Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (21)

Трета глава
Нино

Подир заминаването на змиеукротителката Фатима Джон Дулитъл започнал да харесва живота в цирка. Най-вече мисълта, че не прави нищо, за да облекчи животните, доскоро го подтиквала да недоволства. Но сега, след като изпратил Софи при мъжа й, след като освободил змиите от робството и хлороформа и забранил продажбата на лъжливи лекарства, той взел да усеща, че присъствието му е благотворно.

А пък и Блосъм след размириците за медицинската беседа му показвал повече уважение. Още от първия ден директорът бил разбрал какво голямо откритие е Бутни-Дръпни. И ако не бил заслепен от гняв, че го изхвърлят от града, и от досадното врънкане на Фатима срещу доктора, нямало и да помисли да се лиши от него.

Обичта на цирковите артисти към Джон Дулитъл се увеличила след злополуката в Стоубъри. Въпреки че успяла да настрои някои от изпълнителите срещу доктора, самата Фатима била ненавиждана почти от всички. А когато разбрали, че докторът е причината тя да напусне, скоро му простили паричните загуби, понесени от изпъждането на цирка.

Но истинската му власт и влияние сред хората от цирка започнала едва в деня, когато Говорещия кон се разболял.

Циркът се бил преместил в град Бриджтън — голям фабричен център, където Блосъм очаквал да падне печалба. Животните, клоуните, ездачите и останалите изпълнители минали в процесия из улиците; ярки афиши били разлепени навсякъде, а като отворили вратите на цирковата площ, вътре нахлуло огромно множество. По всичко личало, че това е една от най-доходните седмици на цирка.

В два часа започвало представлението в голямата шатра (срещу два пенса отгоре). Пред входа имало табела с описание на всички номера: „Мадмоазел Светулка — езда на неоседлан кон; Братя Пинто — безумно смели акробати на трапец; Херкулес — най-силният мъж в света; Хоп — клоунът, който те спуква от смях, и кучето-комик Суизъл; Джо-Джо — Танцуващия слон и (с големи букви) «НИНО — световноизвестният Говорещ кон»“.

Всъщност този Нино бил най-обикновен кафеникав късокрак дебел кон, обучен да отговаря на знаци. Блосъм го купил от някакъв французин; от него купил и тайната на тъй наречения му „говор“. В действителност по време на номера си той изобщо не говорел. Само удрял с копито и или поклащал глава по няколко пъти, за да отвърне на въпросите, задавани му от Блосъм на арената.

— Колко прави три и четири, Нино? — питал например Блосъм. И Нино удрял с копито седем пъти. Ако отговорът бил утвърдителен, той клател глава нагоре и надолу, ако бил отрицателен, разклащал я отляво надясно. Разбира се, нямал представа за какво го питат. Узнавал отговорите от знаците, които Блосъм му давал тайно. Когато искал Нино да каже „да“, директорът си почесвал лявото ухо; когато трябвало да каже „не“, кръстосвал ръце и тъй нататък. Тайната на знаците Блосъм криел ревниво. Но докторът, естествено, знаел всичко, защото Нино му бил обяснил как става номерът.

Когато рекламирал цирка, Блосъм всякога поставял Нино, световноизвестния Говорещ кон, над всички останали изпълнители. Номерът се харесвал на публиката, а децата обичали да подвикват въпроси към шишкавото конче и да го наблюдават как отговаря с копито или с глава.

Първия ден в Бриджтън, малко преди началото на представлението в голямата шатра, докторът и директорът седели на приказка в гримьорната на клоуна. Изведнъж развълнуван връхлетял главният коняр.

— Господин Блосъм — извикал, — Нино е болен! Лежи в преградата, затворил очи. Спектакълът започва след четвърт час, а пък аз съм безпомощен — не ще дори да се изправи.

Блосъм изругал високо, скочил и хукнал към конюшнята, а докторът затичал след него.

Като влезли в преградата на Нино, Блосъм и докторът се уверили, че конят е зле. Дишал учестено и тежко. Едва го изправили, но толкова бил слаб и немощен, че не можел да пристъпи.

— Дяволски късмет! — промърморил директорът. — Ако не се яви, ще провалим представленията за цялата седмица. Обявили сме го като коронния номер. Не го ли видят, хората ще искат да знаят какво е станало.

