Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (20)

Втора глава
Лекарствените размирици

Джон Дулитъл се поразтревожил, като видял какво върши разгневената тълпа. Когато се качил на стълбата и прекъснал лекцията на доктора шарлатанин, желанието му било само да предупреди народа да не купува лъжливите лекарства. Но сега, като наблюдавал как множеството се катери по естрадата, как я чупи и разтрошава, започнал да се бои за живота на Браун.

Когато размирицата била в разгара си, пристигнала полицията. Дори и тя трудно усмирила тълпата. Послужили си с палки, за да я укротят. Имало много счупени глави и разкървавени носове. Накрая полицаите разбрали, че за да се въдвори ред, трябва да се опразни цялата циркова площ.

И го сторили, въпреки съпротивлението на разгневените зрители, които обяснявали, че едва-що са дошли, и настоявали да им върнат парите за вход. След това полицията наредила да се затвори циркът до второ разпореждане.

Скоро се получило и то. Станалото извикало дълбоко възмущение сред благопристойните граждани на Стоубъри. По пладне кметът изпратил вест на Блосъм, че той и градските съветници го умоляват да си събере цирка и незабавно да напусне техния град.

Самият Браун офейкал много преди това. Но що се отнася до Джон Дулитъл, историята не свършила дотук. Блосъм, и без туй разгневен, тъй се разбеснял от заповедта на кмета, че едва не получил удар. През цялата сутрин Фатима го настройвала срещу доктора, а като пристигнала и последната вест, която означавала огромна материална загуба, той направо посинял.

Повечето от цирковите артисти били при него, когато дошло полицейското нареждане. Фатима се опитала да насъска и тях срещу доктора.

— По дяволите! — изревал Блосъм, скочил и грабнал дебелия бастун, подпрян зад вратата на фургона му. — Ще го науча аз как се затваря цирк! Хайде, хора, тръгвайте с мен!

С размахани юмруци Фатима и неколцина от близкостоящите циркаджии последвали директора.

И Джип и Матю се навъртали край директорския фургон. Те също тръгнали — Джип хукнал да предупреждава доктора, а Матю поел в съвсем друга посока.

По пътя за докторовия фургон към Блосъм и групата му се присъединили и някои общи работници, та се събрали общо петнайсетина. За тяхна изненада докторът излязъл да ги посрещне.

— Добър ден — учтиво казал Джон Дулитъл. — Мога ли да ви услужа с нещо?

Блосъм опитал да заговори, но ядът го задавял — от гърлото му излязло мучене.

— Ти вече ни услужи — викнал един от мъжете.

— Сега е наш ред — изпищяла Фатима.

— Заради теб ни пъдят от града — ревнал трети, — най-хубавия град по пътя ни. Изяде ни заплатата за цяла седмица.

— Ти непрестанно се опитваш да ми проваляш представленията — изхъркал Блосъм, успял да си намери гласа, — откакто си с нас, само в това ти е умът. Но дявол да го вземе, този път прекали!

След тези думи тумбата разгневени мъже начело с директора се хвърлили към доктора и той се прострял под футболното меле от ритници и яки юмруци.

Какво не сторил бедният Джип, за да ги пропъди. Но как да се пребори с толкова противници? Докторът бил изчезнал под тях. Питал се къде е Матю, когато съзрял продавача на котешка храна да се носи към побойниците от другата страна на цирковата площ. До него препускал гигант в розово трико.

Щом стигнал до биещите се, мъжагата взел да тегли циркаджиите за краката и косите и да ги мята настрана като снопове слама.

Накрая атлетът Херкулес — защото това бил самият той — разчистил бойното поле, докато останали само двамина: Блосъм и докторът. Те продължавали да се търкалят по земята и да се душат един друг. С длан — цял овнешки бут, Херкулес сграбчил директора за шията и го разтърсил като плъх.

— Ако не се опомниш, Александър — тихо проговорил той, — ще ти ударя два шамара и ще ти пръсна мозъка.

Възцарила се кратка тишина, в която останалите циркаджии взели да се надигат от тревата.

— Я ми кажи — запитал Херкулес, без да изпуска яката на директора — защо се трепете? Какво сте се нахвърлили върху доктора? Не ви е срам, петнайсет души срещу такъв дребосък!

