Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (17)

Четвърта глава
Лисицата Билкана

Беден, ала щастлив, докторът прекосил пристанищния град и стигнал до пазарния площад, в самия център. На това място се кръстосвали три главни шосета: северното, южното и източното.

След като се порадвал на кметството — красиво и старинно здание, — докторът се запътил към източното шосе. Но подир няколко крачки спрял и се размислил. Решил, че ще е по-разумно да не се връща в Ашби по пътя, по който е дошъл.

Затова свърнал на юг, с намерение да се добере до Ашби от другаде, иначе нищо чудно да го разпознаели хората, с които бил в дилижанса или в шотлейкската странноприемница.

Утрото било ведро. Слънцето греело, цвърчали врабчета; в такова време, с половин топъл хляб под мишница, изпълвала го радост от живота.

Скоро оставил зад гърба си града и навлязъл в открито поле. Към пладне стигнал до един кръстопът, а на табелката, насочена към хубав междуселски път, пишело:

„Към Апълдайк, десет мили“.

— Приятно пътче — казал си докторът. — В моята посока е. Името, и то е благозвучно.

И макар да бил още близо до пристанищния град, поел на изток към Апълдайк.

По едно време огладнял и се огледал за ручеи, за да преглъща хляба с бистра вода. От дясната му страна местността се спускала в дере, обрасло с дървета и храсти.

— Там долу сигурно тече поток — решил докторът. — Великолепна местност!

Прекачил се през оградата и се понесъл по ливадата, надолу към дерето.

За поточето познал; а бреговете му, засенчени от дървета, били най-привлекателното място за отмора. Докторът се напил с вода, въздъхнал благодарно, отпуснал се на тревата в подножието на един кичест дъб, измъкнал хляба и започнал да яде.

Наблизо забелязал да подскача скорец и му хвърлил трошици. Докато птичката кълвяла, докторът видял, че на едното й крило му има нещо, прегледал го и установил, че перата са слепнали с катран. Катранът се бил втвърдил, затова и крилото не се отваряло тъй както трябва. Джон Дулитъл веднага го оправил и птичката отлетяла. Като се наобядвал, на доктора му се приискало, преди да тръгне, да отпочине малко в това приятно кътче. Облегнал се на дъбовия ствол и скоро се унесъл, приспан от бълбукането на потока.

Когато отворил очи, видял четири лисици — майка с трите си малки — да седят търпеливо и да го чакат да се наспи.

— Здравей — обадила се лисицата. — Аз съм Билкана. То се знае, много съм слушала за тебе. Но не си и представях, че си в нашия край. Канех се да дойда чак в Пъдълби да се видим. Страшно се радвам, че те срещам. Един скорец ми каза, че си тук.

— О — казал докторът, — приятно ми е. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Едно от моите деца — кимнала лисицата към трите пухкави мъничета, които благоговейно се кокорели към великия доктор, — на едно от децата му има нещо на предните лапи. Прегледай го, моля ти се.

— Веднага — съгласил се великият доктор. — Ела насам, приятелю.

— Не може да тича — започнала да обяснява майката, докато Джон Дулитъл, сложил мъничето на скута си, внимателно го опипвал. — Едва отърваваме кожите с тоя негов ход, когато ни подгонят хрътките. Другите тичат като вятър. Можеш ли да разбереш какво му е?

— Да, разбира се — промърморил замислено докторът, който сега държал лисичето по гръб на коленете си, с четирите му едри лапи, вирнати нагоре. — Има плоско стъпало. Само това. Мускулите на възглавничките отдолу не са стегнати колкото трябва. А без яки мускули лапите не загребват земята. Ще трябва да се упражнява сутрин и вечер. Ще го караш да се вдига на пръсти — ето така. Едно, две! Едно, две! Едно, две!

Докторът станал и показал упражнението, което при човека укрепва свода на ходилото, а при лисицата развива мускулите на лапата.

— Като го прави по трийсет-четирийсет пъти всяка сутрин и всяка вечер, бързината му скоро ще се увеличи — обяснил докторът.

— Благодаря ти много — зарадвала се лисицата. — Ужасно мъчно карам децата си да вършат някои неща редовно. Чуваш ли какво ти казва докторът, Глухарче: сутрин и вечер по трийсет пъти ще се вдигаш на пръсти, колкото можеш по-високо. Не желая деца с плоски стъпала. Родът ми винаги е бил… Майчице! Слушайте!

Лисицата майка занемяла, красивата четка на опашката й щръкнала нагоре разтреперана, тя вдигнала нос, а в широко разтворените й очи се четял ужас. В последвалата тишина, отвъд падината, далеч на североизток се разнесъл оня страховит звук, който кара всяко лисиче сърце да замира.

