Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (12)

Пета глава
Пътниците от Пенчърч

— Ох! Ох! Ох! — завайкала се Софи, като повървели около час. — Този път и той е корав, каменист и стръхав като оня. Колко изминахме вече?

— Около една миля — отговорил докторът.

Софи започнала да рони едри сълзи в белия прахоляк.

— Все „около една миля“! Знам, че вече много ти дотегнах, докторе.

— Ами, нищо подобно — успокоил я Джон Дулитъл. — Не падай духом. Ще успеем. Стигнем ли веднъж реката, всичко ще се оправи.

— Да, ала дотам има тридесет и девет мили! — прошепнала Софи. — И аз съм като пребита.

Докторът свел поглед към нея и видял, че изнемогва. Не оставало друго, освен пак да спрат.

— Ела насам — повикал я докторът, — свърни от пътя, така. Сега легни в канавката, тук няма да те забележат, и си почини.

Бедната Софи се подчинила, а докторът приседнал на един крайпътен камък и потънал в мисли. Макар че се опитвал да ободрява Софи, не виждал — при този бавен ход — кога ще стигнат до реката.

Както си блъскал ума над това объркано положение, Софи изведнъж се обадила:

— Какъв е този шум?

Докторът вдигнал глава и се ослушал.

— От колелетата на някакъв фургон — отвърнал той. — Там си в пълна безопасност. Само кротувай, докато отмине. Никой няма да те види в канавката.

Трополенето наближавало и изведнъж иззад завоя се появила светлинка. Докторът разбрал, че идва някаква затворена карета. Като се изравнила с него, кочияшът спрял конете и подвикнал:

— Дилижанса ли чакате?

— Ъ-ъ-ъ — заекнал докторът, — о, значи това е дилижансът?

— Един от дилижансите — обяснил кочияшът — от Пенчърч за Енгълторп. Качвате ли се?

Докато се питал какво да отговори, една идея, смела до безразсъдство, осенила доктора.

— Имате ли много пътници? — запитал той.

— Не, само двама са — един мъж и жена му, — дремят вътре. Място колкото щеш.

Дилижансът, осветен вътре с газена лампа, която проблясвала мътно през спуснатите завеси, бил спрял малко след камъка на доктора. От мястото си кочияшът не можел да види нито скривалището на Софи, нито пък задната врата на своя дилижанс.

— Пътниците ви сигурно са местни хора — тихо казал докторът.

— А, не, нали ви казах, идваме от Пенчърч. Какво толкова ме разпитвате? Ако ще се качвате, побързайте! Няма цяла нощ да си приказваме!

— Добре — съгласил се докторът. — Само един момент, да си взема багажа.

— Да ви помогна ли?

— Не, не, не! Стойте си на мястото. Аз сам ще се оправя. — Докторът се промъкнал към задната част на дилижанса и открехнал вратата. Мъж и жена, отпуснали глави на гърдите, спели в другия край. Като оставил вратата отворена, докторът изтичал до канавката, взел Софи в обятията си и понесъл огромното й туловище.

— Поне част от пътя ще изминем така — прошепнал, докато я мъкнел към дилижанса. — Да не си казала „гък“. Ще те натъпча под седалките.

За да се влезе в дилижанса, чийто под бил високо над пътя, от вратата надолу се издавали две железни стъпала. Когато надникнал втория път, пасажерите продължавали да спят. Но докато се мъчел да изкатери стъпалата с огромния си товар, той шумно се препънал. Жената в ъгъла се стреснала и вдигнала глава. Докторът, обгърнат през врата от перките на Софи, се заковал като ударен от гръм.

— Джон!

Била самата Сара.

Госпожа Дингъл изпищяла и загубила свяст в обятията на съпруга си. Конете се подплашили. Докторът политнал назад. И дилижансът затрополил нататък в нощта, оставяйки го приседнал на пътя, със Софи, отпусната на скута му.

— Ама че история! — въздъхнал той и морно се надигнал. — Разбира се, кой друг ще е, ако не Сара! Можеше да е всеки друг на света, но трябваше да е Сара! Това е!

— Ама ти какво смяташе да правиш? — запитала Софи. — Как щеше да ме натикаш под седалката? Че там и куче не може да се мушне.

— Вярно, постъпих необмислено — признал докторът. — Щях да те превозя поне няколко мили, но се спънах и събудих Сара. Както и да е. Знаеш ли, Софи, според мен идеята за дилижанса е чудесна. Само ще го нагласим другояче, ще го обсъдим внимателно. Всеки друг, като ме видеше да нося тюлен, щеше да се разприказва и да пусне подире ни преследвани. А Сара и мъжът й се срамуват, че работя в цирка, затова ще мълчат. А сега, гледай: ей там на изток небето посивява. Днес повече не можем да вървим. Ти ще се скриеш долу в онази гора, а пък аз ще отида до близкото село, да понауча това-онова.

Повървели малко по шосето до гъстата гора, която стигала до пътя.

Навлезли в храсталака и намерили удобно скривалище за Софи. Като я настанил, докторът поел сам надолу — в околните чифлици петлите вече приветствани с първо кукуригане изгряващото слънце.

