Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (26)

Осма глава
Сдружението на остарелите впрегатни и товарни коне

В момента, в който Джон Дулитъл почукал на вратата му, фермерът, който притежавал мечтаната от доктора земя, седял край масата в гостната и разговарял със стопанина на Тогъл. Трябвали му двайсет фунта да купи картофи за разсад. Но стопанинът на Тогъл с голямо съжаление му отказал, защото сам той в момента нямал никакви пари. Тъкмо този разговор прекъснало потропването на доктора.

Фермерът бил гостоприемен човек и поканил Джон Дулитъл да седне край масата при другия му гост. Съпругата на фермера го почерпила с уханно ябълково вино. След това докторът описал онова парче земя, което му показал Тогъл, и запитал дали е за продан. И тъй като фермерът почти никак не го използвал, веднага приел да му го продаде. А колко му искате, запитал докторът. Сто и двайсет фунта, отговорил фермерът.

— Вижте какво — казал докторът, — засега имам само двайсет и шест фунта. Ако, да речем, ви ги дам и обещая да ви изплащам останалото на шестмесечни вноски по двайсет фунта, ще ми го дадете ли?

Фермерът, като разбрал, че така ще си купи картофи за разсад, бил готов да се съгласи веднага, но другият, Тогъловият стопанин, се намесил в разговора.

— За какво ще използваш тази земя, страннико? — запитал той. — Вярвам, не се гласиш да отваряш тук фабрика за туткал?

— О, не! — успокоил го докторът. — Искам да открия старопиталище за коне, трябва ми пасбище. Всъщност нищо няма да се промени.

Фермерите си казали, че този странник е побъркан. Но тъй като и той самият, а и намеренията му изглеждали безвредни, на драго сърце склонили.

— Между другото — обадил се докторът, докато разговарял с Тогъловия стопанин, — във фермата ви имам един приятел, впрегатен кон, носи очилата, които му дадох преди години, докато бях още в Пъдълби.

— А, да — сетил се фермерът, — знам един такъв — Тогъл. Странно животно. Не дава да му пипнеш очилата. Е, какво разправяте за него?

— Той вече е стар за работа, нали така? — запитал докторът. — Както разбирам, през повечето време е на паша. На него също му се иска да пасе на това пасбище заедно с коня, който доведох днес. Ще разрешите ли?

— Разбира се — приел фермерът. — Но откъде знаете всичко това за моето животно?

— О, вижте — объркал се докторът, — имам си начин да разбирам какво искат конете. Аз съм естественик.

— Ако питате мен, май повече сте неестественик — викнал фермерът и намигнал на своя съсед.

След като се разбрали как ще бъде изплатена първата вноска, направили пазарлъка и казали на доктора, че сега, след като сделката е уговорена, земята му принадлежи.

— Не на мен — спрял ги той, докато се сбогувал. — Земята принадлежи на Сдружението. Предавам я на самите коне.

Докторът попитал домакина къде може да намери дърводелец и си тръгнал. След половин час двамината фермери минали през полето и видели необикновения естественик и дърводелеца да слагат в средата на пасбището огромна табела. На нея с едри букви било написано:

ПОЧИВНА ФЕРМА

ТАЗИ ФЕРМА Е СОБСТВЕНОСТ НА СДРУЖЕНИЕТО НА ОСТАРЕЛИ ТОВАРНИ И ВПРЕГАТНИ КОНЕ. НАРУШИТЕЛИТЕ И ЗЛИТЕ КУЧЕТА ЩЕ БЪДАТ ИЗРИТВАНИ.

(Подписали от името на Управителния съвет)

Председател: БЕПО

Зам. председател: ТОГЪЛ

ЗАБЕЛЕЖКА: ЧЛЕНУВАНЕТО Е БЕЗПЛАТНО

ПРОПУСКИ — НА ПОРТАТА

И тъй, след като се уверил, че двамата членове-учредители на Сдружението са влезли във владение на новото си местожителство, Джон Дулитъл се сбогувал с Бепо и Тогъл и поел обратно.

Докато вървял надолу по пътя, той често се извръщал да погледне как ветераните препускат из новия си дом. Гледката стоплила сърцето му и той забързал усмихнато.

— Струва ми се — приказвал си той на глас, — че по-добра работа от тая не съм вършил. Бедните! Най-сетне са щастливи и пак се подмладяват след цял живот на непосилен труд. Ще трябва да уредя повече такива подслони. Имам един-два предвид. Например „Клуб плъх и мишка“. Дано доживея да го основа. Е, знам си, че Даб-Даб ще вдигне голяма патърдия, като чуе как съм изхарчил парите. Да, но си струваше. Ще изпратя тук някои стари лондонски файтонджийски коне още щом отида в града. Хм! — Докторът спрял и се извърнал. — Ето ги там, не спират да играят — Бепо се валя по хълма, а Тогъл цапа из ручея. Небеса! Забравих за репичките. Ах, този Бепо, защо не ми напомни?

