъб за шести път го хвърлил в калта, ритал где когото срещне и ревял като разярен бик. Врявата и бъркотията били неописуеми.
Накрая измъкнали Хигинс и пазача от ваната и както смърдели на газ и развалена риба, и те се включили в гонитбата.
Пазачът, а и всички останали били уверени, че Софи е някъде наоколо — което впрочем било вярно: палатката, под чийто брезент лежала, била само на трийсет крачки от павилиона й. Ала портата, през която трябвало да избяга, също не била далеч.
Докато Джип се питал кога най-сетне всички ще се изметат, та да я отпрати, Хигинс извикал, че е открил следата и в рохкавата пръст. Бързо донесли десетина фенера и се вторачили в дирята, оставена от Софи по пътя към скривалището.
За щастие безброй нозе прекосили същия участък на цирковата площ и почти заличили отпечатъците от плавници. Но въпреки това, макар Матю да ги подвеждал по лъжлива следа, преследвачите държали правилна посока — към палатката, под която бедната Софи, тази предана съпруга, се криела с разтуптяно сърце.
Джон Дулитъл, който чакал нетърпеливо в тесния проход, чул глъчката и виковете откъм цирка. По това разбрал, че Софи се е измъкнала от павилиона. Ала минутите течали, тя не се появявала на срещата и притеснението на доктора се усилило хилядократно.
Джип се тревожел не по-малко от него. Стъпка по стъпка преследвачите наближавали мястото, където скрил тюленката. Бедното куче изпаднало в отчаяние.
Но то било забравило математика Ту-Ту. От наблюдателницата върху менажерията, оттатък, в най-отдалечения край на цирковата площ, малкият бухал не спирал да оглежда бойното поле с око на истински пълководец. Изчаквал да се увери, че всички от цирка са станали от леглата и са се включили в гонитбата. Когато нанасял гениалния си стратегически удар, не искал нищо да попречи на изпълнението.
Внезапно той прехвърчал до отдушника в стената на менажерията и тихо избухал. В същия миг вътре се вдигнала невероятна, сатанинска врява. Лъвът се разревал, опосумът се разпищял, якът замучал, хиената завила, слонът затръбил и натрошил с крака пода на ситни трески. Това бил върховният миг на животинския заговор.
В другия край на цирка преследвачите и ловците спрели и се заслушали.
— Какво, по дяволите, е това? — викнал Блосъм.
— Май нещо става в менажерията! — обадил се някой. — Сигурно слонът е избягал.
— Сещам се — намесил се друг, — това ще е Софи. Влязла е в менажерията и е стреснала слона.
— Това ще е — съгласил се Блосъм. — А ние я търсим тук! Към менажерията! — сграбчил той един фенер и хукнал нататък.
— Към менажерията — ревнала тълпата. И мигновено, за радост на Джип, всички изчезнали, втурнали се към другия край на цирка.
Всички освен един. Матю Мъг изостанал, уж че си връзвал обувката, и видял Джип да препуска към някаква малка палатка и да се шмугва под брезента.
— Бързо! — викнал Джип. — Тичай, Софи! Плувай! Хвърчи! Прави каквото знаеш! Бягай през портата!
С люшкане и подскачане Софи преминала разстоянието колкото може по-бързо. Джип й подвиквал да тича, а Матю държал портата широко отворена. Най-сетне тюленката се довлякла до пътя и продавачът на котешка храна я изчакал да го прекоси и да хлътне в прохода край изоставената къща. След това затворил портата и заличил с крака следите наоколо. Накрая се облегнал и отрил чело.
— Сили небесни! — въздъхнал. — А пък разправях на доктора, че съм правил къде по-мъчни неща от това да подпомогна бягството на един тюлен! Само ако…
Някой почукал на портата зад гърба му. С разтреперани ръце той пак я отворил, а там се мъдрел един полицай с малко фенерче, окачено на колана. Сърцето на Матю замряло. Не обичал полицаите.
— Аз съм невинен! — започнал той. — Аз…
— За какво е тая врява? — запитал полицаят. — Събудихте целия град. Лъвът ли избяга, или…
Матю отдъхнал облекчен.
— Не — казал. — Нещо дребно със слона. Закачил си крака в някакво въже и съборил една палатка. Вече го оправихме. Няма нищо тревожно.
— О, само това ли било! — учудил се полицаят. — А хората помислиха, че е настъпил краят на света. Лека нощ!
— Лека нощ, полицаю! — Матю затворил вратата за трети път. — Носи сърдечни поздрави на малките си полицайчета — добавил той тихичко, като се запътвал към менажерията.
Най-сетне Джон Дулитъл, изтръпнал от очакване, напрегнат и притеснен в тъмния проход край изоставената къща, за своя радост чул шум от необикновени крачки. Крачки-перкачки, ако искаме да сме по-точни, защото звукът от придвижването на Софи върху каменния паваж бил някаква необичайна смесица от бърсане на под с мокър парцал и влачене на чувал с картофи по двора.
— Ти ли си, Софи? — прошепнал той.
— Да — отвърнала тюленката и се подхвърлила нататък, където бил докторът.
— Слава богу! А какво те забави толкова?
— О, някаква бъркотия с вратата — обяснила Софи. — Но хайде по-бързо да се махаме от града. Тук е много опасно.
— Сега е невъзможно — спрял я докторът. — Тази врява в цирка разбуди всичко живо. Не бива да се мяркаме по улиците. Току-що забелязах някакъв полицай да пресича оттатък — за щастие ти вече беше в прохода.
— Ами тогава какво ще правим?
— Ще стоим тук. Да бягаме ще е лудост.
— Но я си представи, че дойдат да ни търсят тука? Няма да можем да…
В този миг двамина с фенери спрели в другия край на тясната уличка, казали си нещо и отминали.
