Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (30)

Четвърта глава
Слава, богатство и — дъжд

Притеснението на режисьора Дулитъл, че актьорите му може да се смутят от публиката, било напразно. Осветлението, музиката и огромната тълпа, вместо да ги сковат, поощрили животните да играят още по-добре. След това докторът заявил, че на ни една репетиция не били така съвършени.

Що се отнася до зрителите, от мига, в който се вдигнала завесата, те били запленени. В началото мнозина не вярвали, че актьорите са животни. Шепнели си едни на други, че това вероятно е трупа от маскирани момчета или пък джуджета. Но си казали, че е невъзможно двете бухалчета, които в началото с маршова стъпка изнесли заглавните картони, да бъдат също маски. А с разгръщането на пантомимата и най-недоверчивите се уверили, че никой човек, колкото да се упражнява и да се преобрази, не може нито да върви, нито да изглежда така.

Отначало Гъб-Гъб грабнал сърцата на всички. Мимиките и дяволиите му накарали публиката да се превива от смях. Ала щом се появила Даб-Даб, мненията се разделили. Аплодисментите по време на танца й с Тоби и Джип съборили театъра, както е обичайно да се казва. Тя покорила залата. И наистина, въпреки тромавата й походка, лекотата, с която изпълнила менуета, била невероятна. Народът ръкопляскал, тропал възбудено с крака, ревял „Бииис!“ и не им позволил да продължат, докато не повторила своя танц.

Изведнъж една жена от първия ред хвърлила на сцената букетче виолетки. За пръв път поднасяли на Даб-Даб цветя и тя не знаела как да постъпи. Но Суизъл, обиграният актьор, знаел. Той подскочил напред, взел букетчето и с поклон го подал на Коломбина.

— Поклони се! — прошепнал докторът иззад кулисите на патешки. — Поклони се на публиката, на дамата, която хвърли цветята!

Даб-Даб направила реверанс като истинска балерина.

Когато завесата паднала и оркестърът изсвирил гръмко последните акорди, ръкоплясканията били оглушителни. Трупата излязла пред завесата ръка за ръка и многократно се поклонила. Но публиката не спирала да ги вика. Тогава докторът ги накарал да се появят един по един. Гъб-Гъб изпълнил клоунади и направил смешни гримаси, Суизъл си свалил шлема и се поклонил. Тоби подскочил във въздуха с арлекинска сръчност, Джип заел трагичната поза на Пиеро, а Даб-Даб отново едва не съборила залата, като прекосила на палци сцената и с върха на крилете си изпращала целувки към зрителите.

Още букети полетели към Коломбина и връзка с моркови — към Панталоне, а той започнал да ги хруска още там.

Господин Белами заявил, че откакто притежавал театъра, не е виждал такъв ентусиазъм. И веднага запитал Блосъм не желае ли да подновят договора за още една седмица.

След като минали всички номера и публиката излязла от театъра, Гъб-Гъб влязъл в празната зала да погледне сцената откъм салона. По пода намерил хвърлени програми. Попитал доктора какво представляват. И страшно се зарадвал, когато му показали собственото му име, отпечатано там като изпълнител на Панталоне.

— О! — възкликнал той и сгънал програмата грижливо. — Ще я запазя. Ще си я сложа в албума с ресторантски менюта.

— Искаш да кажеш албума с марки.

— Не — отвърнал Гъб-Гъб. — Отдавна вече не събирам марки. Сега събирам ресторантски менюта. Тях ги разглеждам с по-голямо удоволствие.

Дулитъловци живеели наблизо до театъра и по-рядко виждали приятелите си от цирка. Въпреки това докторът се отбивал в увеселителния парк да разбере как се оправят Матю и Бутни-Дръпни. А клоунът Хоп, Херкулес и братята Пинто често посещавали театъра, за да погледат пантомимата и да пийнат чай във фургона на Дулитъл.

Изключителният успех на докторовата пиеса продължил през цялата седмица — на всяко ново представление прииждали все по-огромни тълпи. Наложило се хората да си купуват билети предварително, нещо, което дотогава се било случвало в Амфитеатъра само веднъж, за концертите на един световноизвестен цигулар.

