Елизабет Лоуел
Седемте гряха (65)

Шестдесет и пета глава

Глендейл

Неделя, 11:40 ч. вечерта

Кейт се приближи до Сам зад гърба му, докато той седеше приведен над компютъра си и разглеждаше досиетата на служителите в „Сайзмор Секюрити Консултинг“. Тя разтри скованите мускули на раменете му и се наведе до лицето му:

— Не можеш да свършиш всичко наведнъж.

— Пропускам нещо, сигурно е така.

— Защо?

Той въздъхна шумно и се извърна към нея:

— Не си казала и дума за Сайзмор, откакто излязохме от кабинета на Кенеди. Какво има?

Кейт зърна уморените му сини очи и тъмната сянка на наболата му брада. Погледът й се плъзна по ремъка на кобура, който той носеше върху омачканата си тениска, по джинсите, които се опъваха върху силните му бедра. Запита се какво ли ще стане, след като случаят бъде приключен, и колко ще й липсва този мъж, станал й изведнъж толкова близък.

— Ти защо мислиш, че не съм казала нищо? — отвърна му тя с въпрос.

— По същата причина, която ме кара да мисля, че нещо пропускам. И двамата не се чувстваме особено удовлетворени от факта, че Сайзмор понесе удара.

Тя бавно кимна.

— Ти го познаваш по-добре от мен. Ако е виновен, нямаше ли да е по-логично да избухне и да се разкрещи?

— Вместо да се разплаче ли?

— Да.

Сам стана и закрачи из ателието с боси крака. Светлината се отразяваше от ремъка на кобура му и той проблясваше при всяка крачка. Приличаше на диво животно, затворено в клетка.

Тъмните й очи го следваха, искаше й се да му помогне, да го прегърне.

— Това ме изненада — призна той най-сетне. — Очаквах размахани юмруци, ритници и ругатни. Но той изглеждаше… — Сам поклати глава, тъй като не можеше да намери думата.

— Озадачен — подсказа му Кейт.

— Да. — Сам ядосано прокара ръка през късата си коса. — Господи, ами ако бъркам? Не искам да съсипя живота на човека само защото ми е неприятен.

— Ако сме сбъркали, съдебните заседатели ще го оправдаят.

Сам се усмихна горчиво. Обърна се и се вгледа в жената, която изпълваше с формите си блузата и джинсите по особено изкусителен начин. Ала тъмните й очи бяха сериозни. Разбирането, което проявяваше, и чувствата, които бликаха от нея, го караха да копнее да я прегърне и да я притисне до себе си, докато останалият свят изчезне от ума му.

Но не можеше да пренебрегне всичко. Никога не ставаше така.

— Наистина ли вярваш в приказките, че доброто винаги побеждава? — попита той.

— Не, но бих искала.

Той се усмихна измъчено.

— И аз бих искал, но не мога, затова се старая поне да не съм на страната на лошите. А точно в този момент се чувствам именно такъв — един от лошите.

— Какво научи досега? — попита тя и посочи компютъра.

— „Сайзмор Секюрити“ не се справя особено добре на пазара. Всички от семейството е трябвало да получат по-ниска заплата тази година.

— Още една причина той да иска да направи нещо незаконно. — Кажи и останалото.

— Не съм съдебен експерт.

— Вече го забелязах.

Той я погледна изненадано, виждайки женското одобрение в усмивката й и също й се усмихна в отговор. После отново се взря в монитора.

— Нищо от това, което виждам тук, не е извън рамките на доходите на Сайзмор от заплатата му и пенсията — каза той. — Дори е доста скромен в разходите си.

— Ами Джейсън?

— Мислиш, че е искал да убие любовника на брат си ли? — попита Сам.

Кейт затвори очи за миг.

— Не мисля, че някой е планирал да убие Лий, а че това просто е станало.

— Второ убийство на мястото на първото?

— Както и да е. Ако съм права, тогава личните мотиви не са от значение. Освен алчността, разбира се, или каквото там мотивира един престъпник.

— Най-различни неща — отвърна Сам, — но разбирам какво имаш предвид. Мотивът в този случай не е толкова съществен, колкото средството и възможността.

— Точно така. Джейс може да е дал информация на някого случайно или нарочно. Ако е било случайно, това не ни помага особено. Ако е било съзнателно, тогава парите все някак трябва да стигнат до него. Същото важи за всеки друг от компанията.

— Точно там е въпросът — каза Сам. — Ако са дошли в сметките на компанията, не мога да ги намеря.

— Ами личните им сметки?

— Същата история. Сони, Шарън и Сайзмор живеят съобразно с доходите, с които разполагат. Сони никога не е бил в армията. Шарън не е имала никакви контакти със специалните части.

— Ами ако някой друг е притежавал кода за достъп до компютъра на компанията, така че да е можел да вижда „скритата“ информация?

— Джейсън и госпожица Тибъл от счетоводството са двамата най-вероятни заподозрени в това. Но те нямат никакви скъпи вкусове. Нито очевидни връзки с клуба на бившите военни.

— За разлика от Кърби — подхвърли Кейт, докато прелистваше една папка. Той е имал четирима брокери за залагания и две бивши съпруги. Или Уайт, който си е купувал много повече кокаин, отколкото е могъл да си позволи със спечеленото в сервиза, където е сменял гуми. Кърби и Уайт са били с достатъчно връзки сред бившите военни, но не са имали начин да получават информация за куриерите. Могли са само да проследяват някой, който излиза от бижутерския магазин, предполагам.