— Рогът! — прошепнала тя, а зъбите й тракали от страх. — Излезли са! Това е л-л-л-овджийският рог!

Докато наблюдавал разтрепераното същество, Джон Дулитъл си припомнил оня случай, от който за цял живот намразил лова на лисици — когато срещнал старата лисица, проснала се полумъртва от изтощение под къпиновия храст.

Рогът прозвучал отново и бедната лисица започнала да се върти край малките си като луда.

— О, но какво да сторя? — охкала тя. — Децата ми! Ако ги нямаше, може би щях да се изплъзне от хрътките. О, защо ги доведох посред бял ден при тебе? Боях се да не те изпусна, ако изчаквам да се стъмни. А сега дирята ни личи чак от Широките поляни, та дотук, като носа на твоето лице. И точно в посоката на вятъра. Каква глупачка съм! Какво да сторя? Какво да сторя?

Когато рогът прозвучал за трети път, по-звучно и още по-близко, съпровождан от лай на хрътки в гонка, лисичетата се скупчили до майка си и се мушнали под нея.

Решителност се изписала по лицето на доктора.

— Сигурно са от Дичъм — кучкарникът им е оттатък Халамова нива. Може да са и от Уилтбъро, до хълма Бъкли — и те ловуват понякога насам. Но вероятно са от Дичъм — най-силната сюрия в тоя край. Миналата седмица ме бяха погнали. Ала сестра ми кръстоса дирята си с моята под Фентънския мост, хукнаха подир нея и я хванаха. Ето го пак този рог! О, каква съм глупачка, да изведа децата посред бял ден!

— Не бой се, Билкано — казал докторът. — Ако ще да са и дичъмските, и тия от Уилтбъро вкупом, днес няма да ви хванат — ни теб, нито децата. Малките, скачайте в джобовете ми, хайде, влизайте, приятелчета, така. А сега ти, Билкано, мушкай се под палтото ми. Браво, проври се по-назад, към гърба. Краката и опашката — във вътрешните ми джобове. Сега, като се закопчая — ей така — изобщо не се виждаш. Стига ли ти въздухът от вътре?

— Дишам спокойно — отвърнала лисицата. — Но какво, като не се виждам? Хрътките ще ни надушат, те винаги така ни хващат — носовете им са страшни.

— Да, зная — съгласил се докторът. — Обаче хората не могат да душат. С хрътките ще се оправя. Само хората не бива да ви забележат. Сега се вкаменете и четиримата — не мърдайте, не се опитвайте да бягате, каквото и да става.

След това Джон Дулитъл, с палто, издуто от лисици, се изстъпил в малката просека насред гористата долчинка и зачакал да връхлетят дичъмските хрътки, поели по лисичата следа.

Шумотевицата от хрътки, хора, рогове и коне идвала все по-наблизо.

Скоро, надничайки през сплетения клонак на своето скривалище, докторът видял първите хрътки да се очертават горе на хребета. Предводителите им спрели за миг и подушили вятъра. А после в индийска нишка се втурнали надолу към долчинката. През хребета подир тях полетяла цялата сюрия, а по петите на хрътките препускали ловците в червени жакети, на расови бързи коне.

Пред ловците яздел мъж, възрастен, сух и белокос — сър Уилям Пибоди, повелителят на хрътките. По средата на стръмнината той се извърнал от седлото и викнал на мъжа зад него, яхнал сива кобила:

— Джоунс, отправят се към гъсталака. Спри водачите, да не се втурват вътре, преди да сме го обградили. Извикай Гелъуей, той е много пред тях. Внимавай да не подгони лисицата от другата страна, викни Гелъуей!

Оня на сивата кобила препуснал напред, размахал дълъг камшик и закрещял:

— Гелъуей! Тук, Гелъуей!

През листата докторът видял, че кучето водач е съвсем близо. Ала безупречно дресиран да се подчинява на своя стопанин, на два-три метра от дърветата Гелъуей забавил ход, замръзнал на място, изръмжал и излаял към другите да отидат при него.

През хребета прииждали ловците — охранени пастори на късокраки дебели коне, селски благородници на кранти, дами на елегантни, изящни, чистокръвни кобили — големците от окръга.

— Боже мили! — възкликнал докторът. — Къде се е чуло и видяло по-детинско нещо? И всичко това за една бедна мъничка лисица!

Хрътките, насочвани от мъжете с дълги камшици, започнали да се разпръскват с лай около гъсталака, хората крещели и си подвиквали един на друг, вдигнала се неописуема врява.

