Елизабет Лоуел
Седемте гряха (31)

Тридесет и първа глава

Глендейл

Петък, 9 ч. сутринта

Сам се облегна на масата и се загледа в Кейт, която работеше с различни инструменти. Бе достатъчно близо, за да я докосне, но притискаше ръце в джобовете си.

Косата й, опъната стегнато назад и прибрана в шнола, блестеше. Дългите й мигли бяха черни като нощта. Обикновените й джинси с ниска талия и избелялата червена тениска подчертаваха приятно закръглените й гърди и ханш, във всяко нейно движение се долавяше някаква гъвкавост. Искаше му се да я докосне с пръсти, да я целуне… По пестеливите й и уверени движения личеше, че върши добре познати неща. Но дори не го поглеждаше. Явно бе, че не се интересува от него.

По дяволите!, — рече си той. Проявяваше се като идеален джентълмен, макар да я желаеше толкова силно, а тя му отвръща с мълчаливо пренебрежение.

Имаше нужда от помощта й. Това бе всичко.

И ако си го повтаряше достатъчно често, можеше и да го повярва.

— Каква е тази машина? — попита накрая Сам.

Тя дори не вдигна поглед, когато отвърна:

— Фиксатор за прехвърляне.

— А какво прехвърля?

Кейт го погледна раздразнено:

— На въпроси и отговори ли ще си играем?!

— Не искаш ли?

— Не ми се играе. — Не беше вярно, но бе по-добре, отколкото да му признае, че желанието в сините му очи я кара да съжалява, че е прекалено облечена. Взе една специална горелка. — Махай се, имам си работа.

— И аз.

— Тогава я върши.

— Правя го. — Преди тя да успее да възрази, Сам продължи: — Представи си, че съм най-обикновен гражданин, който влиза в универсалния магазин с жена си и трите си хленчещи деца. Забелязвам в ъгъла някаква витрина, пълна с бляскави бижута. Наближава годишнината ни, а съм чувал, че „диамантите не остаряват“, затова купувам нещо лъскаво за петдесет долара. Това е всичко, което знам за търговията със скъпоценни камъни — каквото съм видял във витрината на магазина и по телевизионните реклами.

Кейт приключи с прехвърлянето на камъка, по който работеше, остави горелката, която бе използвала за восъчния доп, и за пръв път го погледна право в очите. Желанието още пламтеше там, макар и приглушено.

— И каква е връзката на всичко това с мен? — саркастично попита тя.

— Не искам да съм като този най-обикновен гражданин — каза Сам. — Трябва да знам всичко, което се случва, преди блестящите бижута да стигнат до витрината. Откъде идват камъните? Кой ги пренася? Кой ги обработва? Кой ги изкопава в мината? Но най-вече ме интересува кой е умрял и кой е излъгал, за да може да има магазини, пълни с бляскави и искрящи скъпоценности.

Тя остави настрани пръчката восъчен доп и извърна поглед от Сам. Иначе щеше да се доближи толкова, че да го докосне с устни.

— Говориш сериозно, нали?

— Напълно. Все си мисля, че пропускам нещо, защото разбирам само от крадци и ченгета. Трябва ми малко вътрешна информация за целия бизнес със скъпоценни камъни, а не само за онези опасни моменти, когато анонимни стоки се пренасят от куриер.

Кейт махна шнолата, която бе използвала, за да държи косата си прибрана назад, докато работи. Тръсна глава и въздъхна облекчено.

— Не съм специалист по всички аспекти на бизнеса, а само по рязането на камъни.

— Знаеш повече от мен, значи си специалист.

Тя се усмихна леко на наивното му обяснение.

Сам я наблюдаваше съсредоточено. Вече бе започнала да се занимава с диска за полиране. От това, което бе видял досега, той съдеше, че го използва за рязане или за шлифоване на камъни. Но в момента тя не смееше да работи, най-накрая бе успял да я разконцентрира.

Кейт бавно започна да му обяснява:

— Независимо колко развита е цивилизацията в държави, в които се добиват скъпоценни камъни, като например Тайланд, Камбоджа, Шри Ланка, Бразилия, Венецуела, Русия, Южна Африка или където и да е по света, повечето цветни камъни идват от места, до които двадесет и първи век изобщо не е стигнал. Там още не знаят, че човек е стъпил на Луната. Недохранени миньори се завират в изкопани ръчно дупки в джунглата или пълзят в тесни тунели, в които едва могат да се промушат. Ако си над земята, насекомите и постоянната влага превръщат живота ти в ад. Ако си под земята, влагата и тъмнината ти го отнемат. Това ли искаш да научиш? За вековната връзка между смъртта и скъпоценните камъни?