— Така правят латиноамериканците — обясни Сам, — което води до торба с разнородна плячка. Всичко — от часовници, та до венчални халки. Но Тефлоновата банда се занимава само със стока от висока класа. Имат и вътрешен човек сред търговците. Ако не е Сайзмор, тогава кой е? — Сам удари ядно с длан по масата. — Пропускам нещо…

— Дано професионалистите счетоводители успеят да извлекат повече работи оттук.

— Все още чакаме съдебни заповеди за достъп до личните сметки на Сони, Шарън, Джейсън и госпожица Тибъл. Експерт-счетоводителите на съда са много добри в работата си. Ако има някакво доказателство, ще го намерят.

— Ами Сайзмор? — попита Кейт.

— Той се отказа от правата си. Съдейства на счетоводителя на Бюрото.

— Което значи, че не е виновен… или пък е напълно уверен, че е скрил доказателствата така, та никой да не може да ги намери.

— Това изисква арогантност, която днес не забелязах у него.

Кейт потърка очи, опитвайки се да изтрие картината на разтърсения до дъно и разплакан Сайзмор. Но това не й помогна, както не успя и да заличи спомените за кръвта и страха от предната нощ.

— Макар да включи всички аларми и въпреки че е почистено, нямам никакво желание да се кача в спалнята си. Като знам колко бързо е влязъл Кърби… — Тя сви рамене. — Просто не мога да си представя, че ще заспя.

— Кърби е бил професионалист. Повечето престъпници не са толкова ловки.

— Предполагам, че това би трябвало да ме успокои. Стига само да не мисля за факта, че Тефлоновата банда е група професионалисти, които са по-добри от останалите.

Сам се усмихна уморено:

— Двама агенти стоят в колата отпред, има двама в гаража, а други четирима патрулират по близките улици. Дори и ако някой се опита да повтори същия номер, няма да успее.

— Умът ми го знае, но съществото ми отказва да го приеме. — Тя пъхна ръце в джобовете и обиколи нервно ателието. — Мисля да направя кафе. Ти ми влияеш добре — рече тя и се запъти към кухнята.

Телефонът на Сам звънна. Той погледна номера и побърза да вдигне.

— Здрасти, Дъг. Какво имаш за мен?

— Текс Уайт.

Благодаря ти, боже!, въздъхна облекчено Сам и попита:

— Отказа ли да говори без адвоката си?

— Разбира се. После реши да размени информация срещу оттеглянето на смъртната присъда от страна на обвинението.

— Смъртна присъда ли? За какво?

— За поръчково убийство на Едуардо Педро Селва де лос Сантос.

— Сигурен ли си? — учуди се Сам.

— Пейтън Хол е сигурен. Той идентифицира някои от камъните, които намерихме в апартамента на Уайт. Имаше и следи от кръв по подметките на чифт обувки в килера му. Кокаинът кара хората да вярват, че са непобедими, но ги прави разсеяни.

— И глупави.

— Но именно окървавените ботуши промениха обвинението от притежание на кокаин в предумишлено убийство. Уайт не иска смъртно наказание, а ние вече го бяхме свързали с Кърби, затова го притиснахме с обвинението за убийство по поръчка.

— Значи Кърби е бил шефът?

— Така изглежда — отвърна Дъг. — Има и нещо странно обаче. Агентите, които претърсили хотелската стая на Кърби в Скотсдейл, намерили дигитален телефон.

— Дигитален ли? Значи няма как да са го подслушвали?

— Всички би трябвало да можем да разполагаме с такива — каза Дъг.

— Опитай се да убедиш финансовия отдел.

— Опитвал съм. Както и да е, интересното е, че Кърби е имал и възможност да записва на телефона си. Също като гласовата поща, само че е можел да го активира с натискане на бутон по всяко време на разговора.

— Има ли записано нещо интересно?

— О, да. Изглежда, Кърби невинаги е бил шефът. Знаем поне за един случай, когато е получил заповеди от някой, който използва механичен дистортер на гласа.

— Онзи, който заплашва Кейт — обади се глухо Сам.

— Вероятно. Само че този път странният глас искал да бъдат убити и още двама души, освен Кейт.

— Хосе и Едуардо ли?

— Да.

— Смяташ ли, че Уайт или Кърби са виновни и за убийството на Лий Мандел? — попита Сам.

— Не и Уайт, никога не е чувал името му. Не е знаел за Маклауд и изчезналите му сапфири, не познава Кейт Чандлър. Не се е връщал и във Флорида, откакто има издадена съдебна заповед за задържането му, задето е нарушил гаранцията си за шофиране в нетрезво състояние преди три години.

— Уайт може да е излъгал.

— Защо да го прави? Вече сключи сделка с нас. Дали е убил двама, трима или тринайсет души, няма значение — каза Дъг. — Може да получи само една доживотна присъда без възможност за помилване.

— Ами Кърби? Сапфирът беше у него.

— Така смятаме засега.

Сам се поколеба.

— Значи Сайзмор е бил човекът, който е използвал механичен дистортер?

— Сайзмор или някой, който е имал достъп до информацията, съхранявана на неговия компютър.

— Както и възможността да бъде приет в средите на бившите военни — изтъкна Сам.

— Да. Сайзмор отговаря на всичко това. Но ти като че ли не си доволен?

— Защо да не съм.

— Обажда се инстинктът ти ли?

— Предполагам…

— Имаш интересни инстинкти — отбеляза Дъг — или вече си се чул с Кенеди?

— Та какво ще ми каже той?

— Сайзмор изобщо не е помръднал иглата на детектора на лъжата. Нито веднъж. Ако се явим в съда с това, което имаме до момента, адвокатът му ще ни разпъне на кръст.