Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (8)

Първа глава
Обмисляне на бягството

Макар замисълът за бягството на Софи да се държал в пълна тайна от хората в предприятието на Блосъм, цирковите животни, то се знае, скоро научили всичко от Джип, Тоби и Суизъл. И дни наред преди самото бягство в менажерията, в конюшнята и във фургона на доктора се приказвало единствено и само за това.

След като съобщил на Блосъм, че му се налага да напусне цирка за дни по важна работа, докторът се прибрал във фургона и заварил животните край масата, увлечени в потаен разговор.

— Е, кажи, докторе — запитал Матю, който седял отвън на стъпалата, — видя ли се с шефа?

— Да. Казах му. Всичко е наред. Тръгвам довечера. Чувствах се много гузен и непочтен. Ах, защо не можех да го направя открито!

— Да, да, открито — и всичко да се провали! — ядосал се Матю. — Аз пък никак не се чувствам гузен!

— Слушай, докторе — обадил се Джип. — Всички животни са въодушевени от намерението ти. Питат могат ли с нещо да помогнат. Кога трябва да избяга Софи?

— Вдругиден — отговорил Джон Дулитъл. — Матю ще й отвори вратата веднага след като затворят павилиона й. Ей, Матю, внимавай да не те видят, като разбиваш ключалката. Ако наистина ни пипнат, тогава ще я оплескаме! Разбиването на ключалки го прави углавно престъпление, вместо провинение или както там го наричат. Внимавай, чуваш ли?

— Разчитай на мене, докторе — изпъчил се гордо продавачът на котешка храна. — Аз си имам мой начин с ключалките. Не ги насилвам, аз ги увещавам.

— Пускаш я и веднага изчезваш — продължил докторът, — за да нямаш нищо общо с това. Боже мой, звучи като най-долнопробен заговор!

— Звучи ми като голямо забавление — заявил Матю.

— И на мене — казал Джип.

— По-хубав номер не се е изпълнявал в този цирк от години насам — добавил Суизъл. — Госпожи и господа, Джон Дулитъл, най-прочутият фокусник на света, нагледно ще ви представи как изчезва жив тюлен от сцена — фокус, бокус, препаратус! Хоп — няма го!

И Суизъл се вдигнал на задни крака и се поклонил пред въображаемата публика зад печката.

— И все пак — казал докторът, — може да звучи непочтено, обаче нямам чувство, че правя нещо лошо. С какво право държат Софи в робство? Какво щеше да ни е — запитал той Матю, — ако ни караха да ловим риба в корито с мръсна вода, за да развличаме безделниците?

— Ах, отвратително! — възкликнал Матю. — Открай време не обичам рибата, нито водата! Но я кажи, уговорихте ли се къде да те чака Софи?

— Да — отговорил Джон Дулитъл. — Щом се измъкне от цирковата ограда, запомни: само на теб разчитаме да отвориш задната врата и вратата на Софи, та щом излезе, трябва да пресече пътя и да стигне до една изоставена къща. Покрай къщата има тясна тъмна уличка, като проход — в този проход ще я чакам. Дано да е благополучно! Страшно важно е за нея и за ония тюлени в Аляска.

— А после — запитал Матю, — после, като стигне до прохода?

— Не виждам смисъл да го обмисляме в подробности. Смятам да се отправим към Бристолския канал. Това е най-краткият път оттук до морето. А стигнем ли там, всичко с нея е наред. Ала дотам по права линия има стотина мили и през повечето време ще трябва да се крием, затова пътят няма да е лек. Но да не се тревожим предварително. Уверен съм, че всичко ще се оправи, стига Софи да избяга от цирка.

Много от животните на доктора искали да го придружат в предстоящото приключение. Особено настоявал Джип. Но въпреки желанието да се възползва от помощта на приятелите си, Джон Дулитъл знаел, че ще събуди по-малко подозрение, ако остави цялото си семейство в цирка. И така вечерта, след като за сетен път се уточнил с тюленката, заминал сам — по работа. Взел повечето от парите, оставил малко и на Матю за домакински нужди, докато се върне. Всъщност „работата“ му го отвела само до близкия град — отишъл дотам с дилижанс. В ония времена, както знаете, макар да имало железници, все още били малобройни. И между малките градове обикновено се пътувало по старомодния начин. Като стигнал в градчето, наел стая в хотел и не мръднал оттам. След две нощи, по вечерно време, пак се върнал в Ашби, влязъл в града от другия край, промъкнал се през по-странични улички и стигнал до прохода, където била срещата със Софи.

А пък животните му, макар да нямали определено участие в заговора за бягството на Софи, по свое усмотрение решили да сторят всичко по силите си, за да помогнат — и както ще видите, свършили много работа. Докато чакали настъпването на определения час, възбудата (която особено Гъб-Гъб едва прикривал) растяла с всяка минута.