— Права си — прошепнал докторът. — И тук не е безопасно. Ще трябва да намерим по-сигурно убежище.
От едната страна на тази тъмна уличка имало висока каменна стена, а от другата — висока тухлена ограда. Тухлената ограда била на задната градина на запустялата къща.
— Ех, да можехме да се вмъкнем в тази стара къща — въздъхнал докторът, — там вече спокойно ще останем колкото щем, докато стихне възбудата на гражданите. Не се ли сещаш как може да прескочиш оттатък?
Тюленката измерила с поглед височината.
— Метър и осемдесет — измърморила тя. — Мога, ако имаше стълба. Дресирана съм да изкачвам стълби. Виждал си ме в цирка. Ако…
— Шт! — прошепнал докторът. — Ето го пак полицая с фенерчето. Ох, слава богу, отмина. Слушай, ще потърся някоя овощарска стълба в градината. Ти чакай тук, легни ниско и ме чакай да се върна.
И тогава Джон Дулитъл, човек подвижен, въпреки дебелината, отстъпил няколко крачки и тичешком се метнал на стената. Пръстите му се впили в горната й част, той се издърпал, прехвърлил крак и леко скокнал в цветната леха оттатък. В дъното на градината лунната светлина очертавала нещо, което му се сторило градинарска барака. Промъкнал се до вратата, отворил и влязъл.
Вътре напипал и съборил няколко празни саксии. Но стълба не намерил. Открил тревокосачка, малък валяк за отъпкване, гребла и всякакви други сечива, но не и стълба. В тъмното било невъзможно да я види. Затова внимателно затворил вратата, закачил сакото си върху малкия, покрит с паяжини прозорец, за да не прониква навън светлина и драснал клечка кибрит.
И там, то се знае, окачена на стената над главата му висяла стълба — точно каквато му трябвала. Бързо духнал кибрита, отворил вратата и след миг вече крачел през градината, вдигнал стълбата на рамо.
Поставил я на равно място, изкатерил се и яхнал стената. После изтеглил стълбата, преметнал я от другата страна на оградата и спуснал широката й част към тясната уличка.
Сетне Джон Дулитъл, възседнал стената (като същинския Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в страната на чудесата“), зашепнал надолу към тъмния проход:
— Хайде сега, Софи, качвай се. Аз стискам горния край. А като стигнеш тук, задръж се до мен, докато прехвърля стълбата откъм градината. Без притеснение. Спокойно!
Добре че Софи била дресирана да балансира. Никога в цирка не била изпълнявала този номер по-добре от сега. С постижението й можел да се гордее всеки човек. Ала тя знаела, че и свободата, и щастието на съпруга й зависят от нейната непоколебимост. И макар да изпитвала ужасен страх, че всеки миг някой може да мине и да я открие, изпълвал я радостен трепет от мисълта, че сега, в това последно внушително представление, отмъщава на мъчителите си и с вещината, на която те са я учили, бяга от самите тях.
Уверено, от стъпало на стъпало, тя подхвърляла нагоре голямото си тяло. За щастие стълбата била по-дълга от височината на стената. Затова докторът я нагласил в по-удобен, полегат наклон. Тежестта на тюленката застрашително я огъвала, а горе, на стената, докторът треперел да не се строши. Понеже била стълба за подрязване на овощни дървета, в единия си край изтънявала. И тъкмо там, където едва се събирали двете предни перки на тюленката, ставало най-трудно за изкачване. А после от тази мъчителна стъпка Софи трябвало да изтегли тромавото си туловище върху стената, широка само две педи, за да може пък докторът да прехвърли стълбата.
Но в цирка Софи била научена да балансира върху тесни повърхности, както и да изкачва стълби. Докторът й помогнал — навел се и я вдигнал за гънката на тюленския й кожух, а тя се наместила до него и се задържала на тесния ръб с удивителна лекота.
И докато Софи успешно изобразявана статуя, обляна от лунна светлина, докторът дръпнал стълбата, метнал я оттатък, без да иска, съборил си и цилиндъра и я спуснал откъм градината.
На слизане Софи изпълнила друг цирков номер: изтегната върху стълбата, тя се хлъзнала надолу. Извършила го по-бързо от изкачването. И добре че се хлъзнала. Защото тъкмо свалил стълбата в дворчето, и откъм прохода, който току-що напуснали, се чупи гласове. Стигнали в градината навреме.
— Ох, слава богу! — въздъхнал докторът, когато стъпките отшумели. — Едва спасихме кожата, Софи! Е, поне засега сме в безопасност. Кой ще тръгне да те търси тука! А, моля ти се, не лягай върху карамфилите! Ела на пътеката. Браво. Как мислиш — в бараката ли да спим или в къщата?
— На мен тук ми е добре — казала Софи, като се отъркаляла в избуялата градинска трева. — Да спим на открито.
— Не, не, невъзможно — отвърнал докторът. — Я погледни тия къщи наоколо! Останем ли в градината, щом се развидели, ще ни съзрат от горните прозорци. Ще спим в бараката. Обичам миризмата на градински сечива, а и ще мине без взлом.
— И без катерене — съгласила се Софи и се заклатила към бараката. — Много мразя стълби. С градинските горе-долу се оправям, но каменните ме съсипват.
В бараката на бледата лунна светлина намерили няколко стари чувала и снопове лико. От тях нагласили две удобни легла.
— Ааах! Чудесно е да си свободен! — възкликнала Софи, като изпънала едрото си копринено тяло. — На теб спи ли ти се, докторе? На мен пари да ми даваш, пак не мога да остана будна!
— Ами заспивай тогава — казал докторът. — Аз ще се поразтъпча навън, преди да легна.