Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (5)

Пета глава
Докторът е обезсърчен

Докторът установил, че щангата е счупила две ребра на атлета. Но предрекъл, че здравият организъм ще се пребори лесно. Пренесли ранения да лежи във фургона и чак докато оздравял, докторът го посещавал по четири пъти на ден, а Матю спял при него, за да го наглежда.

Атлетът (с цирково име Херкулес) бил много благодарен на Джон Дулитъл и силно се привързал към него — а от време на време му бил и много полезен, както ще видите по-нататък.

Когато си легнал в тази първа нощ от цирковата си кариера, докторът си казал, че макар Фатима, змиеукротителката, да му станала враг, в лицето на Херкулес, вдигача на тежести, е спечелил истински приятел.

Естествено, след като разпознали в него стария лекар от Пъдълби-край-Мочурището, безсмислено било да се прикрива. Много скоро в цирка взели да му казват „докторе“. И по препоръка на Херкулес идвали да цери дребните им болежки — всички до един, от брадатата жена, та до клоуна.

На другия ден за пръв път изложили Бутни-Дръпни на показ. Имал голям успех. В никой цирк досега не били виждали двуглаво животно и народът се тълпял да купува билети и да го разглежда. Отначало Бутни-Дръпни едва не умрял от притеснение и от срам и постоянно криел едната си глава в сеното, за да не трябва да среща погледите на всички тези вперени в него лица. Но така никой не вярвал, че е с две глави. Затова докторът го помолил да бъде любезен да показва и двете.

— Няма нужда да гледаш в хората — обяснил му той. — Ала ги остави те да видят, че наистина си с две глави. Стой с гръб към публиката и от двата края.

Но някои глупаци, макар ясно да виждали и двете глави, твърдели, че едната била изкуствена. И мушкали бедното кротко животно с тояги, да проверяват дали едната му част не е натъпкана със слама. Веднъж, когато двама дървеняци започнали да го закачат, Бутни-Дръпни толкова се раздразнил, че рязко вдигнал и двете си глави и ги смушкал в краката. Тогава те се уверили, че е истински и жив от единия до другия край.

Ала щом продавачът на котешка храна се освободил от грижите си по Херкулес (прехвърлил тази работа на жена си), докторът го поставил на стража в павилиона, да пази животното от невежи посетители. Бедното същество изживяло тежко тези първи дни. Обаче, когато Джип му обяснил колко пари се печелят от него, твърдо решило да търпи заради Джон Дулитъл. В скоро време, макар да си съставило отвратително мнение за човешката раса, то свикнало с глупавите, удивени лица на своята публика и отвръщало на погледите им — и с двете глави — а в очите му се четяло безстрашно превъзходство и упрек, какъвто те напълно заслужавали.

В работните часове докторът седял на стол отпред на естрадата, прибирал входните пари и се усмихвал на посетителите — усмихвал се сърдечно, като на приятели, дошли му на гости. Всъщност там той наистина видял мнозина, които го познавали от едно време, включително старицата с ревматизма, скуайър Дженкинс и съседите от Пъдълби-край-Мочурището.

Бедната Даб-Даб била по-заета от всякога. При всичките си домакински задължения не бивало да изпуска из очи и самия доктор и много често го мъмрела, защото, щом обърнела глава, пускал дечурлигата безплатно.

Всяка вечер Блосъм, директорът, се появявал да делят прихода. Тогава Ту-Ту, математикът, заставал там, докато правели сметките, за да е сигурен, че докторът е получил каквото му се полага.

Макар Бутни-Дръпни да събирал много посетители, още в началото на цирковата си кариера докторът разбрал, че ще им трябва време, докато спечелят достатъчно, за да изплатят корабчето на моряка, тъй като доста от парите отивали за прехрана на него и семейството му.

Това го натъжило, защото в тази циркова професия много неща го възмущавали и бързал час по-скоро да се махне оттам. Макар неговото участие да било напълно почтено, много от другите изяви в цирка били нечестни и докторът, който от цялата си душа ненавиждал мошеничества от всякакъв вид, имал гузното чувство, че участва в предприятие, което не е съвсем почтено. Повечето от хазартните игри били нагласени така, че играчите неизменно да губят.

Ала от всичко най-вече го тревожело положението на животните. Повечето от тях, както забелязал, били нещастни. На края на първия си ден в цирка, когато народът се оттеглил и всичко утихнало, той се върнал в менажерията и поприказвал с животните. Почти всички имали от какво да се оплачат: клетките им не се почиствали редовно, не ги извеждали навън или били много натясно, на някои храната не била подходяща.

След като ги изслушал, докторът тъй се възмутил, че отишъл право във фургона на директора и му казал в очите какво трябва да се промени.

Блосъм търпеливо го изчакал да свърши, а накрая се изсмял.

