Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (13)

Шеста глава
Дилижансът за Грантчестър

След около четвърт час Софи прошепнала:

— Докторе, чувам колела. Гледай, ето ги светлините, ей отдолу по пътя.

— Да — отвърнал Джон Дулитъл. — Обаче ние не чакаме този. Това е бързият за Туинбъро — една зелена и една бяла светлина. Нашият има две бели светлини отпред. Отстъпи малко в сянката на плета. И не тъпчи по наметката. Ще я окаляш.

Скоро след като изтрополял експресният за Туинбъро, задал се още един.

— Аха! — възкликнал докторът. — Ето го нашия, грантчестърския дилижанс. Седни тук край пътя и не мърдай, докато дам знак на кочияша. После ще те внеса и дано намерим свободен ъгъл. Шапката ти стегната ли е?

— Да — уверила го Софи. — Но този воал ужасно ми гъделичка носа. Дано не кихна.

— Дано наистина — въздъхнал докторът, защото знаел какъв кравешки рев надават тюлените, когато кихат.

След това Джон Дулитъл излязъл на пътя и спрял дилижанса. Вътре имало трима пасажери — двама мъже в далечния край и някаква старица до вратата. За негова радост ъгловото място срещу старицата било празно.

Той оставил вратата широко отворена, изтичал за Софи и я пренесъл до колата. Двамата в другия край разговаряли увлечено за политика. Изобщо не погледнали, докато вдигал „сакатата“ жена и я настанявал в ъгъла. Но като затворил вратата и седнал до своята спътничка, докторът забелязал, че старицата отсреща проявява живо любопитство към болната.

Дилижансът се понесъл напред, а докторът, уверил се, че перките на Софи са скрити под дългата пелерина, измъкнал вестника от джоба си. Макар че светлинката от тавана била слаба за четене, той разгънал вестника пред себе си и се престорил на силно увлечен.

След малко старицата се навела и почукала Софи по коляното.

— Прощавайте, мила — подхванала тя любезно.

— О, ъ-ъ — вдигнал поглед към нея докторът. — Тя не говори, ъ-ъ, искам да кажа, не знае английски.

— Надалече ли е тръгнала? — запитала старата жена.

— Към Аляска — обяснил докторът, без да се замисли, — ъ-ъ, искам да кажа, може би. А сега отиваме само до Грантчестър.

„Защо си пъха носа в чуждите работи“ — ядосал се докторът и забил нос във вестника, сякаш животът му зависел от това да го изчете от край до край.

Но любезната пътничка не се предавала. Само след миг пак се навела и почукала доктора по коляното.

— От ревматизъм ли страда? — запитала го шепнешком, като кимала към Софи. — Видях ви, че я внесохте на ръце, бедничката!

— Ъ-ъ, не съвсем — заекнал докторът. — Краката й са къси. Не може да върви. Така се е родила.

— Боже, боже! — ахнала старицата. — Колко тъжно, колко е тъжно!

— Изхлузвам се — прошепнала Софи зад воала. — Само след миг се свличам на пода.

Докато докторът сгъвал вестника и се приготвял да повдигне Софи, бабичката отново се обадила:

— Какво хубаво палто от тюленова кожа има! Коляното на Софи се подавало от пелерината.

— Да. Трябва да носи топли дрехи — отвърнал докторът и набързо завил своята болна. — Това е много важно.

— Сигурно ви е дъщеря, а? — не млъквала старицата.

Но този път Софи отговорила сама. Гръмогласен рев изведнъж разтърсил дилижанса. Гъделът от воала накрая извикал кихавица. Докторът скочил на крака, но преди да я хване, тя се свлякла на пода между краката му.

— Боли я, горкичката — разчувствала се старицата. — Чакайте, аз ей сега ще си намеря шишенцето с амонячната сол. В несвяст е. На път и аз понякога припадам. А в този дилижанс вони ужасно на риба.

За радост на доктора бабичката усърдно заровила из чантата си. И той успял, докато вдигал тюленката обратно на седалката, да се намести между Софи и другите двама, които сега били вперили очи в нея.

— Ето го, заповядайте — възкликнала старата дама, като му подавала сребърно шишенце с амонячна сол. — Вдигнете воала и дайте да го помирише.

— Не, не, благодаря — спрял я припряно докторът. — Само почивка ще я оправи. Ужасно е изморена. Ще я облегнем удобно в това ъгълче, ето така. А сега хайде да не разговаряме повече, да може да поспи.

Тъй най-сетне бедният доктор накарал дребната старица да миряса и да млъкне. Близо час и половина след това дилижансът вървял по своя път, без да се случи нещо. Ала било очевидно, че двамата в другия край са озадачени и заинтригувани от болната. Непрекъснато я поглеждали и не спирали да си шепнат по начин, който много го притеснявал.

