Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (29)

Трета глава
Афишът и статуята

Денят, в който циркът пристигнал в Манчестър, бил празник за семейството на Дулитъл. Досега освен Джип ни едно от животните не било ходило в такъв голям град. По пътя нататък Гъб-Гъб не се отделял от прозореца, наблюдавал околността и видел ли нещо необичайно, съобщавал през рамо на останалите.

Театърът на господин Белами се намирал в покрайнините на града. Разположен бил в голям увеселителен парк с какви ли не допълнителни представления, а сградата за спектакли се намирала в средата. Боксови състезания, борби, съревнования между духови оркестри и най-различни други развлечения се предлагали на голямата открита площадка зад театъра. По форма тя била овална, а край сцената, една над друга, се издигали многобройни скамейки. Оттам и името — амфитеатър, защото напомнял за големите открити театри в древния Рим.

Когато искали да се поразведрят, хиляди граждани на Манчестър прииждали в увеселителния парк на господин Белами, особено в събота следобед, както и вечер. Нощем цялото пространство се осветявало от лампи, накачени на гирлянди, и от това всичко наоколо ставало примамливо и красиво.

Паркът бил толкова обширен, че Блосъмовият „Гигантски цирк“ можел да се побере в единия му ъгъл и да изчезне там. Директорът останал поразен.

— Ето, това е то — заявил той на доктора, — така трябва да се върти нашата работа, на широка нога! Белами сигурно тъне в пари. Само театралната сграда побира три пъти повече зрители от голямата ни шатра!

Цирковата трупа на Блосъм, унила и поразена от видяното, била отведена на мястото, определено за тях. Скоро след като настанили конете в конюшните, появил се и самият господин Белами. Първото, за което попитал, било къде е „Пантомима Пъдълби“.

— Що се отнася до вашата програма — казал той на Блосъм, — оставям ви за нея ей това пространство, разполагайте се и почвайте работа. Най-много хора идват към пет следобед и в събота сутрин — тогава на арената правим боксови състезания. А с трупата на доктор Дулитъл ще се заема лично аз. Естествено парите ще му ги изплащам както се бяхме разбрали, чрез вас, а вие ги разпределяйте, както се споразумеете. Но отсега нататък той и животните му са под мое ръководство, това да ви е ясно, и никой няма да се бърка. Така се уговорихме, нали?

След това Блосъм и хората му се хванали да строят палатки и павилиони, а семейството на Дулитъл било отведено с фургона в другата част на парка — до театъра — и било настанено в оградена площадка при пълни удобства.

Край тях имало още няколко палатки и фургони на неколцина изтъкнати артисти, участници в дневните, всъщност по-правилно — вечерни представления, играни в театъра. Били танцьори, акробати на въже, певци и разни други.

Подредили леглата, разтребили фургона и докторът предложил да се разходят из града. Джип и Гъб-Гъб поискали да тръгнат веднага; докторът приел. Даб-Даб обаче предпочела да остане, за да подреди багажа и да сготви вечерята.

Докторът се отбил да се увери, че Матю Мъг вече е настанил Бутни-Дръпни, и после поел да разглежда Манчестър, придружаван от Гъб-Гъб и Джип.

За да стигнат до центъра, трябвало да извървят половин миля през квартали от къщи с градинки, които окръжавали големия град.

Разбира се, доктор Дулитъл и Джип, понеже били ходили в Лондон на няколко пъти, знаели какво представлява един голям град. Но Гъб-Гъб загубил ума и дума, когато навлязъл в претъпканите улици, гъмжащи от превозни средства, от двете страни с големи магазини и постройки.

— Ах, колко хора! — ахкал той, а очите му щели да изскочат от почуда. — Гледайте каретите! Не знаех, че имало толкова много карети на този свят — вижте ги как се точат по улиците като в шествие. Ами зарзаватчийниците им! Не съм виждал по-грамадни домати! О, тук страшно ми харесва. Много по-голямо е от Пъдълби, нали? И колко е по-весело. Да, този град ми харесва.

Стигнали до едно уширение — голям площад, ограден от много красиви здания. Гъб-Гъб искал да узнае всичко за тях. И докторът взел да му обяснява какво е банка, какво е житна борса, какво е кметство и тъй нататък.

— А това пък какво е? — запитал Гъб-Гъб и посочил към средата на площада.

— Това е статуя — отвърнал докторът.