— Слушай, докторе — викнал той, — ако направя всичко, дето го искаш, по-добре да се откажа от тази работа! Направо ще фалирам. Какво? Да пенсионирам коня ли? Да върна Хъри-Гъри в родината му? Да се почистват клетките им всеки ден? Да купувам специална храна? Да ги извеждам редовно на разходка като благородни девици? Ти, човече, май си полудял! Чувай. Понятие нямаш от тази работа — нямаш понятие, разбра ли? Аз приех твоите условия. И те оставям да си гледаш работата както ти си знаеш. Но моята работа ще си я гледам както аз си знам. Ясно? Не давам да ми се бъркат. Не ми стига, че атлетът се разболя и му плащам на вятъра. Нямам намерение да се разорявам заради християнските ти увлечения. И точка по въпроса!

С натежало сърце докторът излязъл от директорския фургон и тръгнал към своя. На стълбичката отпред заварил продавача на котешка храна да седи и да пуши лула. Бепо, старият кон, пощипвал хилавата тревица наоколо под светлината на луната.

— Хубава нощ — обадил се Матю. — Виждаш ми се разтревожен, докторе. Нещо лошо ли е станало?

— Да — отвърнал Джон Дулитъл и седнал сломено на стълбата до него. — Всичко е лошо. Току-що говорих с Блосъм да оправи нещата в менажерията. Не желае да стори нищо от това, което искам. Май ще трябва да напусна цирка.

— О, я стига! — смъмрил го Матю. — Че ти едва започваш, докторе! Блосъм и не подозира, че говориш езика на животните! Цирковете не бива да са лоши. Ти би могъл да управляваш цирк от нов вид — чист, почтен, истински — цирк, който всеки на света ще иска да посети. Ала първо ти трябват пари. Не се предавай толкова лесно.

— Не, не, безсмислено е, Матю. Тук аз не съм от полза, непоносимо ми е безпомощно да гледам нещастните животни. Кой ме караше да се хващам с тази работа?!

В този миг старият кон Бепо чул гласа на приятеля си, приближил и нежно мушнал муцуна в ухото на доктора.

— Здравей! — зарадвал се Джон Дулитъл. — Бепо, за жалост няма как да ти помогна. Съжалявам, ще трябва да напусна цирка.

— Но, докторе — разтревожил се старият кон, — в теб ни е надеждата. Днес чух слона и Говорещия кон — мелеза от голямото представление, — та те споделиха колко са радостни, че си при нас. Потърпи. Нещата се променят бавно. Отидеш ли си, тук всичко ще остане същото. Ала ако останеш, ще тръгне тъй, както го искаме и ти, и ние. Докато си тук, ще сме спокойни. Само остани. И запомни ми думата, ще дойде ден, когато новият цирк, „Цирк Дулитъл“, ще бъде най-славният в целия свят!

Докторът се замислил. А Матю, който не разбрал разговора с коня, нетърпеливо го зачакал да проговори.

Накрая той се вдигнал и тръгнал към фургона.

— Е, какво — тревожно запитал продавачът на котешка храна, — ще останеш ли?

— Да, Матю — отвърнал докторът. — Налага се май да остана. Лека нощ.

В края на седмицата панаирът в Гримбълдън се закрил и циркът трябвало да се премести в друг град. Не било леко да се прибере и да се опакова такова голямо зрелище за продължително пътуване из страната. През целия неделен ден наоколо кипяла работа. Навсякъде припряно тичали хора и давали нареждания. Голямата шатра и малките палатки били разтурени и навити. Разглобили павилионите и ги натоварили на каруци. Голямото пространство, което доскоро искряло от весело оживление, бързо се превърнало в мръсна, неприветлива поляна. За животните на доктора това било невиждано преживяване. Единствена Даб-Даб се улисала в суетнята на подготовката — всички останали били обхванати от радостната възбуда на това непознато събитие.

Едно от нещата, което много ги разсмяло, била промяната във външността на артистите, след като се преоблекли за път. Гъб-Гъб бил силно смутен, защото вече никого не можел да познае. Клоунът изтрил от лицето си бялата боя. Принцеса Фатима прибрала пищния си костюм и се появила като почтена чистачка, докарана за неделна почивка. Дивакът от Борнео си сложил риза с връзка и заговорил като обикновен човек. А Брадатата жена си свалила брадата, сгънала я и я скътала в сандъка.

Накрая, нанизани един след друг, цирковите фургони поели по пътя. Градът, в който отивали, се намирал на петдесет мили. Това разстояние естествено не можело да се вземе за един ден с техния бавен ход. Трябвало да нощуват край пътя или на някоя поляна. Та освен новото развлечение да разглеждат денем страната от своя дом на колела, животните изживели вълнението да прекарват нощите по цигански там, където сварят. Джип от сърце се забавлявал да гони плъховете от крайпътните канавки и неведнъж се втурвал из ливадите по дирите на някоя лисица.

Бавният ход на цирка му оставял време за всякакви малки приключения, и пак успявал да ги настигне. А най-голямото развлечение на Гъб-Гъб било да гадае къде ще спрат да нощуват.