Богати господа и елегантни дами се отбивали във фургона на доктора почти всяка вечер, за да го поздравят и да погалят великолепните му животни-актьори. Гъб-Гъб се главозамаял и взел да си придава важност — например неведнъж отказвал да приема почитатели, ако пристигали по време на следобедната му дрямка.

— Големите актьори трябва да се пазят — обяснявал той. — Приемам почитатели само сутрин, от десет до дванадесет. Нареди да съобщят това във вестниците, докторе.

Една дама си донесла албума за автографи, за да й се подпише, и с помощта на доктора той нарисувал две криви „Г. Г.“ и един пащърнак, който, както обяснил, представлявал фамилния му герб.

Даб-Даб, макар и тя да се прочула, останала достъпна за посетители. След всяко представление се втурвала във фургона да си гледа домакинството и понякога започвала да оправя легла и да пържи картофи с балеринската поличка.

— До гуша ми дойде от това прасе — мърморела тя. — За какво се надува? Ако не беше докторът, щяхме ли да се прочуем? Всяко животно ще играе като нас, стига той да го научи. Между другото, докторе — сетила се, докато застилала масата за вечеря, — ти говори ли с Блосъм за парите?

— Не — отвърнал докторът. — Защо да губя време? Още не е минала първата седмица. А както разбирам, ще играем и през другата. Не, не съм се виждал с Блосъм, чакай да си спомня, не съм го срещал от три дни.

— А трябваше! Трябва да ходиш всяка вечер и да прибираш дяла от печалбата.

— Защо? Блосъм е почтен човек.

— Нима? — изсъскала Даб-Даб и тропнала на масата солта и пипера. — На него му вярвам само докато ми е пред очите. Послушай ме и всяка вечер си прибирай парите. Кой знае колко си събрал, особено откакто вместо едно, играем по две представления на ден.

— О, всичко е наред, Даб-Даб, не се тревожи — успокоил я докторът. — Щом си направи изчисленията, Блосъм сам ще ми донесе парите.

През следващите няколко дни икономката непрестанно подтиквала доктора да си уреди сметките, но той не се и помръднал. Изминала първата седмица, изтърколвала се и втората, а Блосъм не се весвал с дяла на доктора, пък и животните го виждали рядко. Бутни-Дръпни също имал успех в своя павилион и понеже приходът от него бил достатъчен за ежедневните им нужди, нехайният доктор както винаги не желаел да се тревожи.

Към края на втората седмица славата на „Пантомима Пъдълби“ така се разнесла и толкова хора прииждали да разговарят с доктора и с неговата трупа, че накрая решили да устроят прием и да поканят всички желаещи на чай.

Вследствие на това сутринта добрата икономка пощуряла от работа. Изпратили над двеста печатни покани. Повикали госпожа Мъг да помага. Край фургона наредили масички, украсили го вътре с цветя, приготвили огромни количества чай и сладкиши и в четири часа в събота следобед отворили вратите на заградената площ до театъра, да влязат гостите.

Всички животни, някои в театрални костюми, изпълнявали ролята на домакини, седели край малките масички и отпивали чай с елегантните дами и господа, които проявили желание да се запознаят с тях. Това било прощално празненство, защото на другия ден циркът на Блосъм се готвел да отпътува. Там бил кметът, а също и кметицата, както и неколцина вестникарски репортьори, които скицирали в бележниците си домакинята Даб-Даб, която наливала чай, и Гъб-Гъб, който поднасял сладкишите.

На следващия ден, след един от най-успешните гастроли в своята история, циркът си вдигнал багажа и напуснал Манчестър.

Градът, в който отишли, бил малък, на дванайсет мили в североизточна посока. Когато циркът пристигнал на определената за него площ, завалял дъжд и настаняването било неприятно за всички. Защото не само валяло из ведро, ами и земята отвратително се разкаляла от многобройните човешки стъпки.

Дъждът не спрял нито на другия, нито на по-другия ден. А за цирковата работа това било ужасно, защото нямало ни един посетител.

— Е, не е толкова страшно — успокоително заявил докторът на закуска при третата дъждовна утрин. — В Манчестър спечелихме много пари. Това ще ни помогне в тия безработни времена.

— Да, но не забравяй, още не си ги прибрал — напомнила му Даб-Даб, — макар че поне сто пъти ти казах да ги вземеш от Блосъм.

