Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (1)

Първа глава
Кръжецът край огнището

Това е разказ за приключенията на доктор Дулитъл, преживени по времето, когато се присъединил към един цирк и тръгнал да пътува с него. Нямал намерение да остава там за дълго. Смятал да показва Бутни-Дръпни дотогава, докато събере пари, за да изплати на моряка корабчето, което заели от него и разбили в скалите.

Но веднъж Ту-Ту изрекъл нещо много вярно: да забогатее, за доктор Дулитъл не било трудно — той не се лакомял за пари — ала да остане богат, виж това било съвсем друга работа. Даб-Даб разправяла, че откакто го знае, бил се замогвал не веднъж и не дваж, но колкото по-забогатявал, толкова по-бързо съумявал да обеднее.

Естествено представите на Даб-Даб за богатство били твърде скромни. Но истина е също, че докато бил с цирка, докторът на няколко пъти имал в джоба си толкова пари, че да се нарече заможен; и — като по часовник — до края на седмицата или на месеца оставал пак без стотинка.

И тъй, започваме значи от деня, в който групата на доктор Дулитъл (кучето Джип, патицата Даб-Даб, бухалът Ту-Ту, прасето Гъб-Гъб, Бутни-Дръпни и бялата мишка) най-сетне се завърнала у дома в Пъдълби-край-Мочурището след дългото пътешествие из Африка. За това голямо домочадие трябвало да се търси храна. Докторът, без пукната пара, си блъскал ума как ще ги изхранва дори в тия няколко дни, докато уреди да се присъединят към някой цирк. За щастие предвидливата Даб-Даб ги накарала да приберат от килера на пиратския кораб всичко, останало там след края на пътуването. Според нея това криво-ляво щяло да засити семейството поне за ден-два.

В първия момент радостта на животните, че са си пак у дома, пропъдила от ума им всяка мисъл и всяка грижа за идния ден — изключение правела само Даб-Даб. Тази добра къщовница влязла направо в кухнята и се хванала да мие тенджери и да готви. Всички останали, заедно с доктора, тръгнали из градината да обходят старите любими места. Те продължавали да бродят и да надничат във всяко кътче и всяко ъгълче на обичния си дом, когато гонгът на Даб-Даб — тиган, удрян с лъжица — неочаквано ги призовал за обяд. Вкупом се втурнали към задната врата. И нахълтали в къщата радостни, че пак ще похапнат в милата стара кухня, която им спомняла за безброй щастливи часове.

— Довечера, като застудее, ще е само за огън — казал Джип, когато се настанил край масата. — Този септемврийски вятър пронизва. Докторе, нали ще ни разкажеш нещичко след вечеря? Откога не сме се събирали край огнището!

— Или да ни прочетеш нещо от книгите си за животни — примолил се Гъб-Гъб, — например историята за лисицата, дето искала да открадне гъската на царя.

— Може, може — съгласил се докторът. — Ще видим. Ех, че сардини имат тия пирати! По вкуса разбирам, че са от Бордо. Няма нищо по-хубаво от френската сардина!

В този миг повикали доктора в амбулаторията да прегледа някакъв пациент — невестулка със счупен нокът. Тъкмо свършил с нея, пристигнал петелът от съседната ферма. Както обяснил, така бил прегракнал, че кукуригал само шепнешком, и цялата ферма се успала. Сетне дошли два фазана — да види недъгавото им фазанче, което не можело да се научи да кълве.

Защото, макар хората от Пъдълби още да не знаели, че докторът се е завърнал, вестта за пристигането му тозчас се пръснала сред животните и птиците. През целия следобед той не спрял да превързва, да съветва и да лекува, а пред вратата на амбулаторията кротко се точела дълга опашка от всякакви животни.

— Ох, ох, същото като преди! — въздъхнала Даб-Даб. — Няма мира. Пациентите напират и сутрин, и обед, и нощем!

Джип излязъл прав: щом паднала нощта, много застудяло. В мазето имало достатъчно дърва за буен огън в голямото огнище. След вечеря животните насядали край него и се примолили на доктора да им разкаже нещо или да почете малко от книгите си за животни.