Тази страна на живота им — спирането през нощта — носела радост на всички. Щом сложели чайника да ври над крайпътния огън, обхващало ги веселие и ставали бъбриви. Двамата приятели на Джип — кучето на клоуна и кучето от кукления театър — пристигали при тях, щом керванът спирал да нощува. Те също много искали Джон Дулитъл да стане директор на цирка или да си основе собствен цирк. И когато не развличали семейния кръг с разкази от живота на цирковите кучета, все повтаряли на доктора, че един истински „Цирк Дулитъл“ според тях щял да бъде истински цирк.

Джон Дулитъл бил убеден, че сред кучетата се срещат точно толкова различни характери, колкото и сред хората, дори повече. Написал и книга, в която го доказвал. Озаглавил я „Кучешка психология“. Повечето от метафизиците я отминавали пренебрежително и разправяли, че само един побъркан човек може да пише на подобна тема. Но то било само защото искали да скрият неразбирането си.

И наистина тези двете — Суизъл, кучето на клоуна, и Тоби, кучето от кукления театър — били две съвсем противоположни личности. Суизъл (на външност най-обикновен мелез) притежавал голямо чувство за хумор. Всичко умеел да превръща в шега. Възможно е да било и от професията — помагал на клоуна да разсмива хората. Но това му било и от мирогледа. Споделил бил както с доктора, тъй и с Джип, че още като пале решил да не взема надълбоко нищо на този свят. Освен това бил много артистичен и имал усет за най-тънките шеги — дори когато били за негова сметка.

Именно чувството за хумор на този Суизъл родило у доктора идеята да създаде хумористични вестници за животни, когато след време основал клуба „Плъх и мишка“. Наричали се „Живот в мазето“ и „Приземен хумор“ и били предназначени да носят развлечение на ония, които обитават тъмни свърталища.

Тоби, другият, бил пълна противоположност на Суизъл. Бил дребен пудел-джудже. И се отнасял към себе си и към живота много сериозно. Най-ярко в характера му изпъквала решителността да постигне всичко, което според него трябвало да се постигне. И въпреки това не бил себичен — напротив. Докторът твърдял, че това опърничаво делово качество се срещало у повечето дребни кучета — уравновесявали малкия си ръст с голямата си дързост.

Първия път, когато гостувал в техния фургон, Тоби скочил в леглото на доктора и се наместил в него. Даб-Даб, дълбоко възмутена опитала да го пропъди. Но той не мръднал. Заявил, че леглото било на доктора, а докторът очевидно нямал нищо против. И оттогава, когато идвал вечер да поседи край огъня, настанявал се там. Извоювал си това право с неотстъпчивата си дързост. Непрестанно се борел за предимство и обикновено постигал своето.

В едно само Тоби и Суизъл напълно си приличали — а именно в гордостта, която изпитвали от личното си приятелство С Джон Дулитъл, когото смятали за най-великия човек на света.

Една нощ, при първото местене от един град в друг, керванът, както обикновено, спрял край пътя. Наблизо имало голяма старовремска ферма и Гъб-Гъб прескочил да види има ли прасета в свинарника. Иначе всички от докторовото семейство били заедно. Когато сложили чайника да ври, дошли Тоби и Суизъл. Нощта била хладна, затова вместо открит огън отвън Даб-Даб запалила печката във фургона, насядали наоколо и си приказвали.

— Чу ли новото, докторе? — запитал Тоби и скочил в леглото му.

— Не — отвърнал Джон Дулитъл, — какво е то?

— В съседния град Ашби, голямо селище, ще вземем Софи.

— Коя е пък тази Софи? — зачудил се докторът, докато опитвал да си измъкне чехлите иззад печката.

— Тя ни напусна, преди да дойдете при нас — обяснил Суизъл. — Софи е дресираният тюлен, балансира топки на носа си и прави фокуси във вода. Преди месец се разболя и Блосъм трябваше да я остави. Но сега вече е добре и дресьорът й ще ни чака в Ашби, така че пак тръгва с нас. Малко е сантименталничка нашата Софи. Но иначе е добра душа, ще я харесаш.

Циркът стигнал Ашби в сряда към девет вечерта. Рано на другата сутрин трябвало да е отворен за публиката. Тъй че през цялата нощ при светлината на лампи и факли мъжете не спрели да опъват шатри, да строят павилиони, да застилат пътеките с дървени стърготини. Дори след като сглобили павилиончето на Бутни-Дръпни и семейството на доктора се оттеглило във фургона, никой не могъл да мигне — всичко наоколо се тресяло от чуковете, с които забивали колчетата, а въздухът се огласял от викове и суетня чак докато зората пропълзяла върху покривите на Ашби и разкрила брезентовия град, построен през нощта.

Като се измъквал уморено от леглото, Джон Дулитъл си казал, че с цирковия живот трудно се привиква. След закуска оставил Матю да пази павилиона и тръгнал да се запознае с дресирания тюлен.