Към десет, когато циркът вече се затварял, Ту-Ту се настанил на покрива на менажерията, за да следи какво става наоколо. Разбрал се бил със слона и с другите животни по даден знак да вдигнат врява в менажерията — за да отвлекат, ако потрябва, вниманието на циркаджиите от тюлена-беглец. Гъб-Гъб си определил да следи Блосъм, затова се вмъкнал под неговия фургон.

Имало пълнолуние и дори след като изгасили фенерите на цирка, било много светло. Докторът щял да отложи бягството, но размислил и решил, че състоянието на тюлените в Аляска изисква Софи да тръгне час по-скоро.

Щом Блосъм заключил вратите на цирковата ограда и се прибрал, Матю се измъкнал от павилиона на Бутни-Дръпни и бавно се запътил навън. Джип, и той уж от скука, го сподирвал. Всички били в леглата и Матю не срещнал жива душа по пътя към вратата, определена от доктора. Като се уверил, че не го наблюдават, продавачът на котешка храна натиснал дръжката и оставил вратата открехната. После пак тъй нехайно поел към павилиона на Софи, а Джип останал да пази.

Но едва се отдалечил, ето ти го пазача на цирка, с фенер в ръка. Той затворил вратата и за ужас на Джип взел и я заключил. Джип се престорил, че души край оградата за плъхове, и го изчакал да отмине. А сетне се втурнал към павилиона на Софи да търси Матю.

За беда нещата не се нареждали както очаквал продавачът на котешка храна. Наближавайки жилището на тюлена, отдалеч забелязал Хигинс да седи на стъпалата, да пуши и да съзерцава луната. Затова Матю се скрил в сянката на една палатка и зачакал дресьорът да си легне.

Знаел, че Хигинс нощува в някакъв фургон близо до тоя на Блосъм, в другия край на цирковата площ. Но както наблюдавал и чакал, вместо да види как Хигинс си отива, появил се нощният пазач, приседнал и той и двамата започнали да бъбрят. В това време Джип надушил Матю зад палатката, отишъл при него и развълнувано се опитал да го предупреди, че отворената от него врата е не само затворена, но и здраво заключена. Ала Джип така и не успял да накара продавача на котешка храна да разбере и близо час Матю чакал в сянката двамината да се махнат от стъпалата на Софиния павилион и да го оставят най-после да освободи тюленката. А в това време Джон Дулитъл, в тъмния проход отвъд цирковата ограда, се чудел защо се бавят и се мъчел да види колко е часът на бледата лунна светлина.

Накрая Матю решил, че ония никога няма да си легнат. И като ги ругаел тихичко, отдалечил се пълзешком от палатката и тръгнал да търси съпругата си Теодосия.

Намерил я в техния фургон — кърпела чорапи на свещ.

— Пст! Теодосия! — прошепнал й през прозореца. — Слушай!

— Олеле! — ахнала Теодосия и пуснала иглата. — Как ме изплаши, Матю! Наред ли е всичко? Замина ли тюленката?

— Не, всичко се обърка. Хигинс и пазачът седят на стъпалата и си приказват. Докато са там, не мога да я пусна. Иди, моля ти се, и ги измъкни. Кажи им, че уж някоя палатка е паднала — каквото щеш измисли, само да се махнат. Цяла нощ може да не мръднат, ако ги оставим.

— Добре — станала Теодосия. — Само да се наметна. Ще ги доведа тук да пият какао.

И доброжелателната госпожа Мъг отишла и поканила Хигинс и пазача във фургона. Казала им, че Матю всеки момент ще се върне.

След като пречката била отстранена, продавачът на котешка храна изтичал по стъпалата на тюленовия павилион и за секунда сръчните му пръсти отключили вратата. Софи го чакала, готова за дългото пътешествие. Като изсумтяла благодарно, тя се заклатила навън, смъкнала се по стъпалата и тромаво се запътила към портата.

Джип всячески отново се опитал да обясни на Матю, че се е случила беда. Но продавачът на котешка храна взел знаците на отчаяние за признаци на радост и бодро тръгнал да пие какао с жена си, доволен от свършената работа.

Междувременно Софи се примъкнала усърдно до портичката и я намерила заключена.

Джип обходил цялата ограда да търси дупка, достатъчно голяма, за да се промуши Софи. Но напразно. Бедната Софи била избягала от робството на цистерната, за да се окаже сега пленница в оградата на цирка.

