Елизабет Лоуел
Седемте гряха (59)

Петдесет и девета глава

Глендейл

Неделя, 2:25 ч. след полунощ

Сам неочаквано се събуди. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Не знаеше какво точно, но бе сигурен, че е напълно реално.

До него Кейт помръдна леко, после застина неподвижно. Сам позна по промяната в дишането й, че е будна. Каквото и да го бе измъкнало от съня му, явно бе събудило и нея.

Панелът на алармата над леглото показваше зелена светлина във всички помещения, но Сам не й вярваше.

Той бавно доближи устни до косата на Кейт. Когато заговори, това не бе шепот, който би прозвучал в тишината. Едва доловимият му глас стигаше само до ухото й.

— Не мърдай — промълви той, докато се пресягаше за кожения си кобур, оставен до леглото. — Ще проверя къщата.

— Пистолетът ми — прошепна Кейт, като се преместваше лекичко.

— Къде е?

Тя се протегна надолу и бръкна под леглото.

— Ето го.

Пистолетът бе по-малък от неговия, но в никакъв случай не бе само за сплашване. Щеше да свърши чудесна работа, ако се наложи.

— Гледай да не ме застреляш погрешка — измърмори Сам.

— Ти също.

— Остани тук. — Той погали косата й. — Обещай ми.

— Освен ако не чуя изстрели.

Искаше му се да й възрази, но замълча. Нямаше да спечели спора, можеше само да се издадат пред онзи, който обикаляше на двора.

Или в къщата.

Надявам се, че вече не е вътре, помисли си Сам, но нямаше да разчита на това. Този, който се бе приближил толкова, че да събуди и двама им, без да задейства някоя от алармите, бе професионалист, а не аматьор или закъсал наркоман.

Сам тихо се приближи до затворената врата на спалнята и се ослуша. Беше съвсем гол, с пистолет в ръка.

Единственото, което чуваше, бе собственото си леко и бавно дишане, както и напрегнатото дишане на Кейт, седнала в леглото зад него.

Някъде от вътрешността на къщата се чу приглушено тупване. Ако Кейт имаше котка, Сам би помислил, че звукът е от животното, което е скочило от плота в кухнята на пода. Но Кейт нямаше котка…

Сам чакаше тихо и претегляше наум риска от това да остане на мястото си или да се опита да преодолее някак скърцащата брава на вратата на спалнята и да излезе от стаята. Предпочете да остане и да остави нападателя да дойде при него. Ако, разбира се, там имаше някой.

Леко шумолене откъм леглото му подсказа, че Кейт се е раздвижила. Той погледна за миг назад — голото й тяло приличаше на бледа сянка, която се промъкваше вдясно от него. Искаше да й каже да спре, да се скрие в гардероба или да избяга през прозореца и да тича колкото я държат краката. Да направи каквото и да било друго, а не безшумно да застава така, че ако вратата се отвореше рязко и го затиснеше, тя да има удобна позиция за стрелба по натрапника.

Макар да му се искаше тя да избяга, Сам тихомълком я поздрави за досетливостта й. Кейт знаеше, че бравата на спалнята скърца и никой от двамата не може да се измъкне навън, без да се издаде.

Останаха да чакат.

След няколко минути чуха нов приглушен шум.

Бравата на спалнята леко се завъртя и скръцна тихичко.

После застина, натисната наполовина.

Сам вече бе свалил предпазителя от пистолета си. Струваше му се, че наблюдава някак отстрани как адреналинът възпламенява кръвта му и изостря сетивата му. Сякаш цялото му тяло мълчаливо настояваше той да направи нещо.

Но всичко, което можеше да направи в този момент, бе да чака. И да се моли отвън да има само един нападател — този, който се опитваше да отвори вратата. И да не му позволи да се приближи до Кейт.

Бравата се завъртя още малко, изскърца и отново застина.

Кейт усети студени капчици пот да се стичат по гърба й. Сърцето й заби ускорено. Но тя не обърна внимание на емоциите си, защото в този миг думите на нейната инструкторка звучаха натрапчиво в ушите й:

Когато не можеш да избягаш, използвай пистолета.

Бравата отново проскърца. Бе завъртяна наполовина. Още малко и щеше да се отвори.

Когато не можеш да избягаш, използвай пистолета.

Без да го съзнава, Кейт внимателно свали предпазителя и зае стойка за стрелба, както я бяха обучавали часове наред в курса. Ръцете й започнаха да изтръпват, а раменете й — да я болят.

