Елизабет Лоуел
Седемте гряха (52)

Петдесет и втора глава

Глендейл

Събота, 1:15 ч. следобед

Кейт вдигна очи от полиращия диск и погледна към Сам, който седеше на една маса до стената и работеше на компютъра й. Бе се заловил за работа веднага щом прекрачи прага на дома й преди доста време, с куп папки и мрачно изражение.

Оттогава не бе проговорил.

Върху каквото и да работеше, задачата го бе превърнала в човек, от когото се излъчва едва сдържан гняв. Това я караше инстинктивно да се държи на безопасно разстояние.

Изведнъж той натисна бутона за изпращане и се взря гневно в екрана, сякаш се канеше да го удари с юмрук.

— Свърши ли? — попита Кейт. — Може ли най-сетне да си проверя електронната поща?

— Да, свърших — отвърна мрачно Сам. Сега мога да мина от лошото към по-лошото. Господи, наистина не искам тъкмо аз да съм човекът, който ще й каже за Лий. — Моят специален отговорен агент може да си разпечата колкото копия пожелае от доклада ми. Трябва само да се сети да си отвори пощата.

— Спомена нещо за факс, когато дойде — напомни му тя.

— По дяволите факса. Време е Бюрото да влезе в двадесет и първи век.

Кейт въздъхна предпазливо.

— Готов ли си да ми кажеш какво е станало?

— Мислех, че искаш да си провериш пощата.

— Ще почака.

Сам стана от стола си и изруга:

— Работя за първокласен негодник!

— Хм, добре. Това значи, че някои дни са по-ужасни от други. Какво още трябва да знам?

Сам не искаше да й казва какво се бе случило в кабинета на Кенеди, не искаше да й казва и за по-малкия й брат. Но нямаше избор. Ставаше дума за нейния живот.

И той щеше да издълбае огромна празнина в него.

— Току-що въведох нова информация в досието на твоя полубрат — с равен глас изрече Сам.

Кейт се облегна на работната маса и зачака.

— ДНК анализите показват пълно съвпадение — продължи след известно мълчание той. — Следите от кръв в багажника на колата под наем са от Лий.

Тя притвори очи и попита с надежда:

— Не би ли могло да е грешка? — После погледна Сам. — Никакво съмнение ли няма?

Той докосна косата й, сетне отпусна ръка, тъй като не вярваше на себе си. Толкова отчаяно я желаеше, че му бе трудно да стои прав. А тя нямаше нужда от това в момента. Нуждаеше се от ченге, а не от страстен любовник.

— Съжалявам — въздъхна Сам. — Няма начин да бъдем абсолютно сигурни, освен ако не намерим трупа в блатото или не изкопчим признание от убиеца. Но трябва да ти кажа, че ако Лий е жив, за пръв път в кариерата ми ще се окаже, че кръв, намерена в багажника на кола, е довела до щастлива развръзка.

Тя стисна устни, после решително каза:

— Трябва да се обадя на мама.

— Аз ще го направя. По-лесно е, когато го чуят от ченге — прекъсна я Сам. — Роднините могат да се ядосват, да викат, проклинат, да излеят мъката си пред него. А ако се обадиш ти… След като свърша, ще ти дам телефона. — Той нежно докосна лицето й. — Моля те, Кейт. За всички ще е по-лесно така.

Тя неохотно кимна с глава. Сам се поколеба, но нямаше какво да стори. Нуждаеше се от нея, трябваше да разсъждава трезво.

— Преди да се обадя, намери ми номера на Маклауд. Онзи, който си използвала, за да му докладваш докъде си стигнала с обработката на камъните.

— Откъде знаеш за това? — попита тя вцепенено.

— Човекът е инвестирал милион долара. Съвсем логично е да иска редовни отчети.

Тя отиде до компютъра си и отвори папка с адреси.

Той забеляза сведената й глава и напрегнатите й рамене и му се прииска да може да стори нещо, което да не я кара да се чувства толкова зле.

— Съжалявам — каза той.

Тя кимна и продължи да преглежда списъка с имена на екрана.

— Само че… — тихо отрони тя и размърда рамене, сякаш за да се отърси от нещо.

— Само че съжалението ми не променя нищо — съгласи се той.

Тя се извърна и го погледна.

— Променя мнението ми за ФБР. Или поне за някои от тях. За един човек. За най-добрия, за теб.

Сам се предаде и разтвори ръце. Кейт се озова в прегръдките му и се притисна здраво в него. После се остави на мъката да я залее.

— Знаех, че Лий няма да се върне — изхлипа тя, когато отново можеше да говори. — Но въпреки това все, се надявах, все си мислех… Господи, Сам, сигурен ли си?

— Доколкото това е възможно, без да сме намерили тялото. — Погали с устни лицето й и усети вкуса на бликналите й сълзи. Буца се надигна в гърлото му. — Кейт, не вярвам, че трупът на Лий ще бъде открит — решително каза той. — Съжалявам. Знам, че донякъде това би улеснило нещата, но блатото и изминалите пет месеца правят намирането на каквото и да било много непосилна задача. Разбираш ли?

Тя кимна, пое си дъх на пресекулки и погледна Сам. Загрижеността в очите му едва не я накара да се разплаче отново. Някак бе успяла да проникне под защитата на ченгето в него и да стигне до уязвимия мъж.

Изправи се на пръсти, целуна го нежно по устните и каза:

— Благодаря ти.

Очите му се изпълниха с тъга:

— За какво? За това, че обърках нещата от самото начало ли?

Измъчена усмивка потрепна на лицето й:

— За това, че си честен, че си грижовен, че си тук, докато други мъже биха побягнали да спасяват кариерата си. За това, че си Сам Гроувс. — Гласът й премина в шепот: — Ти си добър човек, много добър. — Пръстите й докоснаха устните му. — Ще ти дам номера на Маклауд.

Сам се загледа в присвития й гръб, когато тя се обърна отново към компютъра. Най-силно от всичко на света копнееше да я прегърне отново, да я защити от света, изпълнен с насилие и смърт, който унищожаваше безмилостно невинността.

Можеш да я защитиш по-добре като ченге, отколкото като мъж, който е в леглото й, помисли си той. Но проблемът бе, че искаше да бъде едновременно и двете.

— Ето номера — каза Кейт. — Да ти го запиша ли?

Той само погледна подчертания номер и това му стигаше да го запамети.

— Вече го запомних. Провери си електронната поща, докато се обадя на родителите ти.

Тя потръпна, после кимна.

— Мога да се обадя оттук или от всекидневната — предложи Сам.

— По-добре от всекидневната. — Тя го погледна право в очите. — Вярвам ти, че ще бъдеш толкова внимателен с тях, колкото си и с мен.

С върховете на пръстите си той проследи линията на брадичката й, докосна устните й, а после се извърна, за да се заеме с обаждането, което всяко ченге мразеше.

Нямаше приемлив начин да съобщиш на родителите, че синът им е мъртъв.