Метаданни
Данни
- Серия
- Доктор Дулитъл (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doctor Dolittle’s Circus, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жени Божилова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хю Лофтинг
Заглавие: Циркът на доктор Дулитъл
Преводач: Жени Божилова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2007
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Нина Славова
ISBN: 978-954-26-0572-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4065
История
- —Добавяне
Втора глава
Към морето по река
Джон Дулитъл и Софи сега се уверили, че най-тежката част от трудното им пътешествие наистина е стигнала до своя край. Тъй или иначе, поне страхът да не ги видят вече не ги тревожел. Когато срещали някой по брега на реката, Софи просто се скривала под водата, докато мине опасността, а докторът се преструвал, че лови риба с върбова пръчка и парче канап.
Чакал ги още дълъг път. Защото, както знаем, пътешествието до Талбътския мост не ги приближило до морето.
Местностите, през които се виела река Кипет, били разнообразни, но все красиви и приятни. Тя минавала ту през равни, обрасли с острица ливади и мочурливи брегове, ту през елшови горички, обрамчили брега, ту край земеделски стопанства с бродове, където добитъкът ходел на водопой. На тия места пътниците или спирали да изчакат нощта, за да не ги забележат, или, ако било дълбоко, Софи плувала под вода, а докторът заобикалял по пътя и я пресрещал по-надолу.
Истина е, че тюленката пътувала с лекота, но на доктора не му било лесно. Стотиците живи плетове, които трябвало да прескача, каменните огради, през които трябвало да се прехвърля, мочурите, които трябвало да прегазва, го принуждавали да се придвижва мъчително и бавно. Софи често трябвало да намалява скорост, да се гмурка лениво и да изчаква, за да напредват успоредно.
— Знаеш ли, докторе — казала му тя по средата на втория ден, когато Джон Дулитъл си поемал дъх на брега, — няма смисъл да вървиш повече с мен. Така ми е лесно, че мога да преплувам останалата част от пътя съвсем сама, не съм ли права?
— Не, не си — отвърнал докторът, като лежал по гръб и съзерцавал върбите над главата си. — Все още не знаем какви препятствия ще има по реката, преди да се влее в морето. Най-добре да запитаме някоя водна птица, както препоръчаха патиците.
В този миг двойка красиви водни бикове прехвръкнали над водата, кацнали на брега и започнали да кълват. Докторът ги повикал и те долетели.
— Кажете, моля — попитал Джон Дулитъл, — колко път има още реката, преди да стигне до морето?
— Като пресметнем всички извивки и завои, още шейсетина мили — отговорили водните бикове.
— Ужас! — възкликнал докторът. — Значи не сме изминали и половината. А през какви местности тече? Този тюлен желае да преплува целия път до морето, а дотам трябва да избягва срещите с хора.
— Още десет мили ще плува спокойно — казали птиците. — Но после идват няколко места, доста опасни за тюлени. Първото е Хобсовата воденица. Тя върви с вода, нали разбираш, та течението е хванато от бент, от яз и от грамадно водно колело. Ще трябва да излезе от водата при воденицата и да влезе пак малко по-надолу.
— Ясно — отвърнал докторът, — това е лесно. А по-нататък?
— По-нататък идва един град. Не е голям, но на самия бряг има фабрики. За да върти машините, реката се вкарва в тръби и ако Софи хлътне в някоя тръба, машините ще я намачкат.
— Разбирам — кимнал докторът. — Трябва значи да заобиколим града по тъмно.
— Заобиколете го отдясно, в северна посока — посъветвали водните бикове. — От другата страна живеят работниците и къщите им се простират надалеч. После ще вървите спокойно, докато наближите морето. Там стигате друг един — пристанищен град. През града тюленът не може да плува, защото реката образува многобройни водопади и бързеи тъкмо където къщите са прилепени една до друга. Така че забележите ли града, пак излизате на суша и тръгвате към северната част на морския бряг, през по-усамотени местности. Не ви остава много път, обаче е стръмно — нататък брегът е висок и скалист. Ако минете и пристанището, без да ви усетят, вече сте в безопасност.
— Много благодаря — казал докторът. — Тези сведения са от голяма полза. А сега май ще трябва да вървим.
Водните бикове пожелали на Джон Дулитъл успех и се върнали да търсят храна, докторът продължил по речния бряг, а Софи — по реката. Стигнали Хобсовата воденица по здрач. Щом докторът огледал постройката, за да се увери, че всичко е спокойно и няма никой, Софи излязла на сушата, провлякла се с клатушкане през няколко ливади и влязла пак в реката, под воденицата. Изчакали луната и на нейната светлина, достатъчна за доктора да вижда къде стъпва, продължили надолу.
Когато наближили фабриките, упоменати от водните бикове, Джон Дулитъл заръчал на Софи да остане в реката и ако мине някой, да се скрие отдолу, а сам той влязъл в града да поогледа и да купи храна.
