Елизабет Лоуел
Седемте гряха (67)

Шестдесет и седма глава

Глендейл

Понеделник, 7:50 ч. сутринта

Кейт се събуди схваната, но в същото време — доволна. Не знаеше в чие легло се намира, но бе топло, макар и тясно. После долови дишането на Сам, усети тялото му, плътно притиснато навсякъде до нейното. Бе опряла гръб до облегалката на старата кушетка, която държеше в ателието си за онези моменти, когато бе прекалено уморена, за да я е грижа къде ще спи.

Отвори очи. Светът й се видя като размазано петно с яркосини сапфири в средата.

— Будна ли си? — попита Сам.

Тя примигна — лицето му бе съвсем близко до нейното.

— Така изглежда. А ти?

— Просто си мисля — каза Сам.

— Е, и какво измисли?

— Пейтън Хол и Шарън Сайзмор често вечерят заедно…

Кейт се опита да потисне прозявката си.

— Стара история, от години.

— Значи връзката им е приключила?

— Не, просто не е нищо ново. Пейтън се ползва със заслужена репутация на женкар. Женен е, има дългогодишна любовница в лицето на Шарън. Междувременно прави краткотрайни забежки по две-три седмици, а и редовно се забавлява със сервитьорки и разни секретарки за по една нощ.

— Прекрасен човек — отбеляза Сам. — Е, мислиш ли, че двамата с Шарън си говорят за бизнес?

— Вероятно. След пет или шест години заедно, какво друго… — Тя рязко млъкна. — Пейтън Хол? Смяташ ли, че е той?

— Трябва отново да го огледаме добре. Много внимателно. Ако открием солидна връзка с Кърби, Уайт или нещо свързано с армията, тогава ще имаме за какво да се хванем.

— Ами Сайзмор?

— Какво имаш предвид?

— Наистина не вярваш, че е виновен, нали?

Сам въздъхна.

— Много бих искал да го прикова на стената, но не и за нещо, което не е извършил. Преди да го арестуваме, трябва да обмисля всяка друга възможност. Не искам да съсипя човека само защото не мога да понасям присъствието му.

— Някой в компанията на Сайзмор сигурно изнася информация. Мислиш ли, че е Шарън?

— Не знам. Тя е постъпвала глупаво с мъжете и по-рано, но изнасянето на информация е много по-сериозно. Това вече е съучастничество. По дяволите, може пък госпожица Тибъл да е преспала веднъж с Пейтън и да иска да се докопа до леглото му отново, затова да му подхвърля разни неща.

Кейт се засмя.

— Откъде започваме?

— Искам отново да прегледам банковите сметки на Пейтън. Няма да навреди и да погледна документите на „Хол Джуълри“.

— Значи пак ще се правиш на хакер! А кафе?

— Молиш ме да ти направя ли?

— Ще си ми длъжник — предупреди го тя.

— Много ми харесва, когато започнеш да се държиш така властно с мен. — Той се дръпна само колкото тя да види ухилената му физиономия.

Кейт се опита да сдържи смеха си, после се отказа, когато той я целуна по носа и се запъти гол към банята. Наистина щеше да й липсва тази интимност рано сутрин. Да има нещо друго, за което да мисли, освен за работата си, да има с кого да се смее, да докосва, да разговаря…

Дали и той изпитва същото?

Въздъхна нетърпеливо и стана, за да направи кафе. Кухненският под изстуди босите й крака. Когато се блъсна в хладилника, хладната му гладка повърхност я накара да се разсъни. Да се мотае съвсем гола из къщи, си имаше и недостатъци.

Докато кафето се свари, тя отиде до спалнята си, която все още бе доста разхвърляна. Леглото бе преместено. Килима го нямаше — Сам се бе погрижил за това, след като си бяха тръгнали полицаите. Тя не можеше да понася гледката. Дори и след като килимът бе изнесен, все още не се чувстваше добре тук. Бързо си облече бельо, стари джинси и синя работна риза, която бе избелвана толкова често, че сега бе по-скоро бледорозова на цвят. Избяга набързо от спалнята, като се питаше дали някога отново ще се почувства сигурна в тази стая.

Сам седеше пред клавиатурата си, а мобилният му телефон бе притиснат между лявото рамо и ухото му. Беше си обул само джинсите. Тялото му бе голо и невероятно изкусително. По добре оформените му мускули си личеше, че поддържа форма. Пръстите му танцуваха по клавиатурата и натискаха клавишите с повече сила, отколкото бе нужно.

— Добре, чудесно… Не, почакай — каза той в телефонната слушалка. — Повтори ми това последното. — Заслуша се, кимна и продължи да набира. — Разбрах. Има ли някакви други преки пътечки, които трябва да знам? — Заслуша се, изсумтя нещо неразбрано и се зае да драска нещо набързо в бележника, който стоеше до компютъра му. Вече беше изписан с бележки от предишните му опити в хакерството. — Благодаря, Джил. Ако това не свърши работа, ще ти звънна отново. — Прекъсна връзката и подуши кафето, преди Кейт да го сложи под носа му. — Спасяваш ми живота — каза той и грабна чашата.

— Май бях втора поред. Тя пак ли ти помага?

— Какво? О, Джил. — Сам се усмихна. — Бюрото разполага с най-добрите специалисти, слава богу. Има начин да вляза в компютрите на Хол. Или поне би трябвало да стане. Почти всички бизнес програми се базират на едни и същи принципи, а самата програма има огромни дупки в защитата си.

— Това е хубаво.

— Надявам се. — Сам изпи останалото кафе на три големи глътки. — Ще видим.

Отново се зае да работи с клавиатурата. Кейт го наблюдаваше: докато минутите отлитаха, на екрана се сменяха различни цифри, търсеха се и се въвеждаха кодове. Накрая той се облегна назад и въздъхна.

— Да ме вземат мътните, стана! Досиетата на служителите са на мое разположение.

— Законно ли е?

— Не питай…

Кейт схвана намека и замълча. Изпи кафето си, напълни и двете чаши отново и започна да крачи между работните маси. Красивият необработен жълт сапфир бе сложен в една от машините, готов да бъде проучван с различни инструменти, включително и със старомодната лупа. Колкото по-скоро започнеше да работи по него, толкова по-бързо щеше да върне на Сам неочаквания заем, който й бе дал, за да купи скъпия камък.

Не че той я притискаше за парите, дори не ги бе споменал. Може би щеше да иска да участва като неин партньор и в готовата стока. Обърна се да го попита, но преди да го направи, той вече й говореше:

— Това копеле. Джак Кърби! Работил е за Пейтън Хол.

— Кърби е бил лицензиран частен детектив, нали така? — попита намръщена Кейт.

— Да. И какво от това?

— Може да има съвсем основателна причина. Сигурно е работил за много хора.

Сам поклати глава заканително.

— Да видим как ще реагира Сайзмор!

— Какво, ще му го кажеш ли?

— Всъщност мисля да го оставя той да ми каже на мен.