Мишените нямат оръжие, спомни си тя думите на Сам.

Ново проскърцване долетя откъм бравата.

Пистолетът й се вдигна нагоре, сякаш някой друг го държеше, някой друг го насочваше към вратата вдясно от Сам, някой друг изчакваше. Много трудно й бе да повярва, че всичко това се случва с нея.

Не е истина. Само поредната тренировка, повтаряше си тя, докато изчакваше да се появи плъзгащата се тъмна сянка на човека, решен да я убие.

Вратата се открехна бавно като насън.

— Кейт, не стреляй! — изкрещя Сам, докато се хвърляше към вратата с цялата си тежест.

Мъжът извика от изненада, гняв и болка. Лявата му ръка остана притисната от вратата. Ножът в нея проблесна в мрака.

— ФБР! — извика Сам. — Пусни ножа!

Кърби светкавично се изви, в опит да освободи ръката си и да удари ненадейния си нападател.

Почти успя. Сам по-скоро очакваше мъжът да отстъпи, а не да нападне. Вече нямаше и капка съмнение, че непознатият е отлично трениран професионалист.

Сам изпъшка и натисна вратата с цялата си тежест.

— Ако се откопчи от мен, стреляй, докато падне! — изкрещя той на Кейт.

— Готова съм — отвърна тя с изненадващо твърд глас.

— Давам ти последен шанс, негоднико — извика Сам. — Пусни ножа!

Кърби сякаш се подчини и отпусна ръка, но в следващия миг се хвърли напред с цялото си тяло, блъсна вратата и издърпа заклещената си ръка. Вместо да побегне, той се дръпна назад, отново налетя върху вратата и я изби от пантите. Загубил равновесие, залитна в спалнята.

Сам се наведе под удара на падащата врата, претърколи се и замахна с юмрук към нападателя, но не успя да го улучи.

Кейт търсеше мишена, по която да стреля, ала виждаше само тъмна вихрушка в зейналата рамка на вратата.

Острието на ножа проблесна в здрача, превъртя се във въздуха и се заби в стената толкова близо до бузата й, че тя извика сепнато.

Сам стреля бързо четири пъти. В малката стая изстрелите прозвучаха притъпено.

Мъжът се строполи на пода, потръпна и застина.

— Сам, добре ли си…

— Още не — разгневено отвърна той. Отиде до проснатия на пода мъж и се наведе, колкото да пъхне дулото на служебния си „Глок“ под брадата му. Дори и да се преструваше, сега вече не би могъл да помръдне, без Сам да му пръсне черепа. — Виж дали лампите ще светнат — каза той на Кейт. — И не гледай в простреляния!

Стаята се заля от светлина.

Кейт опита да не гледа в проснатия мъж, но бе невъзможно. Нападателят кървеше през черните си дрехи. В една отворена рана проблясваше оголена кост.

Стомахът й се присви.

— По дяволите, казах ти да не гледаш! — извика Сам. После забеляза кръв по бузата й. И сякаш престана да диша. — Кейт, ти кървиш! — разтревожено продума той.

— Така ли? — примигна тя.

Тя докосна бузата си и пръстите й почервеняха. Усети слабо парене.

— Само лека драскотина е, нищо ми няма — успокои го Кейт.

— Сигурна ли си?

— Да, добре съм.

Сам се поотпусна, после й нареди:

— Намери мобилния ми телефон. Натисни едно, после две. Когато вдигне Дъг, кажи му какво се случи. Можеш ли да го направиш? — Тя поклати глава утвърдително. Сетне избърса окървавените си пръсти в голото си бедро и се постара да гледа навсякъде другаде само не и в мъжа на пода.

Коленичил, Сам леко притисна с пръсти артерията на поваления мъж.

Ако имаше пулс, сигурно не би го усетил заради прекалено силното биене на собственото му сърце. Но всъщност не мислеше, че може да е жив.

По дяволите!, изруга наум той. Беше се надявал да разпита този негодник. Сетне мрачно се залови да претърсва дрехите му, дирейки нещо, което би могло да го идентифицира. Не се изненада, че не намери портфейл, професионалистите гледаха да не улесняват ченгетата. Но откри електронен ключ с емблемата на агенция за коли под наем в предния джоб на окървавените панталони. Нищо друго — никаква кредитна карта, никакви пари, нито дори дребни монети в джобовете.

Сам старателно претърси цялото му тяло за други скрити оръжия.

Отне му около четиридесет секунди да намери сапфира.