Бил огромен паметник на човек, възседнал кон. Гъб-Гъб запитал кой е той.

— Генерал Слейд — отговорил докторът.

— А защо са му издигнали статуя?

— Защото е прочута личност — обяснил докторът. — Сражавал се е в Индия, срещу французите.

Пресекли този площад и малко по-нататък влезли в друг, по-малък, без статуя. Докато го прекосявали, Гъб-Гъб изведнъж спрял като закован.

— Божичко, докторе! — извикал. — Погледни!

На отсрещната стена се виждал огромен афиш — рисунка на прасе, облечено като Панталоне, стиснало връзка наденици.

— Но това съм аз, докторе! — затичал се нататък Гъб-Гъб.

И наистина отгоре с големи букви пишело:

„Пантомима Пъдълби“. В Амфитеатъра на Белами. От следващия понеделник.

Собственикът бил удържал на думата си. Поръчал на един художник да изрисува героите в пиесата на доктора и разлепил рекламите из целия град.

Гъб-Гъб не искал да мръдне оттам. Мисълта, че е пристигнал в този голям град и е видял собствения си образ по стените, че сам той е вече прочут актьор, направо му замаяла главата.

— Сигурно ще ми вдигнат и статуя — заявил той — като на генерала. Виж, тук има място. Този площад е без статуя.

Докато се разхождали, видели и други рисунки на тяхното представление — имало я и Даб-Даб, изправена на пръсти като балерина, имало го и Суизъл с полицейския шлем на главата. Но при всеки афиш с образа на Панталоне едва успявали да издърпат Гъб-Гъб. Готов бил, ако зависело от него, да престои цялата нощ, опиянен от своята актьорска слава.

— Не, наистина непременно трябва да се разбереш с кмета за моята статуя, докторе — казал той, като вървял наперено, с високо вирнат нос. — Вероятно ще решат да преместят генерала на някой по-малък площад, а мен да ме поставят на големия.

Сутринта в понеделник, деня, в който щели да се представят за пръв път пред публика, направили репетиция с костюми на пантомимата и на останалите номера от програмата. Това било сборен спектакъл. Състоял се от няколко части, в които играели танцьори, певци, жонгльори и разни други. Те се явявали последователно под съпровода на оркестър, който свирел съответна подходяща мелодия. От двете страни на сцената имало окачени рамки, а в началото на всеки номер излизали лакеи в ливрея и мушкали в тях големи картони. На картоните, за сведение на зрителите, било написано заглавието на следващото изпълнение. Докторът предложил картоните за „Пантомима Пъдълби“ вместо от лакеи да се поставят от животни. Господин Белами изпаднал във възторг от идеята. Докато докторът се питал кои да са животните, Ту-Ту пожелал да го възложат на него.

— Но за това трябват двама — обяснил му докторът. — Нали виждаш какво правят лакеите — все едно че са войници. Излизат в маршова стъпка, всеки с картон в ръка, и като на учение тръгват към двете страни на сцената, измъкват стария картон и слагат на мястото му новия.

— Ясно, докторе — успокоил го Ту-Ту. — Ей сега ще намеря още един бухал и двамата ще сме много по-добра двойка от твоите лакеи. Само почакай да пообиколя околностите на града.

Ту-Ту отлетял и след половин час се върнал с още един бухал, който му бил като близнак. Поставили столчета в ъглите, та дребните птици да достигнат рамките, а бухалите-лакеи репетирали своите роли.

Дори музикантите в оркестъра, свикнали на какви ли не чудновати гледки от сцената, ахнали, когато Ту-Ту и неговият побратим се появили иззад завесата. Те били много по-красиви от наконтените в кадифе лакеи. Като две механични фигурки бухалите подскокнали на столчетата, сменили картоните, поклонили се пред въображаемата публика и се оттеглили.

— Ау! — възкликнал контрабасистът и побутнал тромбониста. — Виждал ли си по-чудновато нещо? Сякаш цял живот са били все на сцена.

След това докторът, който сам бил добър музикант, обсъдил с диригента музиката, най-подходяща за пантомимата.

— Ще ми се да е нещо игриво — обяснил Джон Дулитъл, — обаче много тихо, от начало до край пианисимо.

— Разбрано — кимнал диригентът. — Ще ви изсвиря онова, което изпълняваме за въжеиграчите — създава напрежение.

