Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (10)

Трета глава
В запустялата градина

Докторът, голям любител на всякакви градини, запалил лулата и се измъкнал от бараката в лунната светлина.

Лехите и моравата в този занемарен имот му напомнили за хубавия му дом в Пъдълби. Всичко било буренясало. А Джон Дулитъл ненавиждал бурени в цветни лехи. Изскубал два-три край корена на един розов храст. Малко по-нататък гъсти плевели направо задушавали красива лавандулова туфа.

— О, срамота! — възкликнал той тихо и на пръсти се върнал в бараката за мотика и кошница. — Как са изоставили хубавата градина!

След малко вече усърдно плевял на лунната светлина — все едно че градината била негова и на стотици мили наоколо не го дебнела никаква опасност.

— В края на краищата сега живеем тук, и то безплатно — мърморел си той, докато пълнел кошницата с глухарчета. — Това е най-малкото, с което се отплащам на стопанина.

След като оплевил, редно било да грабне косачката и да окоси моравата, но се боял, че шумът й ще вдигне съседите.

А подир седмица, когато собственикът дал къщата си под наем на своята леля, тази добра жена дълбоко удивила племенника си, като му писала да го похвали, че така грижливо е поддържал градината. След изморителния нощен труд докторът си легнал и усетил внезапен глад. Спомнил си ябълковите дръвчета зад беседката с глицинии, станал и пак излязъл. Но нямало ни един плод. Всичко било обрано от момчетиите. Като знаел, че през деня ще му е невъзможно да се покаже в градината, решил да потърси поне зеленчук. Ала и тук останал измамен. И тъй, примирен, че го чака ден на пълен глад, накрая си легнал. Сутринта Софи се събудила с думите:

— Ааах! Цяла нощ сънувах, че съм в милото ми море. От това здравата огладнях. Има ли тук нещо за хапване, докторе?

— Не, за съжаление — отвърнал Джон Дулитъл. — Налага се да минем без закуска, а и без обед. Не смея да излизам през деня. Но щом се стъмни, ще се опитам да ти купя риба или нещо друго от някой магазин. А вероятно дотогава ще се откажат да те търсят и ще потеглим към морето.

Софи храбро се примирила. Но около обед и двамата ги разкъсвал страшен глад. Някъде към един часа Софи казала:

— Шт! Чу ли?

— Не — отговорил докторът, който тършувал за лук в един ъгъл на бараката. — Какво?

— В прохода лае куче — оттатък стената. Измъкни глава изпод пейката и ще го чуеш! Олеле! Тръгнали са да ме търсят с кучета. Ако е така, загубени сме!

Докторът изпълзял изпод пейката за отглеждане на разсад, пристъпил до вратата и се ослушал. Тих, предпазлив лай долитал оттатък.

— А, виж ти! — промърморил. — Гласът на Джип. Какво ли иска?

Край бараката до самата стена растяла гъста клонеста слива. Като се оглеждал да не го видят от околните прозорци, докторът притичал и се мушнал зад дървото.

— Какво има, Джип? — викнал тихо той. — Нещо лошо ли е станало?

— Пусни ме вътре — прошепнал в отговор Джип. — Не мога да прескоча стената.

— Как да те пусна? — зачудил се докторът. — Врата няма, а се боя, че като ходя из градината, съседите ще ме видят.

— Намери въже и го вържи за някоя кошница — наредил Джип. — После я метни през стената зад дървото, аз ще я хвана. Като излая, дръпни въжето и ме изтегли. Бързай! Не бива да ме виждат в този проход.

Докторът се промъкнал до бараката, намерил въже и вързал градинската кошница за единия му край.

После се върнал под прикритието на дървото и хвърлил кошницата през стената, но здраво стискал другия край на въжето.

Щом чул лая, започнал да дърпа. Когато кошницата стигнала до върха на оградата, оттам се подала главата на Джип.

— Опъни въжето и го вържи за дървото — прошепнал Джип. — После разпери сакото си като престилка. Трябва да уловиш някои неща.

Докторът сторил каквото му казали. И Джип му хвърлил, едно по едно, четири сандвича с шунка, бутилка мляко, две херинги, бръснач, калъп сапун и един вестник. Накрая запратил празната кошница в тревата.

— А сега ме дръж и мене — пошушнал Джип. — Дръж сакото здраво. Готов ли си? Едно, две, три!

— Небеса! — възкликнал докторът, когато кучето изпълнило летящ скок и кацнало точно в средата на сакото. — Ти като нищо можеш да играеш в цирка!

— Един ден и това ще стане — нехайно отвърнал Джип. — Къде точно сте се настанили? В мазето ли?

— Не. Ей там, в бараката — прошепнал докторът. — Хайде да прибягаме бързо и безшумно.

След миг били в бараката, Софи лапала херинга, а докторът лакомо дъвчел сандвич с шунка.

