Елизабет Лоуел
Седемте гряха (63)

Шестдесет и трета глава

Глендейл

Неделя, 5:30 ч. следобед

— Кога мислиш, че ще се обади? — попита Кейт.

Сам се премести леко, за да легне тя по-удобно до него. Бяха хвърляли ези-тура кой от коя страна да се настани. Не че се оплакваше. Подът не бе съвсем неудобен. Просто леглото бе много по-предразполагащо, но за нещастие точно сега спалнята миришеше ужасно на силни почистващи препарати. Кейт не искаше и да чуе за нея.

Освен това подът във всекидневната си имаше много предимства — правеше ги по-близки. Усмихна се, като се сети за това. Обичаше да усеща как тя се разтапя в ръцете му, в прегръдките му. Лесно можеше да свикне с такава страст и топлота.

Кого се опитваш да заблуждаваш? Какво ще правиш, когато всичко това свърши? Ще я помолиш да дойде и да прави ледени кубчета във Фарго ли? Защото там ще прекараш остатъка от двайсетте си години служба!

Но докато разрешат случая, Кейт бе негова, цялата гореща и гладка, мека, обвита около тялото му като сбъдната мечта.

— Сам?

— Какво? — прошепна сънено той, докато проследяваше с пръст линията на гръбнака й, чак до примамливата сянка между бедрата й.

Тя раздвижи ханша си и двамата едновременно задишаха учестено.

— Кога ще се обади Кенеди? — задъхано попита тя.

— Не знам.

— Мислиш ли, че ще повярва на връзките, които направихме?

— Няма голям избор. Но за всеки случай… — Сам въздъхна разочаровано. После неохотно се надигна от импровизираното легло, подаде й нейните панталони и навлече своите.

— Обратно на работа! — заповяда той.

— Робовладелец! — възнегодува Кейт.

— Преди не се оплакваше.

Тя се усмихна и го погледна мило. Сам разбра, че тя си спомня втория път, когато го молеше да свършва, а той продължи да се движи бавно и плавно, да прониква дълбоко, докато накрая Кейт изпита толкова силен оргазъм, че едва не загуби съзнание.

— Изглеждаш много самодоволен — отбеляза тя, докато си обуваше бельото.

— Вината е изцяло твоя.

Сам плъзна пръста си по стегнатия й корем към бедрата, после още по-надолу и по-надолу, галеше я нежно, като докосване с език.

Кейт отново задиша учестено.

— Продължавай в същия дух — едва успя да промълви тя. След това опита да се усмихне и бавно повтори думите му: — Вината ще е изцяло твоя…

После изведнъж се осъзна и нахлузи джинсите си.

Мобилният телефон на Сам звънна. Той го свали от калъфа на колана си и погледна кода.

— Меклин.

— Това някаква екзотична ругатня ли е? — попита тя.

— Не, един агент от Флорида.

Кейт погледна преценяващо изражението му. Времето за игра бе свършило. И двамата трябваше да се залавят за работа.

— Добре, ще направя малко сандвичи, докато говориш. Не бих искала твоята… способност да намалее заради липса на храна.

Той й се усмихна, докато вдигаше телефона. Усмивката му обаче угасна още при първите думи на Меклин.

— Някой затваря канала.

— Кой канал?

— Този на сапфира — от Флорида до Лос Анджелис.

И последните остатъци от доброто настроение на Сам се изпариха.

— Помниш ли братовчедите Де Сантос от Лос Анджелис, за които ти казах? — попита Меклин.

— Едуардо и Хосе, бижутерът и перачът на пари ли?

— Точно така. Били са убити миналата нощ.

— Има ли заподозрени?

— В случая на Хосе, като се има предвид „вратовръзката“, търсят колумбийска връзка.

— Всеки негодник с нож може да я направи.

— Да — съгласи се Меклин, — има много подражатели.

— Ами Едуардо?

— Бил е измъчван и удушен.

Сам изпъшка сподавено.

— Нещо особено на местопрестъплението?

— Кръв и трупове.

— Какво мислят полицаите?

Меклин се засмя мрачно.

— Смятат ги за „изстинали“ случаи. Всички разпитват обичайните заподозрени, тропат по съседните врати, пишат доклади и въобще въртят цялата бюрократична бумащина. Както вече казах — ченгетата знаят кога един случай е на път към „изстиналите“ досиета. Ще си запазят силите за нещо, което могат да разкрият.

Сам не можеше да вини местните полицаи. В Лос Анджелис имаше много убийства. Когато затриеха някого, известен с връзките си с бандите, никой не тръгваше да лее пот, за да разбере кой е убиецът.

— Добре, значи са затворили канала от страната на Лос Анджелис — каза Сам. — Обрали ли са „Хол Джуълри“?

— Залата за шлифоване е била обърната нагоре с краката, сейфът е отворен. Не е останало нищо, освен няколко камъчета, които са се пръснали по пода.

— Какви камъни?

— Откъде, по дяволите, да знам! Всъщност, чакай.

Сам чу как другият агент трака по клавиатурата си.