— Той разказа на хората, че мехлемите на Браун били боклук — обадила се Фатима. — Насъска ги да си искат парите. Пред всички го нарече шарлатанин, а няма по-голям шарлатанин от самия него!

— Намерил се кой да приказва за шарлатании! — ядосал се Херкулес. — Сякаш не те видях оня ден да теглиш черти по гърба на горките ти безвредни змии, че да приличат на отровни! Този човек е истински доктор. Иначе нямаше да ми оправи строшените ребра.

— Заради него ни изхвърлят от този град — викнал един от циркаджиите. — За какво бихме трийсет и петте мили от Ашби дотук? А сега още четирийсет и пет по-нататък — без пукната пара! Ето какви ги забърка прекрасният ти доктор!

— Не го ща повече в моя цирк — заекнал Блосъм. — Повече няма да го търпя!

Той се измъкнал от хватката на атлета и като тръгнал към доктора, размахал пръст пред него.

— Уволнявам те! — изревал. — Ясно ли е! Да се махаш от моя цирк веднага, още сега!

— Разбрано — тихо казал докторът. Извърнал се и тръгнал към своя фургон.

— Почакай, докторе — спрял го Херкулес. — Искаш ли да напуснеш?

Джон Дулитъл спрял и се извърнал.

— Да ти кажа правото, Херкулес — казал, — трудно ми е да ти отговоря.

— Никой не го пита иска ли, или не иска — намесила се Фатима. — Шефът го уволни. Какво повече? Да се маха!

Под насмешливия поглед на тази жена, която го ненавиждала, докторът си спомнил за змиите под нейна власт. Помислил си и за други циркови животни, на които се канел да помогне — за Бепо, стария товарен кон, който отдавна трябвало да е в пенсия. И докато се колебаел, Суизъл мушнал влажния си нос в дланта му, а Тоби го подръпнал за пеша.

— Не, Херкулес — казал накрая. — В последна сметка не искам да напусна. Но щом като ме пъдят, нямам избор, не е ли така?

— Така е — отвърнал атлетът. — Ала другите имат право на избор. Слушай… — Той извъртял Блосъм за рамото и размахал огромния си юмрук под носа му. — … този човек е почтен. Браун беше мошеник. Отиде ли си докторът, отивам си и аз. А като тръгна аз, племенниците ми, акробатите на трапец, и те ще си тръгнат. Подозирам, че и клоунът Хоп ще дойде с нас. Да кажеш нещо?

Александър Блосъм, директор на „Най-прекрасния цирк в света“, се поколебал и задъвкал мустак, смаян и объркан. Без тюленката Софи, напуснат от атлета, от братята акробати на трапец, без най-добрия си клоун и без Бутни-Дръпни от цирка му не оставало почти нищо. Докато тънел в размисъл, по лицето на Фатима се изписвали най-бурни чувства. Ако погледът можел да убива, и Херкулес, и докторът трябвало да умрат поне два пъти през този ден.

— Слушайте — обадил се накрая директорът с неузнаваем глас, — хайде да се разберем по човешки. Безсмислено е да се караме и няма полза да разтурваме цирка само защото сме се провалили в този град.

— Ще остана — заявил докторът — само при условие че докато съм с вас, няма да продавате лъжливи церове.

— Пфу! — викнала Фатима. — Гледай го бе! Пак започва. Той ще ти казва на тебе как да си управляваш цирка!

— Освен това — продължил докторът — искам тази жена да няма вече нищо общо нищо със змиите, нито с което и да е животно. Ако искаш аз да остана, тя трябва да се махне. Ще й купя змиите.

Възмутените крясъци на Фатима не попречили за мирното уреждане на спора. Но през същата тази нощ, когато Ту-Ту седял на прага на фургона и се вслушвал в бухането на бухала, който го поздравяван от градските гробища, при него дошла Даб-Даб със сълзи на очи.

— Просто не знам какво да го правим този доктор — изхълцала тя. — Наистина не знам. Прибра всичко от касичката — дванайсетте фунта, деветте шилинга и шестте пенса, дето ги спестявахме, за да се върнем в Пъдълби. И за какво мислиш ги изхарчи? За шест гадни змии! — Даб-Даб отново се обляла в сълзи. — И ги… и ги… и ги натъпка в кутията ми с брашното, докато… докато им намерел хубаво легло!