Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (3)

Трета глава
Търговски преговори

— Здравей, здравей, Сара! — провикнал се Джон Дулитъл, когато най-сетне се добрал до нея. — Я гледай каква си хубавка и напълняла!

— Нищо подобно, Джон! — срязала го ядосано Сара. — Я ми кажи, какво си седнал да се правиш на палячо върху тази естрада? Не ти ли стига, че захвърли най-известния лекарски кабинет в цяла Западна Англия за някакви си мишки, жаби и тем подобни? Ти нямаш ли достойнство? Какво търсиш там горе?

— Смятам да се отдам на цирка — отговорил докторът.

Сара изохкала и се хванала за челото, сякаш ей сега щяла да загуби свяст. Тогава един дългунест сух мъж в пасторски дрехи, който стоял встрани, пристъпил и я уловил за ръката.

— Какво има, скъпа?

— Лонселот — промълвила Сара, — запознай се с брат ми, Джон Дулитъл. Джон, запознай се с преподобния Лонселот Дингъл, пастор на Гримбълдън, моя съпруг. Слушай, Джон, сериозно ли говориш? Да се отдадеш на цирка! Какъв позор! Не, вероятно се шегуваш. А този кой е? — попитала тя, когато Матю Мъг се примъкнал напред и застанал до тях.

— Това е Матю Мъг — казал докторът. — Не е възможно да си го забравила!

— Пфу! Ловецът на плъхове! — възкликнала Сара и ужасено затворила очи.

— Нищо подобно. Той е търговец на месо — натъртил докторът. — Запознайте се: господин Мъг, преподобният Лонселот Дингъл. — Докторът представил окъсания си, омърлян приятел така, сякаш бил самият крал. — Най-видният ми пациент — додал накрая.

— Слушай, Джон — казала Сара, — ако наистина се хванеш с тази безобразна работа, дай дума, че ще е под друго име. Представяш ли си как ще ни опозориш пред целия град, ако се разбере, че шуреят на пастора е най-прост циркаджия?!

Докторът се замислил. След туй с усмивка отговорил:

— Готово, Сара, ще взема друго име. Но ако някой ме познае, няма да ми се сърдиш, чу ли?

Като се разделили със Сара, докторът и Матю отново тръгнали да търсят директора на цирка. Намерили го да брои парите на входа и този път успели да поговорят спокойно.

Джон Дулитъл описал чудноватото животно, което имал у дома, и обяснил, че иска да постъпи в цирка с него. Александър Блосъм заявил, че е готов да види животното, и казал на доктора да му го доведе. Ала Джон Дулитъл отговорил, че ще е по-добре, а и по-удобно, ако директорът прескочи до Пъдълби да го разгледа. Уговорили се. И след като описали на Блосъм как да стигне до къщичката на Оксънторпския път, поели обратно, доволни от постигнатото дотук.

— Ако постъпиш в цирка на Блосъм — обадил се Матю, докато крачели по пътя и дъвчели сандвичи със сардина, — нали ще ме вземеш и мен, докторе? Ще съм ти от голяма полза, ще се грижа за фургона, за храната на животните, ще чистя и ще правя всичко там каквото трябва.

— Ела, Матю, съгласен съм — отговорил докторът. — А с твоята работа какво ще стане?

— Остави я — махнал с ръка Матю и настървено захапал нов сандвич. — От нея пари не падат. А пък и това работа ли е — да подаваш шишове с месо на угоени пудели! Няма в нея, ох, как се казваше (той размахал сандвича към небето), няма риск. Аз по природа съм човек на риска, дързък съм още открай време, от сукалче. А циркът, там се живее пълноценно! Работа за истински мъж!

— Ами жена ти? — заинтересувал се докторът.

— Кой, Теодосия ли? О, ще дойде и тя. И тя е дръзка. Ще кърпи дрехите и ще помага. Е, какво мислиш?

— Какво мисля ли? — сепнал се докторът, който крачел с поглед към земята. — Мислех си за Сара.

