Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (4)

Четвърта глава
Докторът е разкрит

Рано-рано на другата сутрин Даб-Даб вдигнала цялата къща на крак. Заявила, че ако искат всичко да е готово за тръгването в единайсет, до седем трябва да са закусили и масата да е разтребена.

Всъщност прилежната икономка успяла да затвори къщата и да измъкне всички вън, на входните стъпала, много преди идването на фургона. Единствено докторът не спрял да работи, защото до последния миг от цялата околност прииждали животни пациенти, да търсят лек за различните си болки.

Най-сетне Джип, който отишъл да разузнае, се втурнал към групата, скупчила се в градината.

— Фургонът идва — задъхвал се той, — целият е в жълто и червено, ей сега ще завие насам.

Всички се развълнували, всеки сграбчил своята торба. Багажът на Гъб-Гъб бил вързоп с ряпа и както тичал по стълбите към пътя, възлите се развързали и кръглите бели зарзавати се пръснали във всички посоки.

Фургонът, когато най-сетне се появил, изглеждал наистина много хубав. Приличал на покрита циганска каруца, с прозорци, врата и комин. Изрисуван бил в ярки цветове и бил почти съвсем нов.

Ала не и конят — той бил много стар. Докторът заявил, че за пръв път вижда толкова старо и тъй изнурено животно. Разговорил се с него и узнал, че работи в цирка от трийсет и пет години насам. До гуша му било дошло, обяснил конят. Наричал се Бепо. Докторът взел решение да накара Блосъм да го пенсионира и да го пусне да живее спокойно.

Макар колата да била нова, преди да нареди вързопите, Даб-Даб я измела грижливо. Завивките на доктора била загънала в чаршаф, както се свива бельо за пералня. И много внимавала да не ги изцапа.

След като настанили животните и багажа, докторът се притеснил, че товарът ще е непосилен за стария кон. Решил да бута отзад, да му е по-леко. Ала Бепо казал, че ще се оправи. Все пак докторът не пожелал да се качи, за да не натежава. Затворил вратата и прозореца, дръпнал завесите, та никой да не вижда Бутни-Дръпни от пътя, и поели към Гримбълдън; човекът, който докарал фургона, седнал на капрата, а продавачът на котешка храна ги следвал.

На минаване през пазара на Пъдълби кочияшът спрял да купи нещо. Докато фургонът чакал пред вратата на продавницата, наоколо се скупчил народ и всички искали да разберат какво има вътре. Матю Мъг, горд и щастлив, умирал да им каже, ала докторът му забранил.

Пристигнали на Гримбълдънския панаир към два следобед и влезли в цирковата площ през една задна врата. Вътре ги посрещнал сам великият Блосъм и ги приветствал с добре дошли.

Като отворили фургона, той истински се изненадал да види странната сбирка от животни, които докторът водел със себе си — най-вече го поразило прасето. Но толкова бил доволен от пристигането на Бутни-Дръпни, че не се разсърдил.

Веднага ги завел при — както го нарекъл — „павилиона“, който, обяснил, бил построен нарочно за тях тази сутрин. Докторът установил, че това по нищо не се различава от мястото, където водил първия си разговор с Блосъм. Представлявало платформа, вдигната на около метър от земята, тъй че скованата от дъски и покрита с брезент стаичка отгоре да се вижда отвсякъде. Към нея водели стъпала, а на две-три стъпки от ръба на платформата една завеса закривала входа към стаичката, та никой да не наднича вътре, докато не си е взел билет.

На входа бил опънат надпис:

БУТНИ-ДРЪПНИ! ЕЛАТЕ И ВИЖТЕ ЧУДНОВАТОТО ДВУГЛАВО ЖИВОТНО ОТ АФРИКАНСКИТЕ ДЖУНГЛИ! ВХОД ШЕСТ ПЕНСА

Шареният жълто-червен фургон (където щели да живеят всички от групата на доктора, освен Бутни-Дръпни) бил изтеглен зад „павилиона“. Даб-Даб начаса се хванала да оправи леглата и да го подреди така, че да заприлича на дом.

Блосъм настоявал Бутни-Дръпни веднага да започне работа, ала докторът отказал. Заявил му, че всяко диво животно ще се нуждае от почивка след уморителното пътуване от Пъдълби. Искал свенливото същество да посвикне с шумната суетня на цирковия живот, преди да бъде изложено на погледите на развеселената тълпа.

Разочарованият Блосъм трябвало да отстъпи. А после, за радост на животните, предложил да разведе доктора из цирка и да го запознае с различните артисти. Като преместили Бутни-Дръпни в новия му дом в павилиона и след като докторът се погрижил да му се осигурят сено, вода и легло, групата от Пъдълби тръгнала да обходи цирка под предводителството на великия Александър Блосъм, директора.

Голямото представление се давало само два пъти дневно (в два следобед и в шест и половина вечерта) в голямата шатра по средата на цирковата площ. Но навсякъде около нея били разпръснати по-малки палатки и павилиони, за повечето от които се купували отделни билети. Един от тях сега бил и павилионът на доктора. Те криели какви ли не чудеса: стрелбища, игри-гатанки, диваци от Борнео, брадати жени, въртележки, вдигачи на тежести, укротители на змии, една менажерия и много други.

Блосъм завел доктора и приятелите му първо в менажерията. Тя представлявала жалка треторазредна сбирка. Повечето животни изглеждали мръсни и нещастни. Докторът тъй се натъжил, че бил готов начаса да се скара с Блосъм. Но продавачът на котешка храна му прошепнал:

— Не започвай отсега, докторе. Изчакай малко. Нека първо разбере колко си незаменим като животински лекар, сетне ще прави каквото му кажеш. Започнеш ли с разправии, може и да ни изхвърли. А тогава вече и да искаш, нищо не можеш да направиш.