— Видях го тази сутрин — казал докторът — преди закуска. Всичко е наред. Обясни, че сумата била огромна, затова не посмял да я държи у себе си. Вложил я в манчестърската банка.

— А защо не я изтегли, като заминавахме — запитала Даб-Даб, — и не ти даде половината?

— Защото беше неделя — отвърнал докторът. — В неделя банките не работят.

— А какво възнамерява да прави? — упорствала икономката. — Там ли смята да я държи?

— Отиваше да изтегли парите. Тръгваше с коня, когато го срещнах. Не му завиждам, че ще язди в този дъжд.

Да се издържа цял цирк е скъпо нещо. Животните трябва да се хранят, работниците и артистите искат заплати, има още куп други разноски, за които непрестанно се дават пари. Затова през тези дъжделиви дни, когато нямало посетители и циркът и страничните павилиони били наквасени и празни, вместо да печели, „Гигантският цирк“ губел ежедневно, дори ежечасно.

Тъкмо докторът изрекъл тези думи, през вратата надникнал работникът от менажерията, с яка, вдигната срещу дъжда.

— Да сте виждали насам шефа? — запитал той.

— Блосъм замина за Манчестър — казал Джон Дулитъл. — Ще се върне към два следобед.

— Хм! — измънкал оня. — Много неприятно.

— Защо? Мога ли аз да помогна? — предложил докторът.

— Трябват ми пари за ориз и слама за менажерията — обяснил чистачът. — Шефът ми ги обеща за тази сутрин. Житарят донесе храната, не ще да я остави, ако не му я платим. А животните са гладни.

— О, Блосъм най-вероятно е забравил — казал докторът. — Аз ще платя, а той, като си дойде, ще ми ги върне. Колко ти трябват?

— Трийсет шилинга — две бали слама и двайсет и пет килограма ориз.

— Готово — станал докторът. — Ту-Ту, подай касичката.

— Хайде пак! Хайде пак! — скочила Даб-Даб с разрошена от гняв перушина. — Вместо да си вземе парите от Блосъм, той ще му плаща сметките! Храната за животните не е твоя грижа. Защо? Защо? Блосъм да богатее, а ти да обедняваш — това си ти, цял-целеничък!

— Животните не бива да гладуват — обяснил докторът, докато вадел пари от касичката и ги подавал на чистача. — Ще си ги получа от него. Даб-Даб, не се тревожи!

През цялата сутрин дъждът се леел все по-силно. Четвърти ден циркът бил в този град. Не паднало ни пени от билети.

След изявата си с Бепо в Бриджтън докторът спечелил безкрайното уважение на всички от цирка. Те осъзнавали, че оня, който говори езика на животните, знае за тях много повече, отколкото един обикновен цирков директор като Блосъм. Постепенно докторът бил въвел големи промени в ръководството на цирка, макар да имало още много неща, които желаел да подобри. Мнозина от артистите вече го смятали за най-влиятелния в цирка, а към Блосъм се отнасяли като към чучело.

След гледача на животните пристигнал друг служител, комуто трябвали пари за ежедневните циркови разноски. И тъй през цялата сутрин при доктора се нижели хора и му обяснявали как Блосъм обещал да им плати в уреченото време. Вследствие това, разбира се, касичката на Дулитълови (която била препълнена от двуседмичните печалби на Бутни-Дръпни) отново се изпразнила. Станало два следобед, станало три, а Блосъм го нямало никакъв.

— О, нещо го е забавило — успокоявал докторът Даб-Даб, която ставала все по-нервна и гневна. — Ей сега ще се върне. Той е почтен човек. Сигурен съм. Не се бой.

В три и половина Джип, който душел отвън на дъжда, връхлетял във фургона.

— Докторе! — извикал. — Тичай при фургона на Блосъм. Според мен нещо не е в ред.

— Защо, Джип? Какво има? — попитал докторът и посегнал към шапката си.

— Госпожа Блосъм не е там — обяснил Джип. — Първо помислих, че са заключили вратата. Но я бутнах и тя се отвори. Вътре няма никой. Няма го и сандъка с багажа — всъщност изнесли са всичко. Ела да видиш! Тук нещо не е в ред.