— Като начало. — Сам извърна поглед от изкусително блестящата й, свободно падаща коса. И от пръстите й, които докосваха кичурите й, както искаше да го направи той. Подлудяваше го с движенията си, а дори не го забелязваше. — Мините, за които говориш, частни или държавни са?

— Различно е, но в крайна сметка няма значение — отвърна тя.

Сам продължаваше да я наблюдава унесен. Щеше му се да си е наметнал якето, когато стана сутринта — беше достатъчно дълго, за да скрие възбудата, на която сега безуспешно се опитваше да се съпротивлява.

— Защо няма значение? — попита той.

— Правителството винаги държи контрола над търговията — обясни Кейт. — В някои страни въоръжени войници конфискуват камъните от миньорите и наричат това данъчно облагане. В други бандитите държат контрола над мините и това донякъде ги превръща в един вид правителство. В тези страни обикновеният миньор е нещастник, който се трепе години наред с надеждата, че ще попадне на камък, който е достатъчно голям, че да може да не работи, след като го отмъкне.

— А това случва ли се? — попита Сам, загледан в нея.

— Разбира се.

— Често ли?

— Шансовете да намериш такъв голям камък са по-малки, отколкото да спечелиш от лотария. И после да изтичаш през дебнещите те крадци и данъчни инспектори, за да си прибереш печалбата в банката. — По устните на Сам се плъзна лека усмивка. Искаше й се да ги докосне със своите устни, затова извърна поглед. — В повечето случаи — продължи делово тя — миньорът намира камък, който е достатъчно голям, за да може да се напие, да си намери жена за една нощ и храна за предстоящата седмица, в която ще проиграе всичко на хазарт. Само че вместо да се отправят към близкия магазин, откъдето да си купят поредния билет за лотарията, тези нещастници се връщат в мините, където повечето умират млади.

— Но изпълнени с надежда.

Тя въздъхна и прибра косата си с шнолата ниско на тила. Нямаше да остане така дълго, но начинът, по който Сам гледаше косата й, ускоряваше пулса й.

Проблемът си е мой, а не негов, горчиво си помисли Кейт. Федералните досадници не мислят със слабините си. Всъщност чудно дали въобще знаят, че имат такива.

— Прав си — каза тя. — В мнозинството от случаите това е доброволен, а не принудителен труд. Само че никога няма да забравя първия път, когато видях мините в Бразилия. Или в Тайланд. Беше истински шок за момиче от цивилизования свят. Разбира се, това беше, преди да науча първата аксиома за купуването на необработени скъпоценни камъни.

— Коя е тя?

— Колкото по-близо си до мината, толкова по-вероятно е да купиш синтетични камъни.

Сам се засмя и отново съжали, че не може да я погали. Но това не беше най-важното, за което трябваше да мисли сега.

— Не се шегувам — каза Кейт.

Тъмният й поглед се спря върху него: светла риза с навити ръкави; оръжието и коженият кобур, които не бе посмяла да докосне, когато го зави на недотам удобното за спане канапе; тъмни джинси, които очертаваха дългите му крака и недвусмислено изтъкваха мъжествеността му…

Добре де, не е досадник. И какво от това? Мъжете в добро здраве се възбуждат и от реклами на пасти за зъби.

А по всичко личеше, че той е в цветущо здраве.

— В мините съм намирала необработени синтетични камъни, смесени с почти естествени — каза Кейт, като се стараеше да гледа, където и да било другаде, но не и в него. — На стотина метра оттам съм откривала синтетични камъни, оформени от местни бижутери и смесени с почти естествени, също местно оформени камъни. Попадала съм на купища синтетична стока в тамошните бижутерски магазини, чиито собственици са ме уверявали, че предлагат само естествени скъпоценности, грижливо обковани в осемнайсеткаратово злато. Да бе, а пък аз идвам от Луната!

— Значи колкото по-близо си до мината, толкова по-голяма е вероятността да те измамят?

— Твърдя го от личен опит. — Зачуди се дали е безопасно да го погледне отново, но не се реши. — Всеки, който се е амбицирал да навлезе в тъмните улички на която и да било страна и да направи голям удар, като си купи камъни от „невежи“ миньори или местни бижутери, го очаква голяма и много скъпа изненада.