— Ще я пипнем! — изревал един шишкав фермер от своето пони. — Кучетата я заградиха, а дирята спира дотук. Ще я убием! Джоунс ей сега ще ги пусне в гъстака. Ще я убием!

— О, не, няма да я убиете! — промърморил докторът, а по лицето му пак се изписал гняв. — Поне днес не, шишко такъв, не и днес!

Хрътките, нетърпеливи и напрегнати, душели и подтичвали напред-назад в очакване на знака да се втурнат в горичката и да сложат край на лова.

Екнала командата и те се хвърлили в гъстака от всички страни. Джон Дулитъл стоял в своята просека, с ръце върху джобовете, и нервно се оглеждал да не изпусне появата на кучетата. Ала не знаел от кой край е влязла лисицата и къде е оставила диря. Но неочаквано, преди да се усети, четири тежки хрътки скочили на гърба му и той се свлякъл на земята, притиснат под купчина лаещи, разбеснели се псета. Като ритал и блъскал с лакти, докторът успял да се вдигне.

— Махайте се! — викнал той на кучешки. — Отведете ловците далече оттук. Тази лисица е моя!

Щом чули да им се говори на техния език, хрътките веднага разбрали кой е дребният човечец, когото съборили на земята.

— Ужасно съжалявам, докторе — обадил се Гелъуей, красиво куче с широки гърди и с кафеникаво петно над едното око. — Откъде да знаем, че си ти? Метнахме ти се изотзад. Защо не ни викна, докато бяхме оттатък?

— Ами то беше невъзможно! — раздразнено отвърнал докторът и отблъснал една хрътка, която му душела джоба. — Беше невъзможно, защото твоите глупаци вдигат страхотен шум! Внимавай, ето ги и ловците. Не бива да видят, че душите край мен. Извеждай сюрията оттук, Гелъуей, бързо!

— Разбрано, докторе. Но аз надушвам повече лисици в джобовете ти.

— Цяло семейство са — обяснил Джон Дулитъл. — И всичките смятам да си ги запазя.

— Дай ни поне едничка, докторе! — примолил се Гелъуей. — Подли животинки. Изпояждат и зайци, и пилета.

— Не — дръпнал се докторът. — Не мога. Нали и те трябва да се хранят с нещо? А вас ви угояват наготово. Махайте се, и то веднага!

В този миг се появил сър Уилям Пибоди.

— О, небеса! Дулитъл! — възкликнал той. — Още ли не си се пръждосал? Видя ли нашата лисица? Хрътките изтичаха тук, в тази падина.

— Нямаше да ти кажа и да бях я видял, Уил — отговорил докторът. — Знаеш какво мисля за лова на лисици.

— Странни същества! — промърморил сър Уилям, вгледан в кучетата, които се суетели из гъсталака. — Не е възможно да са изпуснали следата. Втурнаха се насам толкова уверено. Чудна работа! Небеса! Сега разбрах какво е: вървели са по рибята ти миризма — тюлена! Мили боже!

В същия миг ловците му викнали, че хрътките са надушили друга следа и са се втурнали на юг. Сър Уилям, който бил слязъл от коня, отново го яхнал.

— Върви по дяволите, Дулитъл! — изкрещял той. — Подвел си хрътките. Защо ли те извадих от затвора!

Няколко хрътки, които още се лутали из гъсталака, сега изчезвали като привидения. Едно от лисичетата се размърдало в джоба на доктора. Сър Уилям вече пришпорвал коня.

— Олеле, пак забравих! — възкликнал докторът. — Този фунт ми трябва. Хей, Уил!

И Джон Дулитъл, с джобове, издути от лисичета, изхвръкнал от гъсталака подир предводителя на лова.

— Слушай, Уил! Ще ми заемеш ли един фунт? Нямам с какво да се прибера в Ашби.

Сър Уилям се извърнал на седлото и дръпнал юздата.

— Пет съм готов да ти заема, дори десет, Джон — казал съдията, — само най-сетне да се махнеш от нашия край и да не ми подвеждаш кучетата. Дръж!

— Благодаря ти, Уил — взел докторът парите и си ги пуснал в джоба върху едно лисиче. — Ще ти ги върна с пощенски запис.

Сетне застанал в края на гъсталака и изчакал ловците, които си подвиквали и препускали, да изчезнат на юг от хоризонта.

— Детински спорт! — прошепнал. — Какво му харесват? Направо не разбирам. Възрастни хора препускат из полето на коне, вряскат и надуват тенекиени рогове, тичат подир едно нещастно диво животинче. Детинска работа!