— Ей, слушайте! — смъмрил ги той. — Забравяте за цирка! Ако искаме да спечелим пари и да се издължим на моряка, първо за това трябва да поговорим. Дори не сме намерили цирк, с който да тръгнем. Как ли да стане това? Те се местят от място на място. Чакай да помисля — кой би могъл да ми каже?…

— Шт! — прекъснал го Ту-Ту. — Май се звънна на вратата!

— Чудна работа! — възкликнал докторът и се надигнал от стола. — Че кой ще е?

— Сигурно е ревматичната бабичка — обадила се бялата мишка, щом докторът излязъл. — Трябва да е разбрала, че докторът й от Оксънторп не е чак такъв специалист.

Джон Дулитъл запалил свещите в коридора и отворил външната врата. А там, на прага, стоял продавачът на котешка храна.

— Я гледай, самият Матю Мъг! — възкликнал Джон Дулитъл. — Влизай, влизай, Матю. Как разбра, че съм се върнал?

— Нещо ми го подсказа, докторе — засмял се продавачът на котешка храна и пристъпил навътре. — Днеска сутринта викам на жена си: „Теодосия — викам, — нещо ми подсказва, че докторът се е върнал. И довечера отивам у тях да проверя“.

— А, много ми е драго да те видя — казал докторът. — Хайде ела в кухнята, там е топло.

Макар да бил дошъл уж само да види върнал ли се е докторът, продавачът на котешка храна носел подаръци: кокал от овнешка плешка за Джип, парче сирене за бялата мишка, една ряпа за Гъб-Гъб и саксия с цъфнало мушкато за доктора. След като гостенинът се разположил в креслото пред огъня, Джон Дулитъл му подал кутията с тютюна от полицата над огнището и го подканил да си напълни лулата.

— Получих писмото ти за врабчето — казал Матю. — Предполагам, че лесно те е намерило?

— Да, и много ми помогна. Отлетя от кораба, като се измъкнахме от Девънския бряг. Бързаше да се прибере в Лондон.

— Сега повечко ли ще останеш у дома? — попитал Матю.

— Как да ти кажа — и да, и не — отвърнал докторът. — Много бих искал да се порадвам на няколко спокойни месеца и да оправя градината. Да знаеш на какво е заприличала! Ала за жалост първо ще трябва да спечеля пари.

— Хм — казал Матю и духнал дим от лулата. — Колкото до мене, цял живот се блъскам, но хич ме няма за това. Скътал съм двайсет и пет шилинга — да ти ги дам, ако искаш.

— Благодаря, Матю, много ти благодаря. Обаче аз, хм, се нуждая от много пари. Имам дългове. Слушай, доведох едно ново, особено животно, един Бутни-Дръпни. С две глави. Подариха ми го африканските маймуни, като ги излекувах от епидемията. Според тях трябвало да постъпя с него в някой цирк — да го показвам на хората. Искаш ли да го видиш?

— Искам, разбира се — запалил се продавачът на котешка храна. — Изглежда нещо съвсем ново.

— Той е вън, в градината — казал докторът. — Но не го заглеждай много. Още не е свикнал. Ужасно се притеснява. Хайде, ще вземем кофа с вода и ще се престорим, че уж му носим да пие.

Когато се върнал в кухнята с доктора, Матю бил въодушевен и ухилен до уши.

— Слушай, Джон Дулитъл — викнал той, — да знаеш, че ще забогатееш, няма лъжа! Откакто свят светува, такова нещо никой не е виждал. Аз и без туй винаги съм смятал, че трябва да се хванеш с цирка — та ти си единственият, който знае езика на животните. Кога смяташ да почнеш?

— Точно в това е въпросът. Хайде, помогни ми. Искам да съм сигурен, че ще тръгна с някой хубав цирк, с хора, които са ми симпатични, разбираш ли?

Матю Мъг се навел към доктора и с дръжката на лулата го чукнал по коляното.

— Знам точно това, което искаш — заявил той. — Тъкмо сега оттатък, в Гримбълдън, се намира най-хубавият малък цирк, който си виждал. Тази седмица е панаирът в Гримбълдън и те ще са там до събота. Аз и Теодосия ходихме още първия ден, като го откриха. Не е голям цирк, ама е добър — подбрано нещо. Искаш ли да те заведа утре и да поприказваш с директора?

— Чудесно — зарадвал се докторът. — Но засега те моля: за тази идея ни дума никому. Ще трябва да пазим Бутни-Дръпни в пълна тайна до момента, в който го покажем пред публика.