Елизабет Лоуел
Седемте гряха (32)

Тридесет и втора глава

Скотсдейл

Петък, 10:12 ч. сутринта

— Къде, по дяволите, е Гроувс? — развика се Кенеди, затръшвайки вратата в апартамента на Сайзмор зад гърба си.

Дъг се изправи, докато си сипваше кафе от винаги пълната кана на масата. В другия край на стаята Сайзмор крещеше в телефонната слушалка, навиквайки някого в офиса на компанията си в Лос Анджелис, задето не е спрял слънцето да изгрее или да залезе. Дъг слушаше само едната страна на разговора, затова не бе много сигурен коя от невъзможните задачи не е изпълнил горкият подчинен.

— Специален агент Сам Гроувс работи по сведения, предоставени му от неговия поверителен информатор. Когато се добере до нещо значимо, ти пръв ще научиш.

— Аха. — Кенеди изобщо не бе впечатлен. — Колтън каза, че информаторката му била истинска кукла.

— Бил Колтън иска да стане следващият специален надзорен агент във Финикс — отбеляза Дъг, доливайки чашата си с кафе. — Гроувс е пречка за амбициите на Колтън. Става дума за малката подробност кой е по-старши и колко случая е разрешил.

— Колтън работи много упорито.

Дъг отпи от кафето и потръпна.

— Колтън е способен агент, добър чиновник и умее да се подмазва. Всичко това трябва да ти е известно, след като си работил поне седмица с него.

— Прекалено много защитаваш онзи твърдоглавец, който ти е любимец — отвърна Кенеди. — От самото начало не исках да включваме Гроувс в оперативната група.

— Гроувс постига чудесни резултати — възрази Дъг и си помисли: И много се надявам скоро да постигне нещо и по този случай.

— Тогава притисни този негодник и му кажи да ми представи поне една улика още утре — изръмжа Кенеди. Грабна една чиста чаша и я напълни с кафе. Всеки негов жест издаваше гнева му. — Цялата тази оперативна група се очертава като страхотен провал. Вече три месеца работим, а имаме все повече обири и убийства и нито една следа. Директорът ми звъни лично за новини, а всичко, което мога да му кажа, са идиотщините, дето Гроувс казва по новините в шест часа.

— Правим всичко по силите си.

— И изглеждаме като пълни идиоти.

Дъг не оспори това. Нито изтъкна истинската причина за настроението на Кенеди. Всички оперативни групи бяха тясно свързани с политическите игри. А също и кариерата на специалния отговорен агент на групата. Артър Маклауд, който бе загубил пратката, сложила началото на тази оперативна група, бе брат на съпругата на настоящия президент. Ако Кенеди успееше да разбие бандата, която отвлича куриерите, със сигурност щеше да се издигне в кариерата. Ако не, просто щеше да се пенсионира по-рано. Ала за човек с неговите амбиции пенсионирането бе по-лошо и от смъртта.

Сайзмор тръшна слушалката на телефона и с гневни крачки мина покрай кафе машината на път за кофата с лед, където държеше бирата си. Преди два часа следобед пиеше слабоалкохолна бира. След това бе време за истинската.

— Е? — обърна се към него Кенеди.

Сайзмор рязко отвори кутията и пяната бликна навън.

— Нищо. — Той отпи. — Съвсем нищичко. А при теб?

— Има вероятност да сме идентифицирали някакъв еквадорец, за който информаторите ни твърдят, че е замесен с наркотици, убийства, обири и скъпоценни камъни — каза Кенеди. — Дошъл е с частен самолет, който кацнал на летището в Скотсдейл.

— Арестувахте ли го?

— Нямаме съдебна заповед — отвърна Дъг. — Липсва ни причина.

— Дайте ми го на мен — обади се Сайзмор. — Само след няколко часа ще ви предоставя толкова вероятни причини, че да арестувате дори и някой съдия.

— Остава малката пречка, наречена конституция — кротко изтъкна Дъг. — Доста спъва работата ни, но сме свикнали с нея.

Сайзмор изсумтя и изгълта половината бира.

Кенеди се усмихна горчиво. Дъг може и да имаше слабост към разни твърдоглавци, но умееше да се справя с разгневени хора. Докато Сайзмор беше наоколо, този негов талант беше много полезен.

— Е, какво старо може да ни доведе до нещо ново? — попита Сайзмор.

— Помолихме местните служители на закона да наблюдават всички куриери на тяхна територия, за които се знае, че пренасят стока за изложението. — Кенеди сви рамене. — Различните служби ще направят каквото могат, но всички, които работят за правителството, за щата или за съответния град, вече са натоварени с двойни задължения заради съкращенията в бюджета.

— Предложих на търговците да покрият половината разходи на всеки, който се съгласи да придружава като денонощна охрана куриерите им — изръмжа Сайзмор. — Аз ще поема другата половина. Трябваше да наема цивилни, за да можем да покрием всички, но нямах никакъв избор. — Той се намръщи при мисълта, че се е наложило да прибегне до услугите на хора, които никога не са носили истинска значка. — Ако изгубим още някоя пратка, клиентите ни ще се отвърнат от нас. Ченгета под наем са по-добре от нищо. Е, почти…

Кенеди изпи кафето си и се отпусна в най-близкия фотьойл като човек, който не си доспива напоследък.