Накрая дилижансът спрял в едно село, за смяна на конете. Кочияшът отворил вратата и съобщил на пътниците, че ако желаят да вечерят в странноприемницата (в чийто двор били спрели), разполагат с половин час, преди да потеглят.

Двамата мъже слезли от колата и на минаване изгледали многозначително Софи и доктора; след малко ги последвала и старицата. Кочияшът вече си бил тръгнал и в дилижанса останали само Джон Дулитъл и спътничката му.

— Слушай, Софи — прошепнал докторът. — Тия двамата ме тревожат. Според мен подозират, че не си това, за което се представяш. Ти стой тук, а пък аз отивам да разбера ще продължат ли с нас.

И влязъл в странноприемницата. В коридора срещнал една прислужничка и я попитал къде е трапезарията. Тя го упътила към отворената врата, препречена с параван, в разклонението на коридора.

— Ей сега ще поднесем вечерята — казала. — Влизайте и сядайте.

— Благодаря — отговорил докторът. — А дали знаете кои са двамата, които току-що слязоха от дилижанса?

— Да, господине — отвърнало момичето. — Единият е околийският полицай, а другият е кметът на Пенчърч.

— Благодаря — кимнал докторът.

Стигнал до паравана пред вратата, но преди да влезе в трапезарията, се поколебал. В този миг до него стигнали гласовете на двамата, заели масата от другата страна на паравана.

— Казвам ти — заявил единият с поверителен глас, — няма и място за съмнение. Крайпътни разбойници са, главата си залагам. Стара изпитана хитрост е това — преобличането в женски дрехи. Не забеляза ли плътния воал? Сигурно е оня вагабонтин Робърт Финч. Няма и месец откак ограби експресния за Туинбъро.

— Нищо чудно да е той — отвърнал другият. — А пък дребният дебел злодей ще да е Джо Грешъм, съучастникът му. Сега слушай какво ще направим: като се навечеряме, връщаме се в колата и сядаме, уж не подозираме нищо. Вероятно изчакват дилижансът да се напълни и да стигне до някое затънтено място. После ще насочат пищови към пътниците — парите или живота! — и ще офейкат, преди да се е вдигнала тревога. Ти носиш ли си пистолетите?

— Да.

— Добре, дай ми единия. И така, щом те смушкам, сваляш воала на мъжа и му опираш пистолета до главата. Аз се заемам с по-ниския. После връщаме дилижанса тук и ги хвърляме в селската тъмница. Разбрано ли е?

Докато докторът стоял и подслушвал, прислужницата пак минала по коридора с поднос блюда и го побутнала по гърба.

— Влизайте и сядайте, господине! Вече поднасям вечерята.

— Не, благодаря — отвърнал докторът. — Всъщност не съм гладен. Ще ми се да подишам въздух.

За щастие, като се озовал на двора, там нямало жива душа. Конете били разпрегнати и вкарани в конюшнята. А новите още не били впрегнати в дилижанса. Докторът притичал през двора и отворил вратата.

— Софи — прошепнал, — излизай. Мислят ни за преоблечени разбойници. Да се махаме бързо, докато няма никой.

Понесъл в обятията си тежкото туловище на тюленката, олюлявайки се, докторът се измъкнал от двора. Било късно и пътят бил пуст. Владеели тишина и покой, само откъм кухнята на гостилницата долитало потракване на съдове, а в конюшнята се плискала вода.

— Всъщност — казал докторът, като я пуснал на земята — не ни остава много път. Тук е краят на селото. Като стигнем нивите и прехвърлим живия плет, няма страшно. Аз ще избързам да намеря откъде да се проврем, а ти ме следвай колкото може по-бързо. Дай си наметката и шапката, ха така. Сега по-лесно ще се движиш.

След малко се намерили зад високия плет и полегнали сред избуялата трева на поляната.

— Уф! — въздъхнала Софи, като се протегнала. — Добре че се отървах от пелерината и от воала. Никак не ми харесва да съм дама.

— Едва отървахме кожите! — възкликнал докторът. — Добре че влязох и подслушах онези двамата. Ако бяхме останали в дилижанса, щяха да ни спипат.

— Не се ли боиш, че може да тръгнат по дирите ни? — запитала Софи.

— Възможно е. Но няма да им дойде на ума, че може да сме тук. Те ни смятат за обирници, разбираш ли? И когато открият бягството ни, ще сметнат, че сме офейкали далеч. Ще изчакаме само да мине дилижансът, после всичко е наред.

— Да — възразила Софи, — но дори да сме на сигурно място, сега не сме по-добре от преди.

— И все пак вече сме много по-близко — отвърнал докторът. — Потърпи. В края на краищата ще успеем.

— Колко изминахме дотук?

— Това е село Шотлейк — обяснил докторът. — Остават ни някакви си осемнайсет мили до Талбътския мост.