— Пак ли говориш от личен опит?

— И аз съм купувала много боклуци — призна си тя с иронична усмивка. — Но това е цената за научаване на бизнеса. Сега купувам необработените камъни от известни търговци на едро. Плащам по-скъпо, разбира се, но и пътуването не е евтино, нито пък опитът.

Сам се приближи до една от работните маси и се загледа в странните инструменти и машини. Правеше го, за да потисне порива си да я докосне. Което би било много глупав и лош ход.

Но пък твърде изкушаващ.

— Добре — каза той. — Какво правиш, след като си купила камъка от надежден източник?

— Изучавам го.

— Защо? Мислиш, че може да са те излъгали въпреки всички предпазни мерки ли?

— Не търся синтетични примеси в необработения камък — отвърна Кейт. После погледна към ръката си — пръстите й бяха загрубели от шлифоването. Къси нокти, без лак. Зачуди се дали Сам би искал да усети такива ръце по тялото си. После се сети за плътно прилепналите му джинси и разбра отговора. Пулсът й отново се ускори. — Опитвам се да преценя коя от всички възможни форми ще извади наяве най-доброто от камъка с най-малко загуби.

Сам я погледна насърчително, за да продължи разказа си. Или поне се надяваше да не е разчела в очите му тайните му страсти.

— Един добър в много отношения необработен камък може да има най-различни дефекти — бързо добави тя. — Ако ги изрежа, остатъкът може да ми донесе доста пари. Или камъкът може да се разтроши и да не остане нищо от него. Това е рискът, който поемам. Затова може да се купят прилични като качество необработени камъни на добра цена. Никой не е сигурен колко ще струва завършеният камък, ако изобщо струва нещо.

— Добре, значи е рисковано. — Той се приближи до нея, опитвайки се да се съсредоточи в разговора. — И така, имаш необработения камък, изучаваш го, избираш формата, започваш да режеш.

— По-скоро да остъргвам излишното, така че да разкрия естествената му вътрешна красота. — С върха на пръста си тя докосна леко металната пръчка, на чийто връх с помощта на восъчен доп бе закрепен скъпоценен камък. — При този вече съм определила ъгъла, под който камъкът ще срещне „езика“.

— Езикът ли? Като куче, което пие вода от купичката? — пошегува се Сам, а наум отбеляза: Или мъж, който целува любима жена.

Силното желание, струящо от очите му, сякаш я накара да усети палавото докосване на езика. О, господи, загубена съм! Кейт панически се опита да се вземе в ръце.

— Мисли за „езика“ като за плоска, кръгла шкурка — каза тя, говорейки толкова бързо, че думите й едва се разбираха. — Най-грубия език използвам за основното оформяне, после се минава към по-фината обработка и накрая се стига до шлифоването. Междувременно всяка отделна фасетка на камъка изисква ново нагласяне на инструментите, за да е сигурно, че тя е с правилната форма и под точния ъгъл.

— Не може ли да се направи на машина? — Гласът му бе по-плътен от обичайното.

— Разбира се. — Кейт се извърна от Сам. Пронизващите му сини очи я притесняваха. Караха я да изпитва копнеж. Той я слушаше напрегнато, дори прекалено напрегнато. Тя вече чувстваше с всичките си сетива физическото привличане между двамата, което наелектризираше атмосферата. Просто не знаеше какво е най-разумно да се направи в случая. И продължи да говори толкова бързо, сякаш че животът й зависеше от това: — По-голяма част от второкачествените и третокачествените камъни се оформят на машини от зле платени работници в Третия свят. Представи си цели редици от мъже, приведени над машините, в цехове, изпълнени с писъка на срязания камък и замъглени от силициев прах. Истински конвейер, който е смъртоносен за работниците, ако въздухът не се пречиства добре.

— А пречиства ли се?