В този късен час магазините били затворени, но все пак взел сандвичи и плодове от един хотел. Като ги плащал, установил, че е почти без пари. Всъщност имал колкото да напазарува. Но понеже парите открай време много-много не го занимавали, не се разтревожил. И като дал последните два пенса да му лъснат обувките — ужасно били кални от газенето през мочурищата — тръгнал да търси път, по който да заобиколят града.
Разстоянието, което тюленката трябвало да измине по суша, се оказало голямо. Накрая все пак намерил излаз през няколко съседни езерца, блатисти ливади и един поток, който се вливал в Кипет на две мили оттатък града.
Докато се върне при Софи, нощта преваляла, та се разбързали да стигнат пак реката, преди да съмне.
Когато отново пуснал Софи във водата, Джон Дулитъл решил да дремне, преди да продължат. А пък и Софи била изморена, макар че нямала търпение да тръгнат час по-скоро. Той помолил водната кокошка, която гнездяла на брега, да се оглежда и да ги разбуди, ако се появи опасност, а после и двамата заспали — Софи във водата, с глава опряна на някакъв пън, а докторът — облегнат на една върба.
Слънцето се било вдигнало високо в небето, когато бил разбуден от птицата, която го теглела за ръкава.
— Един фермер кара впряг през ливадата — прошепнало пилето. — Сега ще мине оттук. Теб може да не те забележи, но Софи ще я види непременно. Накарай я да скрие глава под водата. Хърка като ерихонска тръба и не се пробужда.
Докторът наредил на Софи да изчезне под водата, опасността се разминала, а после тръгнали отново и през целия ден и цялата следваща нощ пътували към морето.
Постепенно пейзажът се променял и ставал по-различен от всичко, през което минали дотук. Околните просторни зелени ливади, в които пасели овце, се нагъвали и се вдигали в хълмове и падини. А накрая, на другата вечер, пред тях в далечината заблещукали светлините на пристанищния град. От двете им страни земята стръмно се извисила към скалите, които се надвесвали над Бристолския канал.
Надолу по течението, по двата бряга на реката минавали шосета, които водели към града. По тях от време на време изтрополявали дилижанси и карети, запътени към пристанището.
Нашите пътешественици сметнали за по-благоразумно вече да се отделят от водата, измъкнали се оттам и тръгнали нагоре.
Докторът накарал Софи да си сложи шапката, а всеки миг бил готов да й метне и пелерината, защото имали да пресичат много пътеки и да минават край не една и не две фермерски къщи.
Оставала им една миля, за да се изкачат до хребета на високия хълм и най-сетне да видят морето под скалистия бряг. Без да се отклоняват от посоката, която ги водела по-далеч от плевните и падините, те напредвали неотклонно и бавно. В този хълмист край срещнали много каменни огради. Да ги прескача на доктора му било лесно, но колкото и да били ниски, за Софи те били препятствия, през които трябвало да я пренася.
Софи не се оплаквала, ала изкачването я изморявало. Накрая, когато стигнали до върха и морският вятър облъхнал лицата им, Софи била толкова изтощена, че не можела да направи нито стъпка.
До ръба на скалите оставали стотина крачки. От близката сграда долитали развеселени мъжки гласове и докторът се разтревожил, че могат като нищо да ги хванат — тъкмо когато свършвали дългия си път. А понеже бедната Софи била изнурена до смърт, решил, че не остава друго, освен да я понесе на ръце.
Докато я увивал в наметката, вратата на къщата се отворила и оттам излезли двамина. Той бързо грабнал тюленката и залитайки, хукнал към ръба на скалите.
— О! — възкликнала Софи, като изминали няколко крачки. — Виж, докторе, морето! Колко прохладно и сияйно е на лунната светлина! Морето, най-сетне моето море!
— Да, това е и краят на мъките ти, Софи — изпъшкал докторът, като се спъвал запъхтяно. — Поздрави стадото, когато стигнеш до Аляска.
От ръба докторът погледнал долу в бездната — дълбоките солени води се блъскали и виели във въртоп.
— Сбогом, Софи — изрекъл той задъхано. — Сбогом и на добър час!
А после — с последни сили — запратил Софи през скалите в Бристолския канал.
Тюленката се превъртяла, извила се във въздуха и полетяла надолу — наметката и шапката, свлечени от завихрения въздух, бавно се понесли подире й. Когато стигнала водата, докторът видял бялата пяна да се свива над нея и до ушите му достигнал далечен плясък.
— Най-сетне! — възкликнал той и отрил с кърпа морното си чело. — Слава богу! Успяхме най-накрая. Вече мога да съобщя на Матю, че Софи стигна до морето и аз не влязох в затвора!
В този миг го полазили ледени тръпки. Нечия тежка ръка се стоварила изотзад върху рамото му.