Повървял около две мили и стигнал до някакво селце с хубава малка, обрасла с бръшлян странноприемница, наречена „Тримата ловци“. Докторът влязъл и поръчал закуска. Не бил слагал хапка в уста, откакто се измъкнали от запустялата градина. Някакъв престарял прислужник му донесъл бекон с яйца.

Щом се нахранил, докторът запалил лула и подхванал разговор с прислужника. Научил всичко за дилижансите, които пътували нагоре и надолу по Грантчестърския път — по какво се различават един от друг, какво им е разписанието, кои обикновено са препълнени и много други неща.

После излязъл от странноприемницата, тръгнал по улицата и стигнал до селските магазинчета. В едното се продавали всякакви дрехи и галантерия. Докторът влязъл и запитал колко струва дамската пелерина, изложена на витрината.

— Петнайсет шилинга и шест пенса — отговорила продавачката. — Съпругата ви стройна ли е?

— Съпругата ми ли? — удивено възкликнал докторът. — О, а, да, разбира се. Ами… и да не е, пелерината трябва да е дълга. Ще взема и една шапка.

— Руса ли е или тъмнокоса? — запитала жената.

— Ъъъ… нещо по средата — отвърнал докторът.

— Ето, вижте тази, много е хубава, с венче от червени макове — подала му я продавачката. — Дали ще й хареса?

— Не, много е ярка.

— Така е, но казват, че сега в Лондон много се носели шапки с цветя. А тази?

Продавачката донесла една широкопола, обикновена черна шапка.

— Тази е много изискана. Аз самата имам същата.

— Да, ще я купя — казал докторът. — А сега ми трябва дамска воалетка, от най-плътните.

— О, имате траур в семейството?

— Ъъъ… нещо такова. Но искам да е плътна, воалетка за из път.

Донесла му и воал. След малко, нарамил големия пакет, докторът излязъл от магазина. После се отбил в бакалницата и купил сушена херинга за Софи — единствената риба, която продавали в селото. Към обед поел по обратния път.

— Софи — повикал Джон Дулитъл, като наближил скривалището й в гората, — нося ти важни сведения, храна и някои дрехи.

— Дрехи ли? — удивила се Софи. — За какво са ми дрехи?

— За да ги носиш — казал докторът. — Ще станеш дама, поне за известно време.

— О, небеса! — възмутила се Софи и обърсала мустаци с опакото на перките си. — Това пък защо?

— За да пътуваш с дилижанс — обяснил докторът.

— Но аз не мога да вървя изправена като дама — извикала Софи.

— Зная. Но можеш да седиш изправена като болна дама. Ще бъдеш саката. Когато се налага да вървиш, ще те нося.

— Ами лицето ми? То не е женско.

— Ще го покрием с воал. А шапката ще скрие главата отзад. Изяждай тази риба и после ще се опитаме да те облечем. Разбрах, че грантчестърският дилижанс минава някъде към осем — имам предвид вечерния; ще се качим на него, защото пътуват по-малко хора. До Талбътския мост стига за около четири часа. През това време ще трябва да си седиш на опашката и да кротуваш. Дали ще можеш?

— Ще опитам — отговорила Софи.

— Ако по някое време останем сами, може и да полегнеш. Всичко зависи от пътниците. Оттук до Талбътския мост има три спирки. Но понеже е нощен дилижанс, не вярвам да има много пътници, ако ни провърви. Сега дай да те облека, да видим как ще изглеждаш.

И докторът облякъл Софи, дресираната тюленка, като жена. Поставил я на един пън, наложил й шапката на главата, пуснал воала пред лицето и я увил с наметката.

След като я накарал да седне като човек върху дънера, приликата била удивителна. Дълбокото дъно на шапката скривало напълно дългия й нос, а провесеният отпред воал правел главата й да изглежда досущ като на жена.

— Само не забравяй да си скриеш мустаците — напомнил той. — Много е важно. Както виждаш, пелерината е дълга чак до земята и като седиш и е притворена отпред, в мъждивата светлина всичко ще е както трябва. Ще я придържаш с перки, ето така. Все едно че си скръстила ръце в скута, това имах предвид, чудесно! Докато седиш по този начин, и през ум няма да им мине, че не си обикновена пътничка. Е, ама внимавай! Не си върти главата, ще си изхлузиш шапката. Чакай да ти вържа панделките под брадата.

— А как ще дишам? — попитала Софи и надула воала отпред като балон.

— Само това не го прави — ядосал се докторът. — Не забравяй, че не плуваш, нито подаваш навън глава да поемеш въздух. Като се упражняваш, ще навикнеш.

— Седнала не ми е много удобно, докторе. Нали виждаш, крепя се на края на гръбнака. Така най-трудно се балансира, много по-мъчно е от катерене по стълба. Ами ако взема да се смъкна на пода на дилижанса?

— Седалките са по-широки от този пън и много по-удобни. Освен това ще гледам да те настаня в ъгъла и ще седя плътно до тебе — ще си затисната здраво. Ако усетиш, че се хлъзгаш, само прошепни и ще те вдигна. Изглеждаш прекрасно, уверявам те!

Поупражнили се още малко и докторът решил, че Софи наистина може да мине за обикновена пътничка. Вечерта го заварила край шосето; до него седяла жена с плътен воал и двамата чакали дилижанса за Грантчестър.