— А как ще ги минем? Не мога да ги извървя, докторе, в никакъв случай — цели осемнайсет мили!

— Шт! Приказвай по-тихо — прошепнал Джон Дулитъл. — Може да са наоколо, да ни търсят. Ще измислим нещо, не бой се. Стигнем ли реката, най-лошото ще е зад нас. Но няма да мръднем, докато не мине дилижансът.

— Бедничкият Слъши! — въздъхнала Софи, загледана в луната. — Какво ли става с него… Ще се качваме ли на друг дилижанс, докторе?

— Не. Не бива. Вероятно са предупредили в странноприемницата и кочияшите са нащрек за жена с твоите отличителни белези.

— Ох, дано не ни спипат — казала Софи. — Според мен тук не е съвсем безопасно. Божичко! Чуваш ли, стъпки!

Спотайвали се в края на някакво пасбище. До живия плет, който ги скривал от пътя, имало друг, от дясната им страна — той разделял тяхната поляна от съседната. И там, отвъд втория плет, сега се чували тежки стъпки, които го обхождали.

— Тихо, Софи! — пошушнал докторът. — Не мърдай!

Изведнъж горните клони на живия плет се заклатили и се чуло пращене.

— Докторе — изплашено прошепнала Софи, — разкрити сме. Някой се мъчи да мине през храстите!

Миг-два докторът се колебаел — да се скрият ли, или да бягат. Казал си отначало, че ако е някой, който наистина ги търси, може да не знае точно къде са, и ако си мълчат, да тръгне нагоре по живия плет, където по-лесно ще се провре.

Но пукотът на счупени клони ставал все по-гръмогласен, и то на две крачки от тях. Който и да бил оня, твърдо бил решен да влезе в пасбището точно оттук. Затова докторът шепнешком подканил Софи, скочил и хукнал през ливадата, а бедната тюленка задъхано се клатушкала до него.

Тичали, без да спират. Зад тях живият плет се разтрошил с трясък, а сетне тежките стъпки се понесли подире им.

Явно било, че преследвачът, все едно кой, вече ги настига. Накрая докторът, уплашен, че смятайки ги за разбойници, могат да стрелят без предупреждение, се извърнал да разбере какво става.

И видял, че след тях подтичва не някой друг, а един стар, престарял впрегатен кон!

— Спокойно, Софи — спрял я задъхано докторът. — Изобщо не било човек. Тичали сме за тоя, дето духа… Ей, ама душата ми излезе!

Конят, щом разбрал, че спират, и той забавил ход и приближил на лунната светлина. Бил много дръглив и немощен, а когато застанал до тях, Софи с изумление видяла, че носи очила.

— Небеса! — извикал докторът. — Приятелят ми от Пъдълби. И защо не ми се обади, а си хукнал да ни гониш през полето? Всеки миг очаквахме да ни простреляш в гръб.

— Джон Дулитъл, нима това е твоят глас? — запитал старият кон и отблизо се взрял в лицето му.

— Ами да — отвърнал докторът. — Защо, не ме ли виждаш?

— Като през мъгла — казал впрегатният кон. — От няколко месеца зрението ми се влоши. Като ми даде очилата, виждах отлично. Сетне ме купи нов стопанин и от Пъдълби пристигнах тук. Един ден, като оряхме, паднах по лице и оттогава не ги бива. Направо съм като сляп.

— Дай да ги сваля и да ги погледна — пресегнал се докторът. — Сигурно ти трябва нова рецепта.

Джон Дулитъл свалил очилата на стария кон, вдигнал ги към светлата луна, погледнал през тях и ги повъртял насам-нататък.

— Гледай, гледай! — възкликнал той. — Ами че ти си извил лещите на другата страна. Разбира се, че няма да виждаш! Това дясно стъкло, което съм ти дал, е много силно. То трябва да е точно нагласено. Ей сега ще ги поправя.

— Носих ги на ковача, който ме подковава — обяснявал старият кон, докато докторът въртял стъклата в рамките. — Обаче той само ги чукна да се стегнат, та стана по-лошо и от преди. Откакто съм тук, в Шотлейк, не мога да прескоча да ги видиш, а пък местният ветеринар, то се знае, няма понятие от конски очила.

— Ето, заповядай — поставил ги на носа му докторът. — Стегнах ги здраво, да не се въртят. Сега, надявам се, са както трябва.

— Охо, и още как! — възкликнал старият кон и широка усмивка се разляла по лицето му. — Виждам те като в бял ден. Да, да, съвсем същият си: голям нос, цилиндърът и всичко останало! Като те погледнах, и ми светна. Божичко, виждам всяко тревно стръкче в лунната светлина! Нямаш представа колко е отвратително да си късоглед, ако си кон. Докато пасеш, половината от времето губиш да плюеш дивия чесън, дето си го налапал, без да искаш… О, да, така е! Ти си единственият животински доктор на този свят!