— Червени — обади се Меклин след минута. — Тези, които са намерени на пода, са червени. Само толкова казват полицаите. Ако ти трябва повече информация, изчакай доклада на застрахователите.

— Не, благодаря. Надявах се да са били сини камъни. Питам се дали и убиецът не се е надявал на същото.

— Какво? — не разбра Меклин.

— Нищо, само си мисля на глас. Ами Сегуро Хименес, другият край на канала във Флорида? Той добре ли е?

— Според жена му е на гости при роднините си в Еквадор.

— Вярваш ли й?

— Мисля, че слуховете са стигнали до Сегуро преди мен — отвърна Меклин. — Сигурно вече е бил разбрал за убийствата на Де Сантос. Или е бил замесен, или е бил следващият в списъка и не сме открили тялото. Какъвто и да е случаят, отишъл е някъде, където не можем да го намерим.

— Край на канала, така ли?

— Така изглежда. Съжалявам, че нямам по-добри новини.

— Ще извлека каквото мога от информацията. Продължавай да търсиш Сегуро. Ако чуеш, че се е върнал в града…

— Ще се лепна за него като гербова марка — прекъсна го Меклин.

— Благодаря ти. — Сам прекъсна връзката. Забеляза, че батерията е изтощена, и отиде до куфара, който бе донесъл със себе си. Нагласи зарядното и го включи. После извади папките и намести компютъра си на една от работните маси. Кейт се появи на вратата към ателието, носеше табла със сандвичи и плодове. Голяма кана студен чай нарушаваше равновесието на таблата.

— Ще взема това — каза Сам и вдигна каната.

— Благодаря. То ще ни стигне, докато стане готово кафето.

Той погледна двулитровата кана.

— Жадна ли си?

— Разбира се. Чудно, защо ли?

Той се усмихна лениво.

— И при мен е така. — Знам защо съм жаден. Искаш ли да ти кажа?

Усмивката й стана изкусителна:

— Разбира се, но само ако няма да се превърнеш в ченге в неподходящия момент.

— А има ли подходящ?

— Снощи беше много уместно. Спаси ни кожите. — Тя му подаде дебел сандвич, направен от остатъците от пилето от миналата вечер. За пръв път от часове наред видът на храната не караше стомаха й да се обръща. — Този, Меклер… — започна Кейт.

— Меклин — поправи я с пълна уста Сам.

— Меклин каза ли нещо интересно?

— Двама са били убити снощи в Лос Анджелис.

— И защо това да е необичайно?

— Това са мъжете, които най-вероятно са предали големия сапфир на Пърсел.

Тя се поколеба с ръка, протегната към сандвичите.

— И как е станало?

— Единият е перял колумбийски пари на пазара за злато в Лос Анджелис. Другият е бил бижутер в града. И двамата са Де Сантос, братовчеди на братовчед на приятел на друг братовчед на Сегуро във Флорида — човека, който твърди, че не е купил големия син камък от предрешения клиент.

Кейт примигна объркано, усмихна се леко и въздъхна:

— Заслужавам голяма целувка.

— Защо?

— Разбрах какво каза.

Ъгълчето на устните на Сам леко се повдигна.

— Ще съм ти длъжник. Всеки път, когато те докосна, се озоваваме на пода.

— Или до стената.

Той се усмихна и продължи да се храни с апетит.

— Намерени ли са други сапфири? — попита Кейт, докато отхапваше предпазливо от сандвича си.

— Не.

— Нещо, което да свързва убийствата с това на Пърсел?

— Колумбийската вратовръзка и мъченията броят ли се? — попита иронично той. Сетне забеляза израза на лицето й и му се прииска да се извини. — Съжалявам, скъпа, все забравям, че не си ченге. Ала определено се държа като полицай снощи.

— Въпрос на тренировки. Бях ужасена.

— Защо мислиш, че тренировките са такава важна част от обучението на всеки полицай или войник?

— Знаеш ли, че мислено пищях — призна тя.

— Да не мислиш, че аз съм бил спокоен?

Кейт въздъхна дълбоко и отново се зае със сандвича си. Сам вече бе приключил със своя и погледна с надежда към таблата.

— Вземай го — каза тя. — Голямо постижение ще е, ако успея да изям този. — Той взе последния сандвич и отиде до работната маса, където бе разположил папките си. — Защо не се обажда Кенеди? — попита Кейт.

— За да признае поражението си ли? Недей да го чакаш със затаен дъх. Вероятно сравнява всеки факт поотделно, а после проверява всичко отначало, докато междувременно търси друго обяснение. Определено не изгаря от желание да дръпне чергата изпод краката на стария си приятел Сайзмор.

— Нито пък ти.

Сам не възрази.

— Легендата е голям досадник, но това не е достатъчна причина да съсипем репутацията му. Доказателствата, които имаме, са предимно косвени… Освен това бих искал да имаме резервен план, ако Кенеди не приеме нашата интерпретация на фактите.

— Какъв резервен план?

Сам погледна папките, бележниците и самозалепващите се листчета.

— Да се надяваме, че ще намерим отговора.