Всичко станало внимателно се наблюдавало от една малка топчеста птица, кацнала на покрива на менажерията. Ту-Ту, слухарят, зрящият в мрака, математикът, бил по-буден от всякога. И докато Джип не спирал да души край оградата, за да открие път за Софи, над главата му изпърхали криле и до него кацнал бухалът.

— За бога, Джип — прошепнал Ту-Ту, — съвземи се. Всичко ще пропадне, ако не дойдеш на себе си. Какъв смисъл има да се луташ като безпаметен? Скрий Софи, сври я под някоя палатка. Не виждаш ли как се е проснала под лунната светлина, сякаш си е в Гренландия! Ако я видят, всичко пропада. Скрий я, докато Матю разбере, че е станало нещо с вратата. Бързо, някой идва!

Ту-Ту прехвръкнал пак на покрива на менажерията, а Джип изтичал до Софи и набързо й обяснил положението.

— Ела насам — повикал я той. — Мушни се под платнището на тази палатка. Така! Майчице! Тъкмо навреме! Идва някой с фенер. Лежи неподвижно и не мърдай, докато не ти кажа.

А в тесния проход отвъд цирковата ограда Джон Дулитъл пак погледнал часовника си и промърморил:

— Ама какво може да е станало? Няма ли да дойде най-сетне?

Скоро след като Матю седнал с другите да пие горещо какао, нощният пазач се надигнал от масата и заявил, че трябва да си продължи обиколката. За да има Софи повече време да се измъкне, продавачът на котешка храна започнал да го увещава да не бърза.

— Е, ама почакай де, пийни още едно какао! — казал му той. — Градчето е кротко. Няма опасност от крадци. Натъпчи си лулата и стой да поприказваме.

— А, не! — отговорил пазачът. — Благодарим. И на мен ми се ще, но не бива. Блосъм ми е наредил цяла нощ да не спирам. Ако мине и не ме намери, здравата ще ме загрее.

И въпреки желанието на Матю, пазачът си вдигнал фенера и тръгнал. Хигинс обаче останал. Продавачът на котешка храна и съпругата му продължили да бъбрят с него дружелюбно за политика, за времето и все били нащрек да не би някой отвън да извика, за да извести на цирка, че Софи е избягала.

Ала пазачът, като открил, че павилионът е отворен и вътре няма никой, не се развикал. А изтичал обратно при фургона на Матю.

— Хигинс! — креснал. — Тюленката я няма!

— Няма ли я? — възкликнал Хигинс.

— Няма ли я! — ахнал и Матю. — Това е невъзможно! Казвам ви, че я няма — настоявал пазачът. — Вратата й е отворена и нея я няма.

— Небеса! — скочил като ужилен Хигинс. — Главата си отрязвам, че заключих, както винаги. Но ако портите в оградата са затворени, тя ще е наблизо. Пак ще я намерим. Да вървим!

Той изхвърчал от фургона, а Матю и Теодосия, уж и те много разтревожени, хукнали по петите му.

— Отивам да проверя портите — викнал им пазачът. — Знам си, че са затворени. Но пак ще ги прегледам.

Тогава Хигинс, Матю и Теодосия затичали към павилиона на тюленката.

— Да бе, вратата наистина е отворена — установил Матю, когато стигнали дотам. — Колко странно!

— Да надникнем вътре — подканил ги Хигинс. — Може да се крие на дъното.

Тримата влезли и на светлината на кибритени клечки започнали да се взират в тъмната вода.

В това време дошъл и пазачът.

— С вратите всичко е наред — успокоил ги той, — всички до една са затворени и заключени.

Чак тогава Матю разбрал, че нещо се е объркало. И докато Хигинс и нощният пазач оглеждали водата с фенера, той пошушнал нещо на жена си, измъкнал се навън и хукнал към портата, уверен, че Теодосия ще задържи ония двамата в павилиона колкото трябва.

А пък тя си изиграла ролята отлично, нашата госпожа Мъг. Накрая Хигинс заявил:

— Във водата няма нищо. Софи не е тук. Да излезем да я потърсим.

Тъкмо когато двамата понечили да тръгват, Теодосия викнала:

— А това там какво е?

— Кое това? — върнал се Хигинс.

— Ей онова там, долу — вглеждала се госпожа Мъг в мръсната вода. — Стори ми се, че нещо мръдна. Приближете фенера.

Пазачът клекнал край цистерната, Хигинс до него присвил очи, да вижда по-добре.

— Нищо не забелязвам — заявил дресьорът.

— Олеле, олеле, призлява ми — изохкала госпожа Мъг. — Помощ! Падам вътре!

И Теодосия, каквато била тежка, се олюляла и се строполила върху двамата.

Чул се силен плясък и във водата цамбурнали — пляс! пляс! пляс! — не Теодосия, а Хигинс и нощният пазач, че и фенерът заедно с тях.