— Понякога. — Тя поклати глава. — А първокласната обработка е различна. Тук нещата са уникални. Аз оформям и шлифовам камъни за колекционери или дизайнери. Всяко бижу е единствено по рода си. Предварително зададените компютърни програми са абсолютно безполезни за мен. Бързият и лесен начин не е най-добрият за каквото и да било. Изведнъж Сам най-неочаквано докосна тъмната й коса и се усмихна. Дъхът й внезапно секна. — Какво правиш! — прошепна объркано тя, обръщайки се към него. Изразът в очите му я накара да млъкне за миг. Ненадейно Кейт се запита какво ли е да правиш секс на работната маса? Сетне бързо заговори, за да избяга от еретичната мисъл: — След като камъните са оформени, в повечето случаи се продават на килограм на бижутерите, които изработват стоки за масовия потребител. И отново по-голяма част от работата се върши отвъд океана, в Индия или Китай. А истинските, рядко срещани, камъни се купуват само от колекционери, дизайнери или хора, решили да инвестират. Огромно количество камъни се обработва в Азия, от тях правят бижута за големите универсални магазини или за… Бърборя глупости! Престани да си играеш с косата ми.

— Та аз не я докосвам!

— Но ти се иска! — обвини го тя. — Мислиш си за това.

— А ти не мислиш ли?

— Сам, помогни ми, моля те. Или греша за онова, което се случва с агентите, които спят с информаторите си? — с надежда попита тя.

Той стисна очи. Когато ги отвори, вече не горяха от желание.

— Не, не грешиш. Ще ме изпратят във Фарго или ще ме уволнят. Може и двете, ако началството успее да го постигне.

Тя тихо въздъхна. Думите му я накараха да посърне.

Сега си припомни как се диша. Добро момиче. Знаех си, че можеш да се справиш, заповяда си тя. Сетне опита да се пошегува:

— Просто ще се постараем да не се случва повече, нали?

— Ще ти го припомня следващия път. — Сам се насили да се усмихне. После въздъхна: — Добре. — Позволи си още за миг да си представи как заравя лице в косата й и усеща краката й около кръста си, докато прониква дълбоко в нея. Накрая се овладя. — Ако крадеш стока от куриерите — попита хладно той, — откъде по веригата ще започнеш? Отвъд океана ли?

Като електрически ключ е, отново се превърна в ченге!, изуми се Кейт. Но сетне си каза, че му е благодарна за това.

— Не — приглушено отвърна тя. — Не зад океана.

— Защо?

Пулсът ми е нормален, напълно нормален. Е, поне като за някой спринтьор. След тази успокоителна мисъл тя отвърна:

— Там не са чували за правата на човека и затворите им са ужасни дупки.

— От личен опит ли говориш? — изненадано попита той.

— Не, но това не значи, че не е истина. А ти сериозно ли допусна, че съм била в затвора? — иронично подхвърли тя.

Той не отговори. Подпря се на работната маса и намести кобура си, за да му е по-удобно.

— Значи няма да започнеш близо до мините. Къде ще се насочиш?

Всъщност мисля да измъкна пистолета ти и да застрелям ченгето, за да може Сам да излезе да се позабавляваме. Ако знаех, че имам един-единствен шанс, щях да се възползвам от него.

На глас каза само:

— Щях да се насоча към някой голям международен търговец на едро, който внася камъни в САЩ.

— Защо?

— Те пренасят много камъни с инвентарни списъци, в които стоката е описана в килограми. Би било лесно да се смеси законно придобитата и задигнатата стока, стига откраднатото да не е нещо изключително рядко срещано.

— Като „Седемте гряха“ ли?

Тя кимна, тъмната коса се изплъзна и разпиля около врата й. Сам едва се овладя да не я докосне отново.

— Независимо от скъпата им реклама — обясни Кейт — цветните камъни — особено третираните цветни камъни — не са чак толкова рядко срещани, нито са особено уникални. Цяла кофа малки сини необработени сапфири няма да ускори ничий пулс. Шлифовани и третирани, може би ще привлекат вниманието, но не за дълго. — Тя въздъхна тихичко и усети как собственият й пулс се успокоява. Така бе по-добре. — После започваш да забелязваш разликите във формата, качеството и цвета. Има много боклук, който не става за нищо. — Сам се опита да си представи цяла кофа скъпоценни камъни, ала не можа. Но нали затова разполагаше с личен експерт, Кейт можеше да си ги представи — и още как! Проблемът обаче бе в онова, което витаеше във въображението му. — Докато минеш през конвейера за оформяне и шлифоване в някоя фабрика — продължи Кейт, — ще разполагаш с шепа нискокачествени готови скъпоценни камъни. И ще си мислиш само каква мъка би било да се поставят всички тези дребни блестящи камъчета в някоя сребърна огърлица или десеткаратова златна верижка. — Изведнъж Сам не успя да се сдържи и се разсмя. Ако не друго, поне желанието, което го изгаряше отвътре, поутихна малко. — Съмняваш ли се в думите ми! — погледна го обидено Кейт.