Той почукал с палката на пулта, за да се приготвят музикантите, и му изсвирил увертюрата. Била вълнуваща, трепетна мелодия, изпълнена много, много тихо. Извиквала представа за приказни феи, литнали над тучни ливади в лунна светлина.

— Великолепно! — зарадвал се докторът, когато диригентът спрял. — А сега, затанцува ли Коломбина, искам менуета от „Дон Жуан“, защото на него е репетирала. И ще ви замоля всеки път, щом Панталоне падне, барабанистът да бие силно по големия барабан.

„Пантомима Пъдълби“ била изиграна на истинска сцена, с истински оркестър и на истински декор — последната репетиция с костюми. Прожекторите заслепили и пообъркали Гъб-Гъб. Но той и останалите актьори вече толкова пъти били репетирали пиесата, че можели да я играят и насън. И представлението минало на един дъх от началото до края, без ни една грешка, нито пропуск.

Когато свършили, господин Белами казал:

— Остава само едно: когато публиката е в залата, артистите ще бъдат повикани пред завесата. Трябва да им покажете как да се покланят.

Репетирали и поклоните. Петимата изпълнители изтичали пред завесата, хванати за ръце, поклонили се на празната зала и отново се скрили.

В своя пълен с преживелици път животните на доктор Дулитъл се били сблъсквали с какво ли не. Но струва ми се, нищо друго не се врязало така в паметта им и не било обсъждано тъй често, както първото представяне пред публика с прочутата „Пантомима Пъдълби“.

Казвам прочута, защото тя наистина много се прочула. Не само била отразена в манчестърските вестници като сензационен успех, но я описали и театралните списания като нещо невиждано в областта на развлекателните представления. То се знае, публиката и преди била виждала номера с животни, преоблечени като хора — и някои от тях били чудесни. Но във всички изпълнителите изобщо не съзнавали защо вършат онова, което вършели, нито пък разбирали значението на своето представление. А нашият доктор, тъй като умеел да разговаря с артистите на собствения им език, създал пиеса, изпипана до най-малки подробности. Така например дни наред показвал на Тоби как да намига с едно око, а още повече време отделил да накара Панталоне да отмята глава и да се смее като човек. Гъб-Гъб с часове се упражнявал пред огледалото. Прасетата се смеят по свой начин, за който хората не знаят, и слава богу, защото понякога хората им се струват ужасно смешни. Ала да накараш животно да се смее, да се подсмихва и да се усмихва точно където е нужно в една пиеса, при това съвсем непринудено и без разлика от човека, това не било виждано на сцена до този ден.

Хубавото време в понеделник вечерта и добрата реклама на господин Белами примамили в увеселителния парк огромни тълпи. Много преди началото на представлението театърът започнал да се пълни.

От трупата на доктора, която чакала реда си зад сцената, най-развълнуван бил самият доктор. Никое от животните му освен Суизъл не се било явявало до този миг пред истинска театрална публика. И това, гдето играли безгрешно само пред господин Белами и още неколцина други, не означавало, че ще успеят да го повторят, когато застанат пред пълната зала.

Щом чул оркестъра да настройва инструменти, докторът надникнал през завесата. Насреща си видял безброй много лица. Нямало къде игла да хвърлиш и въпреки това хората прииждали пред главния вход в края на дългото преддверие и се опитвали да се промъкнат на пътеките; заставали дори пред вратите, изправени на пръсти, за да виждат сцената.

— Докторе — прошепнала Даб-Даб, която също надничала, — сега най-сетне ще забогатеем. Блосъм каза, че господин Белами му обещал по сто фунта на ден, дори повече, ако хората са над определено число. А от това повече не могат да бъдат. Муха няма къде да кацне в този театър, така е претъпкан. Защо тропат и свиркат?

— Защото представлението закъснява — обяснил докторът и си погледнал часовника. — Нетърпеливи са. О, внимавай! Да бягаме от сцената. Вдигат завесата. Ето, дуетът на певците е зад кулисите, готови за първия номер. Хайде, бързо! Къде се дяна този Гъб-Гъб? Дано не му падне перуката. Аха, ето го. Слава богу, на мястото си е — и панталоните му също. Сега ще стоите тук и никой да не мърда. След този номер сме ние. Престани да си ближеш лицето, Гъб-Гъб, моля ти се! Няма кога да те гримирам!