Докторът го послушал. И се задоволил само да прошепва на животните през решетките на клетките им, че по-късно вероятно ще може да им помогне.

Когато влезли, заварили някакъв изпоцапан мъж да развежда група селяни и да им показва сбирката. Той спрял пред клетката, в която било затворено дребно космато животно, и се провикнал:

— А това тук, дами и господа, е прочутият Хъри-Гъри от лесовете на Патагония. Виси от дървото, окачен на опашката си. Преминете към следващата клетка.

Докторът, сподирян от Гъб-Гъб, пристъпил да разгледа „прочутия Хъри-Гъри“.

— Празни приказки! — възкликнал той. — Та това е най-обикновен опосум от Америка. От двуутробните.

— Как позна, че е от двуутровните, докторе? — стреснал се Гъб-Гъб. — Двойно ли хапе?

— А това тук — гръмогласно извикал мъжът — е най-големият слон в клетка.

— По-малък не съм и виждал — измърморил докторът.

След това Блосъм предложил да им покаже следващата забележителност, принцеса Фатима, укротителката на змии. И ги извел от задушната, вмирисана менажерия — навън, на чист въздух. Докторът преминал край редицата от клетки свел глава, свъсил умърлушено вежди. Защото различните животни, познавайки прочутия Джон Дулитъл, до едно му правели знаци да спре да си поприказват.

Когато влезли в палатката на змиеукротителката, вътре нямало посетители. На малката естрада съзрели принцеса Фатима да пудри огромния си нос и да ругае като хамалин. До стола й имало голям плитък сандък, пълен със змии. Матю Мъг надникнал в него, възкликнал ужасено и хукнал навън.

— Успокой се, Матю — викнал го докторът. — Не се плаши, те са напълно безопасни.

— Какви ги дрънкаш бе, безопасни! — изсумтяла принцеса Фатима и вперила разярен поглед в доктора. — Това са царски кобри от Индия — най-смъртоносните змии на света!

— Не са нищо подобно — заявил докторът, — ами са американски смоци, изобщо не са отровни. — И ритнал една под гушата.

— Я не ми закачай змиите! — креснала Фатима и скочила от стола. — Не ги закачай, да не ти сцепя тиквата!

В този миг Блосъм се намесил и представил свадливата принцеса на господин Смит.

Последвалият разговор (разгневената Фатима не била много приказлива) се прекъснал от група посетители, дошли да видят номера на змиеукротителката. Блосъм отвел групата на доктора в един ъгъл и му прошепнал:

— Тя е чудесна. Смит! Един от най-добрите ми номера. Гледай!

Зад завесата някой започнал да бие тъпан и да свири на флейта. Фатима се изправила, вдигнала две змии от сандъка и ги увила около шията и ръцете си.

— Дамички и господини, ако обича доближиш напред — тихо изгукала към зрителите. — Да гледаш по-хубову, хай бравос!

— Защо говори така особено? — пошушнал Гъб-Гъб на доктора.

— Шт! Въобразява си, че приказва с ориенталски акцент — обяснил докторът.

— Много си въобразява! — промърморил Гъб-Гъб. — Дебела е като буре!

Забелязвайки, че докторът не е много възхитен, директорът ги повел към друго представление.

Докато пресичали към палатката на атлета, Гъб-Гъб видял кукления театър. Действието било стигнало до оня момент, в който кучето Тоби ухапва проклетника Пънч по носа. Гъб-Гъб се прехласнал. Едва го откъснали оттам. И наистина — през цялото време, докато пътували с цирка, това останало за него най-голямото удоволствие. Не пропускал ни едно представление — пиесата била все същата; той научил наизуст всяка думичка от нея, но и до края не му омръзнала.

В съседната палатка имало голяма навалица и наивните селяци зяпали удивено как силният мъж вдига във въздуха страхотни тежести. В това нямало никаква измама. Джон Дулитъл, истински възхитен, ръкопляскал и ахкал заедно с всички останали.

Атлетът бил простодушен човек, с огромни мускули. Докторът много го харесал. Един от номерата му бил да ляга на подиума по гръб и да повдига с крака грамадни щанги, докато ги задържи на ходилата си. За това били нужни чувство за равновесие и голяма сила, защото изпуснел ли щангата от другата страна, можел да се нарани. В този ден, тъкмо когато вдигнал отвесно крака и всички възкликнали възхитено, изведнъж се разнесъл силен трясък. Една от дъските под него се счупила. В същия миг тежката щанга се строполила върху гърдите му.

Зрителите се развикали уплашено и Блосъм скочил на подиума. Двама души едва успели да вдигнат щангата от тялото на човека. Но той и тогава не помръднал. Останал да лежи неподвижно, със затворени очи, пребелял като мъртвец.

— Викай доктор! — креснал Блосъм на продавача на котешка храна. — По-бързо! Ранен е, в несвяст. Доктор — по-бързо!

Но Джон Дулитъл вече се бил озовал горе и бутал настрани Блосъм, който бил коленичил до ранения.

— Дръпнете се и ме пуснете да го прегледам — тихо му наредил той.

— С какво ще му помогнете? Тежко е ранен. Гледайте, едва диша. Трябва ни доктор.

— Аз съм доктор! — обяснил Джон Дулитъл. — Матю, тичай при фургона и вземи черната ми чанта.

— Доктор ли? — възкликнал Блосъм и се изправил. — Нали казахте, че сте господин Смит?

— Доктор е ами — чул се глас от тълпата. — Навремето си беше най-прочутият доктор в Западна Англия. Нали го знам. Казва се Дулитъл, Джон Дулитъл от Пъдълби-край-Мочурището.