— Ще трябва да им обясниш — заявил докторът. — Този кон е с висока температура. Днес няма да се оправи.

— Боже мой човече, той трябва да се оправи! — извикал Блосъм. — Иначе публиката ще си поиска парите. Липсва ни само една размирица като…

В този миг влязло някакво момче.

— Два без пет е господин Блосъм. Пиърс пита дали сме готови.

— Гръм и мълния! — изохкал директорът. — Невъзможно ми е да ръководя представлението през първата част. Най-напред трябва да оправя Нино, че тогава.

— Няма кой да ви замести, господине отвърнало момчето. — Робинсън още не се е върнал.

— Ах, ужасен ден! — отчаял се директорът. — Представлението не може да започне, ако няма кой да го ръководи, така е. Но аз пък не мога да оставя Нино. Не знам какво…

— Един момент, шефе — обадил се някой зад него. Блосъм се извърнал и срещнал кривогледия поглед на Матю Мъг.

— Дали не мога аз да те заместя, шефе? Запомнил съм каквото казваш наизуст — казал продавачът на котешка храна. — Знам да обявявам номерата също като теб, няма и да усетят разликата.

— Ха — огледал го критично Блосъм, — не съм виждал по-опърпан ръководител на представление. Но който проси, не подбира. Тръгвай, ела да ти дам дрехите.

Докторът се заел с Нино, а Блосъм и Матю хукнали към съблекалнята. Там, с помощта на Теодосия (която набързо зашила голяма плоха в бричовете на Блосъм), с малко червило и едни изкуствени мустаци от кутията с гримовете на клоуна господин Мъг бил преобразен от продавач на котешка храна в ръководител на цирково представление. Мечтата на живота му най-сетне се осъществила. Когато пристъпил наперено на арената и огледал морето от лица наоколо, гърдите му се издули от достойнство, а Теодосия го наблюдавала през един отвор на завесата, сияела от съпружеска гордост и само се молела плохата в брича да не се разпори, докато трае представлението.

Междувременно, след като прегледал Нино, докторът се уверил, че няма изгледи да се съвземе, за да излезе на арената през този ден. Отишъл, взел едни големи хапове от черната си чанта и му дал два. В това време се върнал и Блосъм, по трико и вълнени панталони.

— Днес този кон не бива да играе, Блосъм — заявил докторът. — Всъщност не само днес, а поне още седмица.

— О — вдигнал отчаяно ръце директорът. — Разорени сме. Това е то. Ние сме разорени! Размириците в Стоубъри гръмнаха във вестниците, ако и тук се провалим, това е краят! Щом Нино не излезе на арената, публиката непременно ще си иска парите — главата си отрязвам. Той е коронният номер. Можехме да го заместим с нещо друго, но сега нямам с какво. И без туй представлението е кратко. Разорени сме. Дявол да го вземе, бедите валят като градушка!

Бедният Блосъм наистина изглеждал смазан. Докато докторът го наблюдавал замислено, конят от съседната преграда тихо изцвилил. Бил Бепо, старият товарен кон. По лицето на доктора се раздяла усмивка.

— Слушай какво, Блосъм — кротко се обадил той. — Мога да те измъкна от бедата, но за да го сторя, първо ще трябва да ми обещаеш няколко неща. Познавам животните далеч по-добре, отколкото мислиш. Отдал съм най-хубавите си години, за да ги изучавам. В афиша си обявил, че Нино те разбира и отговаря на въпросите, които му задаваш. Но и ти, и аз знаем, че това не е така. Номерът се изпълнява с помощта на определени знаци. Ала публиката се хваща. Сега ще ти разкрия една моя тайна, която не издавам, защото и да я кажа, няма кой да ми повярва. Мога да приказвам с конете на техния език и да ги разбирам, когато ми отговарят.

Докато докторът му обяснявал, Блосъм гледал унило в земята. Но при последните думи вдигнал намръщено очи.

— Ти луд ли си? А може и да не съм те разбрал. Приказвал с животните на техния език! Слушай, от трийсет и седем години съм в цирка, а пък с животни се разправям от детенце, и много добре знам, че такова нещо — човек да приказва с коня на конски — не съществува. А сега имаш наглостта да ми разправяш тези измишльотини — и не на друг, а на самия Александър Блосъм!