— Вярвам ти. Само си мислех за детските фантазии за съкровища и пирати. Какво ли би казал Черната брада?

— Синята брада.

— Както и да е. Значи и ти си фантазирала?

— Не го ли правят всички деца?

Усмивката му помръкна ненадейно:

— Не. Фантазиите изискват много енергия, надежда, здраве. А тези неща са дефицитни на някои места.

Преди Кейт да успее да попита за сенките, появили се в очите му, той продължи:

— Добре, избрала си търговец на едро. И какво следва?

Тя хладнокръвно прие смяната на темата и отговори:

— Търговецът на едро може да бъде и бижутер, собственик на магазин или търговец на скъпоценни камъни. Трябва просто да разполага с големи количества, които да идват към него. И то толкова, че допълнителната стока да не предизвика подозрения. Собственикът на компанията може даже да не знае какво става. Достатъчно е да има няколко корумпирани служители.

— Ами ако камъните не са обикновени?

— Срязваш ги отново и ги оформяш, докато станат обикновени. Или ги криеш, докато мине давността.

— Изглежда ми като чиста загуба.

— Ако първоначално си платил за завършен, готов камък, тогава е чиста загуба да се оформя и шлифова наново. Ако не — единственото, което губиш, е времето на бижутера, а в този случай това вероятно е някоя машина.

— Ами „Седемте гряха“?

— Опасявам се, че шест от седемте вече са преработени и превърнати в камъни, които тежат не повече от два или пет карата. — Гласът й стана студен. — Може би някой десеткаратов камък ще остане незабелязан и анонимен. Както и да е… — Тя поклати глава. — Нещо изключително рядко и красиво е загубено завинаги. Сини сапфири като „Седемте гряха“ просто вече не се намират в мините. Вероятно изобщо не съществуват, освен в няколко частни колекции и шепа музеи.

Тъгата по лицето на Кейт накара Сам да съжали, че е попитал. Но това му беше работата — да задава въпроси, на които нямаше лесни отговори.

— Значи бандитите, които нападат куриерите — продължи той, — няма да се затруднят да пласират стоката в Щатите, въпреки че става дума за необработени скъпоценни камъни, а не за часовници „Ролекс“.

Тя рискува да го погледне в очите — сини, напрегнати, хладни. Истинско ченге. Това е добре. Наистина. Е, така поне е по-безопасно.

— Ако бандитите не могат да се отърват от стоката си тук — каза тя, — могат да го направят отвъд океана. Не всеки споделя моите предразсъдъци спрямо затворите в чужбина.

— Но като цяло, смяташ, че е много по-вероятно стоката на куриерите, които са били обрани в Америка, да се озове отново тук, така ли? — попита Сам.

— Зависи от пратката. — Последва нова тиха въздишка. Точно така, момиче, сърцето ти вече тупти нормално. — Имаме много голям пазар за евтини цветни камъни. Всеки купува и продава такива, включително и пенсионирани дами чрез търгове в интернет. Като се има предвид всичко това, защо да се праща стоката в Индия, която вече си има установени канали за снабдяване с цветни камъни?

— Можеш ли да ми дадеш списък с имената на магазини, където е вероятно да има крадени скъпоценности?

Кейт се поколеба. Нямаше никакво съмнение — в момента той бе ченге до мозъка на костите си.

— Имаш предвид такива, които са със съмнителна слава или са достатъчно големи, че да могат да скрият малко допълнителна стока?

— И двете. Семейство Пърсел например. От онова, което знаеш за бизнеса им, можеш ли да кажеш дали са предлагали място, където да се скрият „горещи“ камъни?

Тя го погледна недоверчиво.

— Не се тревожи — успокои я Сам. — Не се налага да го заявяваш под клетва в съда. Засега, отбеляза наум.

— Чувала съм разни клюки.

— Какви по-точно?

Тя закрачи нервно пред масата. Докато обикаляше, леко докосваше различните инструменти, без да променя нещо в настройката им.

След известно време се обърна с лице към Сам и изтърси:

— Мразя клюките!

— Това го разбрах, след като научих как си пазила тайната на Лий — рече той с по-благ тон. После забеляза как се промени изразът на лицето й при споменаването на името на природения й брат. — А Лий? И той ли мразеше клюките?