— Странен човек е тоя, мъжът й, нали? — отбелязал Матю. — Преподобният Дангъл.

— Дингъл — поправил го докторът. — Да. И той е човек на риска. Чуден свят! Бедната мила Сара! Бедният стар Дингъл! Да, да…

Късно същата вечер, след като затворили панаира в Гримбълдън, господин Блосъм, директорът на цирка, дошъл в дома на доктора в Пъдълби. На светлината на фенера той огледал Бутни-Дръпни, който пасял отвънка на ливадата, а после влязъл с доктора в библиотеката му и запитал:

— Колко му искате на това животно?

— Не, не, то не се продава — заявил докторът.

— О, стига, моля ви се — повишил глас директорът. — За какво ви е на вас? От пръв поглед се вижда, че не сте от цирковия занаят. Давам ви двайсет фунта.

— Не — отсякъл докторът.

— Трийсет фунта — настоявал Блосъм.

Докторът пак отказал.

— Четиридесет фунта, петдесет фунта — упорствал директорът. И продължил да наддава, предлагайки такива суми, че очите на Матю Мъг, който слушал мълчаливо, едва не изскочили от възбуда.

— Безсмислено е — спрял го докторът накрая. — Или ще ме приемете в цирка заедно с животното, или ще го оставите на мира тук. Дал съм дума, че лично ще следя да е гледано както трябва.

— Не ви разбирам! — учудил се циркаджията. — Нали е ваша собственост? На кого сте дали дума?

— Той е собственост сам на себе си — обяснил докторът. — Дойде тук, за да им услужи. На него, на Бутни-Дръпни, съм дал дума.

— Какво? Не, вие наистина сте луд! — викнал оня.

Матю Мъг понечил да обясни на Блосъм, че докторът знае да говори езика на животните. Ала Джон Дулитъл му махнал с ръка да замълчи.

— Та поради това — продължил — или ще приемете и мене, и животното, или ни един от двама ни.

Тогава Блосъм казал не — не скланял за подобно споразумение. Взел си шапката и си тръгнал — нещо, което изпълнило Матю с разочарование и тъга.

Но директорът очаквал докторът да промени решението си и да се съгласи. Затова не минали и десет минути, пак позвънил на входа и съобщил, че се връща, за да се разберат.

Така в последна сметка циркаджията приел всички условия на доктора. Бутни-Дръпни и цялата група получавали нов фургон само за тях и макар да пътували като част от цирка, щели да бъдат свободни и напълно независими. Спечелените пари щели да делят наравно с доктора. Поискал ли почивен ден, Бутни-Дръпни щял да го има, а каквато храна пожелаел, Блосъм щял да му я доставя.

След като уговорили всички подробности, директорът на цирка казал, че ще им прати фургона на другия ден, и станал да си върви.

— Впрочем — извърнал се той от вратата — как ви е името?

Докторът отворил уста да му каже, но изведнъж си спомнил Сарината молба.

— О, ами наричайте ме Джон Смит.

— Разбрано, господин Смит — казал Блосъм. — Бъдете готови утре сутринта в единайсет. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърнал докторът.

Щом се затворила вратата, Даб-Даб, Гъб-Гъб, Джип, Ту-Ту и бялата мишка, които се били изпокрили по ъглите да подслушват, изскочили в коридора и заприказвали възбудено с пълен глас.

— Урааа — квичал Гъб-Гъб. — Ура за цирка!

— Браво — казал Матю на доктора, — ти всъщност си бил много делови човек! Принуди Блосъм всичко да приеме. Ама и той не искаше да те изпусне. Видя ли как бързо-бързо се върна, като разбра, че може да не се спогодите? Бас държа, че очаква да му паднат пари от нас.

— Милата ни стара къщичка — въздъхнала Даб-Даб, като бършела разчувствано праха от закачалката за шапки. — Толкова скоро пак ще те напуснем!

— Урааа! — изпищял Гъб-Гъб, застанал на задни крака, и се опитал да закрепи на носа си шапката на доктора. — Ура за цирка! Утре! Ухааа!