— Знаменит си, Джип — заявил той с пълна уста. — Как разбра, че сме тук и че сме гладни? Направо умирахме от глад.

— След като Софи се измъкна от портата — започнал Джип и хвърлил на Софи втората херинга, — възбудата в цирка не стихна. Блосъм и хората му претърсваха наоколо до сутринта. После от народа, наизлязъл по прозорците, разбрахме, че и градът се е развълнувал от патърдията. Ту-Ту беше много разтревожен.

„Дано докторът не е хукнал из полето — непрестанно повтаряше Ту-Ту. — Тръгнал ли е, ще го пипнат. Най-умното засега е да се крие“.

— И тъй цялата нощ бяхме нащрек и всеки миг очаквахме да ви докарат — и теб, и Софи, обратно в цирка. Но се зазори, а още не ви бяха хванали — май никой не подозира, че ти, докторе, си забъркан в това. Обаче циркаджиите продължиха да търсят и след като съмна, а Ту-Ту продължи да нервничи и да се притеснява. Тогава му казах: „След малко, викам, ще ти кажа в Ашби ли е още докторът, или го няма“. И тръгнах. Утрото беше влажно — идеално за душене. Първо направих кръг около града. Знаех, че само ако си хвръкнал, тогава няма да надуша миризмата ти. Никъде не усетих дирята на Дулитъл. Върнах се при Ту-Ту и му казах: „Докторът не е излизал от Ашби, освен ако не е излетял с балон“. „Добре — рече Ту-Ту. — Тогава значи се е скрил някъде. Докторът не е глупав — за някои неща. Хайде сега, надуши го къде е и се върни да ми кажеш. В това време ще му приготвя нещо за хапване. И той, и тюленката трябва да са гладни. Не са кусвали нищо от вчера на обяд“. Тогава тръгнах да душа вътре в града и ти улових следата от спирката на дилижанса. Тя ме доведе, както и очаквах, през страничните улички направо до тъмния проход. Оттам обаче, за мое удивление, следата се загуби — изчезна. Дирята на Софи, и тя спираше дотук. Е, сетих се, разбира се, че не си се наврял в миша дупка, нито си хвръкнал във въздуха, и съвсем се обърках. Но изведнъж усетих полъх на тютюнев дим, който се носеше през стената — знам каква марка пушиш, — и така разбрах, че сте в градината. Ако ме питаш, ще ти кажа — и двамата сте страхотни скачачи.

Докторът захапал втори сандвич и се разсмял, усмихнала се широко и Софи и с плавници избърсала омазнените си от рибата мустаци.

— Не сме я прескачали стената, Джип — обяснил Джон Дулитъл. — Послужихме си ей с оная стълба. А ти как измъкна толкова храна, без да те усетят?

— Никак, ама никак не беше лесно — гордо отвърнал Джип. — Ту-Ту и Даб-Даб приготвиха сандвичите, а херингите за Софи ги свихме от кофата на Хигинс. Млякото го донесе, както обикновено, млекарят. После Ту-Ту се досети, че ще ти се иска да хвърлиш поглед на вестника, да се залъгваш с нещо, ако ще трябва да се криеш през целия ден; аз пък избрах вестник „Утро“, защото все него четеш. След това бялата мишка ни подсети за бръснача и сапуна, защото обичаш да си избръснат. Сложихме и тях. Обаче като го събрахме, стана доста тежко — повече, отколкото мога да вдигна наведнъж. Затова го пренесох на два пъти. Първия товар го скрих зад боклукчийската кофа в прохода и се върнах с втория. Като пренасях първия, ме спря една бабичка, понеже, разбираш ли, бях го увил във вестника, да не бие на очи. И като викна: „Ох, божичко, гледай го милото кученце как носи вестника на стопанина си! Кучи, кучи, ела тук, мило кученце!“. Измъкнах се от бабишкерата и се спасих. А после, втория път, налетях на други идиоти — кучешки идиоти. Помирисаха херингите на Софи и хукнаха подире ми на глутница. Обиколих целия град, за да се откача от тях, на няколко пъти едва не загубих багажа. Накрая пуснах пакета на земята и здравата ги напердаших. Никак, ама никак не ми беше лесно.

— Ех, ех — възкликнал докторът, като довършил последния сандвич и отворил млякото. — Колко е хубаво да имаш такива приятели! Браво за бръснача. Много бързо брадясвам. Ах, но тук няма вода.

— Ще се избръснеш с мляко — отговорил Джип. — Чакай! Не го изпивай всичкото. Както виждаш, и за това помислихме.

— Хм — учудил се докторът и оставил преполовената бутилка. — Гледай ти. Досега не бях се бръснал с мляко. Трябва да е чудесно за кожата. Ти не го обичаш, нали, Софи? Не. Добре тогава, всичко е наред.