— Ако изгубим още някоя пратка, моето лице ще се появи във вечерните новини. Медиите са жадни за кръв! — Запали цигара и издуха лениво дима. — Тези негодници не се интересуват кой е умрял, стига да получат новината си.

Сайзмор се настани в любимото си кресло — от едната му страна беше бирата, а на малката масичка пред него — купчина документи.

— Като че ли тези Пърсел са били истински светци — отбеляза той, прелиствайки доклада, който Шарън му бе подготвила. — Досието, което им съставихме, изглежда като наръчник за измамници и неудачници.

— Така ли? — Кенеди протегна ръка. — Дай да видя. Може би ще успея да подхвърля нещо на репортерите и да ги подтикна към нов прочит на случая за новините довечера. Писна ми да слушам за „жестоко заклани баба и дядо на трима внуци“.

Дотук с мълчанието пред журналистите, отбеляза изненадано Дъг. Онова, което е добро за работата, определено не е най-доброто за специалния надзорен агент, чиято кариера виси на косъм.

— Ами поверителният информатор на Гроувс? — попита Сайзмор.

— Разследва всяка улика, която има — каза Дъг. — Марио му помага.

— Какви улики?

— Онези, за които спомена Кенеди.

— Не ми е споменал нищо.

Дъг изглеждаше притеснен.

— Тогава и аз не бива да го правя.

— Кажи му — обади се Кенеди, без да вдига глава от доклада на Сайзмор.

Дъг предпочиташе да си държи устата затворена, но нямаше как да не се подчини на пряка заповед на началника си.

— Може би — той наблегна на думата — има някаква връзка между убийствата на съпрузите Пърсел и изчезването на Лий Мандел преди пет месеца.

Сайзмор леко присви очи.

— Мандел ли? Припомни ми за какво става дума.

— Куриерът, който изчезна в Санибел, Флорида — обясни Дъг. — Сигурен съм, че тук някъде имате копие на нашето досие по случая.

Сайзмор порови в една купчина документи, после в друга, докато накрая изрови някаква папка. Той я прегледа със скорост, която свидетелстваше, че макар бирата да бе любимото му питие, мозъкът му съвсем не бе замъглен от нея.

— Така. Лий Мандел изчезнал безследно… Никакъв контакт със семейството… бащата е собственик на „Мандел Инк“, куриерска служба… — Сайзмор изсумтя. — Никакво движение по кредитната му карта, нито по банковите му сметки! — Никакви разговори по мобилен телефон! Дори няма описание на липсващата пратка, нито на съдържанието й.

— Такова е желанието на Артър Маклауд — обади се Дъг. — Каза, че има по-добри методи от нас, за да проследи изчезналата си пратка, и че колкото по-малко е известно, толкова по-лесно ще бъде да се открие тя. Застрахователната му компания се съгласи.

— Но смятате, че са били скъпоценни камъни ли?

— Като се има предвид, че Маклауд е известен колекционер на редки и изключително скъпи бижута — внимателно поясни Дъг. — Бюрото предполага, че по някакъв начин са замесени скъпоценни камъни. Маклауд не е потвърдил, нито е отрекъл. А застрахователната му компания само оцени изчезналата пратка на милион щатски долара.

— Сигурно е хубаво да си шурей на президента — отбеляза Сайзмор. — Не се налага да казваш нещо, ако не искаш.

— Маклауд има повече връзки в средите на международната търговия със скъпоценности от нас — обади се Кенеди, все така загледан в досието на Пърсел. — Онзи, който е очистил този глупак, е направил услуга на обществото.

— Ако глупостта се наказваше със смърт, на света щяха да останат около двеста души — отбеляза Дъг, доволен, че темата вече не е информаторът на Сам. — Дори щяхме да се преследваме един друг.

— Ще ми се да го видя. — Кенеди се ухили и остави досието обратно върху една от купчините на масичката пред Сайзмор. — Трябва да се обадя. Кое мислите, че звучи по-добре — „дядо развратник“ или „баба крадла“?

— Какво е откраднала? — заинтересува се Дъг.

— Уебсайтът им е примамка за наивници.

— Е, и? Били ли са осъдени? — настоя Дъг. — Не видях такова нещо в досието им.

Сайзмор тръшна на масата празната си кутия от слабоалкохолна бира.

— Не са били осъждани. Никой не си губи времето с измамници в интернет, освен ако не се занимават с детска порнография. — Той отгърна следващата страница в досието на Мандел.

— Освен това — обади се Кенеди, — откога репортерите обръщат внимание на подробностите? Трябва им сензация, за да продават рекламно време.

— Ами адвокатите? — напомни Дъг.

— Не можеш да клеветиш мъртвец — весело отбеляза Кенеди и посегна към телефона.