Кейт се поколеба, после тъжно поклати глава.

— Това бе единственият му недостатък.

— Какво ти е доверявал той?

Тя притеснено сплете пръстите на ръцете си.

— По дяволите, Сам, ако си отворя устата, може да съсипя живота на някой честен търговец!

— Или пък можеш да държиш устата си затворена и да скъсиш собствения си живот — заяви директно той. — Онзи, който е убил съпрузите Пърсел, би посегнал и на пеленаче, и ти много добре го знаеш. А ако не, сега ти го казвам съвсем ясно. На лошите страшно много им харесва, когато се опитваш да играеш честно с тях. Не го прави, Кейт, това ще те убие.

Тишината продължи дълго.

— Добре — съгласи се тя най-накрая с въздишка. — Пърсел се славеше с това, че не задава прекалено много въпроси за предишните собственици на камъните, ако му ги предложиш на изгодна цена.

Сам вече знаеше това, но кимна, за да я насърчи.

— Компанията „Уърлдуайд Холсейл Естейт Джемс“ не се ползва с особено добра репутация — неохотно каза тя.

— В какво отношение?

— Общоизвестно е, че от компанията излизат повече единични камъни, отколкото са влезли в нея, обковани в стари бижута. Особено от латиноамерикански източници. — Сам мислено си отбеляза името. Можеше да се обзаложи, че корпоративната централа се намира в Аруба, Панама или някъде другаде, където банките са дружелюбни и не задават въпроси. И съответно не получават никакви отговори. Човек можеше да измъкне някаква информация от тях само с божията помощ или с тази на компютърен гений. — Част от вносителите, които снабдяват търговците на дребно и любителите, се ползват с недотам добра репутация — отбеляза Кейт. — Сещам се за „Стар Кристалс“ и „Оувърсийс Корал енд Джемс“.

— Някоя от тези компании може ли да поеме първокласна стока — каквато пренасят куриерите, особено за изложение като това тук?

— Вероятно не, освен ако не са се прицелили в частните колекционери или не мислят за собствените си пенсионни фондове.

— Някои от нападнатите куриери са пренасяли часовници „Ролекс“ и златни монети — каза Сам. — Могат ли и тези скъпоценности да се озоват в същата компания като необработените и единични камъни?

Кейт се замисли.

— Ако разполагаш с верига бижутерски магазини, може би. Няколко големи вериги следят търговията със скъпоценни камъни, защото произвеждат собствени бижута и искат да са наясно кои цветни камъни се търсят в момента. Една от тях е семейната компания на Пейтън Хол. „Моргенстърн и синове“ също. Друга такава е „Хартсоун Джемс енд Джуълри“. Всички те са тук, в Скотсдейл. Остават и големите национални вериги. — Тя сви рамене. — Има и други три, които мога да посоча веднага, и поне петнайсет по-малки. Всяка от тях може да бъде параван за крадена стока — както в национален мащаб, така и чрез някой корумпиран местен служител. Техните представители също следят търговията със скъпоценни камъни само за да са наясно какво става в бизнеса.

— Ами местният пастор? — иронично подхвърли Сам.

Тя се засмя.

— С други думи, заподозрените станаха прекалено много ли?

— Е, само попитах.

Усмивката й се стопи.

— Сигурна съм, че куриерските компании също са сред заподозрените. Както и самите куриери. — Дори и куриерите на втория ми баща.

— Да, така е — потвърди Сам.

— И доведеният ми брат също ли?

— Знаеш отговора ми — каза Сам.

— Доведеният ми брат не е мошеник!

Мъжът се взря в решителното изражение на Кейт и искрено си пожела тя да се окаже права.

— Добре — съгласи се той. — Но прочети отново досието на Лий, този път може да изскочи нещо.

— Нищо не излезе от първите три пъти.

— Когато можеш да го изрецитираш и насън, ще проявя съчувствие. А дотогава трябва да поговоря с няколко души.

— Ще ти кажат повече, ако дойда с теб — изтъкна Кейт.

— Не — категорично рече Сам.

— Но защо?

Той излезе от ателието й, без да отговори. Не мислеше, че тя желае да чуе, че досието на Лий скоро ще бъде допълнено с нова информация, която ще я изложи на още по-голяма опасност. Определено не искаше той да й го съобщи.

А знаеше, че ще се наложи.