Хукнал обратно. По пътя видял едно момченце да играе. Поразпитал го и открил, че е син на фермера, който му продал земята.

— Искаш ли да печелиш по шилинг на седмица? — подхвърлил докторът.

— Ще съм доволен и от шилинг на месец — отвърнало детето. — Събирам да си купя кънки за другата зима. Досега имам само девет пенса.

— Знаеш ли да садиш репички?

— Да — казало момчето. — То става лесно. Само това умея да садя.

— Чудесно — зарадвал се докторът. — Виждаш ли ей онази ливада, където са конете и заслона в долчинката? Току-що купих земята от баща ти. Тя става конски дом. Ако ми насадиш лехи с репички зад навеса, от белите, ще ти плащам по шилинг на седмица, за да я поддържаш. Готов ли си?

— Готов съм, господине! — зарадвало се момчето.

— Добре тогава. Ето ти първия шилинг, а ето ти и едно пени за пакет семена. Сега вече си във ведомостта на „Сдружението на остарели товарни и впрегатни коне“. Назначавам те главен градинар на почивната ферма. Нека лехата да е по-голяма, защото след време ще пратя и други коне. Като узреят, събираш ги на връзка и ги подаваш на питомците два пъти в седмицата. И не забравяй от време на време да хвърляш нови семена, за да не секва добивът. Ясно ли е?

— Да, господине.

— А сега си кажи малкото име, да ти пращам заплатата всяка седмица. Ако се наложи да напуснеш работа, например да заминеш за някъде, нека баща ти да ми пише. Той ми знае адреса.

Момченцето, доволно и предоволно, казало името си и хукнало да търси лопата и гребло, за да започва новата си работа.

— Ето, и това свърших — приказвал си докторът и подтичвал към Бриджтън. — Сега да измисля как по-внимателно да съобщя на Даб-Даб, че касата ни пак е празна.

Почивната ферма, основана от доктора през този ден, продължила да разцъфтява и да се разраства години наред. И още една грижа се притурила към многобройните задължения, които съсипвали грижливата икономка Даб-Даб. Защото докторът не само се обвързал да изплаща по двайсет фунта всеки шест месеца, ами постоянно намалявал Дулитъловите спестявания, като от време на време купувал и по някой много стар и съсипан кон, срещнат на улицата. Купувал ги от файтонджии, от боклукчии, от всякакви. Зърнела ли цигански фургон да се задава по пътя, бедната Даб-Даб изтръпвала. Защото циганските коне са много щърбави и окаяни и тя си знаела, че докторът ще се опита да откупи нещастното създание, и то от хора, далеч по-обиграни от него в пазарлъците.

Всички тези коне-отрепки докторът изпращал в Почивната ферма, за да станат почетни членове на Сдружението. Групата на Бепо и Тогъл се разраснала в цяло семейство от стари другари — коне от всички области на живота. Какви ли не спомени се разказвали под големите дървета и вечер край кола на хребета. Старите приятели се нареждали на опашка, изчаквайки да си почешат вратовете, докато съзерцават красивия мирен пейзаж, който изчезвал в тъмата, поруменен от заникващото слънце.

А списъкът на членовете ставал все по-дълъг и по-дълъг. Момчето, което поддържано градината с ряпа, писало на доктора да му съобщи, че непрестанно увеличавало лехите и му трябвал помощник. Обяснило му, че има приятел, който също спестявал за кънки. Питало доктора съгласен ли е да назначи и него.

Докторът го назначил и ведомостта на Сдружението се увеличила на два шилинга седмично. Джон Дулитъл посетил фермата три месеца след основаването й. Като поприказвал с Управителния съвет (пет от най-старите ветерани), той разбрал, че са нужни пари за оправяне на оградата и за почистване на канавките под живия плет. На някои от членовете трябвало да се престържат копитата (никой естествено не си правел труд да носи подкови). Тогава уговорил с момчето, назначено за първи градинар, да се разкопаят още лехи, за да се отглежда голяма реколта от репички — много повече, отколкото изяждало Сдружението.

Момчето било роден търговец и веднага се захванало; назначили още двама от приятелите му да помагат. А парите от продажбата на репички събирали във фонда „Огради и налбантство“ — с тях наемали майстори за живите плетове и оградите, както и налбанти да подрязват копитата на питомците.

Заплатите на новите работници естествено изпразвали още повече касичката на Дулитъл и добавяли нови към старите ядове на икономката Даб-Даб.

— Какъв е смисълът? — развикал се една вечер Ту-Ту, когато заговорили за сметки. — Какъв е смисълът да се пребивам с това двойно домакинско счетоводство и да ми пращи мозъкът от изчисления? Безполезно е да пресмятам колко пари имал докторът или пък да предвиждам колко можел да спечели. Колкото и да има, изхарчва ги до стотинка!