Свалил си яката и започнал да се бръсне. Като свършил, Джип се обадил:

— Ще тръгвам, докторе. Обещах им на нашите да се върна и час по-скоро да им съобщя. Ако не се измъкнете тази нощ, ще дойда утре по същото време и ще донеса храна. Гражданите са се усмирили. Но Хигинс и Блосъм още ви търсят. Затова внимавай! Тук е и безопасно, и удобно. Стойте два, три дни, ако трябва, само не избързвайте, че може да ви хванат.

— Добре, Джип — успокоил го докторът. — Ще внимаваме. Много ти благодарим, че дойде. Поздрави всички от мене.

— И от мене — допълнила Софи.

— Кажи на Ту-Ту и на другите, че безкрайно им благодарим за помощта — добавил докторът, като отварял вратата на бараката.

После пак се промъкнали до сливата. Докторът се изкатерил по клоните, сложил Джип в кошницата, прехвърлил я през стената и я спуснал с въжето в прохода.

Часове наред не станало нищо интересно. И макар от време на време да чували гласовете на хората, които продължавали да ги търсят в прохода и околните улици, бегълците прекарали приятен следобед — докторът преглеждал вестника, а Софи кротувала замислено в леглото.

Когато паднал здрачът, докторът спрял да чете; тихичко заприказвали със Софи за по-нататъшните си планове.

— Докторе, смяташ ли, че тази нощ ще можем да тръгнем? — запитала Софи. — Вече сигурно са се отказали да ме търсят, а?

— Надявам се — отвърнал Джон Дулитъл. — Стъмни ли се, ще ида в градината да се ослушам. Знам колко бързаш. Но все пак, наложи си търпение.

След половин час докторът взел стълбата, покатерил се близо до върха на оградата и дълго и търпеливо се ослушвал.

Когато се върнал при Софи в бараката, поклащал глава.

— По улицата все още има много хора — казал той. — Само не мога да разбера дали са циркаджии, които те търсят, или обикновени минувачи. Смятам, че трябва да почакаме.

— О, боже мой! — въздъхнала Софи. — Вечно ли ще стоим в тази градина? Бедният Слъши! Толкова съм тревожна.

И тихо се разридала в мрака на бараката.

След още един час докторът пак излязъл. Този път, тъкмо когато вдигал крак да се качва на стълбата, чул Джип да му шепне оттатък стената.

— Докторе, там ли си?

— Да, какво има?

— Слушай! Хигинс и шефът тръгнаха нанякъде с един фургон. Ей сега дойде Блосъм и замоли Матю да иде да помага на другите, защото щял да се забави. Ту-Ту смята да не изпускате тази възможност и бързо да бягате от града. Тръгнете след час — представлението в цирка ще е в разгара си и всички ще са улисани в работа. Разбра ли ме?

— Да, чух те. Благодаря ти, Джип. Разбрано. Ще излезем след един час. — Докторът си погледнал часовника. — В каква посока тръгна Блосъм?

— На изток, към Гримбълдън. Суизъл ги проследи донякъде и се върна да каже. Вие поемете на запад. Свърнете вляво в края на прохода. После завийте пак наляво при следващия ъгъл. Това е тясна тъмна уличка и ще ви изведе на шосето за Дънуич. Стигнете ли го, няма страшно. Къщите са нарядко и скоро ще сте в полето. Ей тук в прохода ти оставям още няколко сандвича. Прибери ги на излизане. Чуваш ли ме?

— Да, разбрах — прошепнал докторът. След това изтичал до бараката с благоприятните вести.

Като чула, че тръгват още тази нощ, бедната Софи се изправила на опашка и радостно запляскала с перки.

— А сега чуй ме — казал докторът. — Ако срещнем някого по улицата, в което не се съмнявам, лягаш до стената и се преструваш на мой чувал, уж съм го оставил, за да почина, разбираш ли. Гледай да приличаш колкото може повече на чувал. Ясно ли е?

— Добре — отвърнала Софи. — Ужасно съм развълнувана. Виж как ми треперят перките.

И така докторът не отделял очи от часовника; много преди да е изтекъл часът, той и Софи вече чакали до стълбата, готови и нетърпеливи.

Но, уви, напразни останали надеждите на Софи. Тъкмо когато докторът вече изкачвал стълбата, екнал далечен кучешки лай, гръмогласен и гневен. Джон Дулитъл смръщено замрял на стълбата. Лаят, от гърлата на цяла кучешка глутница, приближавал към тях.

— Какво е това? — долетял отдолу развълнуваният шепот на Софи. — Не е нито Джип, нито някое от нашите кучета.

— Не — отвърнал докторът и слязъл бавно. — Това е съвсем друго. Софи, нещо се е объркало. Така лаят само копои. Копои, пуснати по следа. И приближават, идват насам!