Елизабет Лоуел
Седемте гряха (18)

Осемнадесета глава

Скотсдейл

Сряда, рано сутринта

Кърби грабна мобилния си телефон от нощното шкафче, погледна дисплея, за да види кой се обажда. И изруга, защото номерът бе скрит.

— Ако това е някой ранобуден тип, който рекламира тъпата си стока от Небраска, ще го намеря и ще му вкарам слушалката в ушите! — измърмори той.

Все пак вдигна телефона, но едва след като бе включил вграденото дигитално записващо устройство. Беше човекът, когото познаваше само като „Гласа“. Той — или може би тя — използваше апарат за изкривяване на гласа. Но смисълът на разговора винаги бе ясен. Всяко обаждане осведомяваше Кърби за куриер с преносимо и анонимно съкровище. Скъпоценни камъни. Часовници „Ролекс“, облигации, дори пари в брой… Кърби имаше няколко източника, но „Гласът“ бе най-добрият. Нямаше нищо против да прибира половината от плячката в офшорна сметка, макар и да не можеше да проследи крайната цел на парите.

А бе опитвал. Искаше да знае кой е информаторът му. И което бе по-важно — да разбере откъде „Гласът“ бе получил информацията, с която го изнудваше от самото начало.

— Да? — грубо каза той.

— Майк Пърсел. Очисти го и му сложи „колумбийска вратовръзка“.

Кърби усети прилив на адреналин, но се овладя:

— Това ще струва повече.

— В този случай няма да искам моя дял. Всичко е за теб. Би трябвало да получиш поне сто хиляди, може би и повече.

— Ами ако не е толкова?

— Някога да съм те лъгал?

— Не. — Това бе единствената причина да изпълнява примирено заповедите на един невидим призрак. „Гласът“ бе умен, убедителен и с връзки сред търговците на скъпоценности. Откакто бе започнал да му се обажда преди три години, задокеанските сметки на Кърби бяха набъбнали до шестцифрени суми и даже наближаваха седемцифрените. — Кога искаш да стане?

— Веднага. Пърсел спи в една каравана на паркинга служители на хотел „Роял“. Стар модел „Уинебаго“. Алармата му се захранва от батерии. Прекъсни кабелите на сервизния панел.

— Не използва ли сейфовете на хотела за стоката си?

— Не се доверява на никого.

— Хитро — отбеляза Кърби. — Но и много глупаво.

— Постарай се да вземеш големия сапфир. Колкото нокътя на палеца на крака ти, с форма на изумруд.

Кърби се усмихна:

— Че откъде загубеняк като Пърсел се е сдобил с него?

— Какво значение има? Само гледай нищо да не тежи повече от четири карата, когато отново се появи на пазара. Не използвай „Хол“. Поне един от техните бижутери не е надежден.

— Кой? — заинтересува се Кърби.

„Гласът“ отмина въпроса и продължи делово:

— Имаш ли достатъчно хора за още една поръчка по същото време?

— Зависи от работата.

— Обикновен обир.

— В Скотсдейл ли?

— Да. Пристига от Лос Анджелис, най-често спира за гориво в Кварцит и се отбива в „Макдоналдс“ за чиста тоалетна. Бежова кола под наем, „Таурус“, регистрационен номер от щата Аризона…

Кърби вече си записваше в тефтерчето, което държеше до леглото си.

— Електронна ключалка?

— Да, но въпреки това използвай лост. Натупай куриера. Накарай някое от момчетата ти да изтърси нещо на развален испански.

— Си. Разбира се.

От телефона се разнесоха зловещи механични звуци. Кърби предположи, че е смях. Поне така се надяваше. Не беше страхливец, но понякога „Гласът“ го плашеше.

— Бъди готов да направиш същото след няколко дни — продължи „Гласът“. — Ще трябва да изпратят още скъпоценни камъни за изложението. Ще ти кажа кога. Втората пратка сигурно ще е още по-добра.

— Ще я делим по обичайния начин, нали?

— Фифти-фифти.

Връзката прекъсна.

— По дяволите! — развесели се Кърби, пресмятайки на ум печалбата си. Дори и ако разделеше своята половина с някой от хората си, пак му оставаше солидна сума.

Изключи телефона, протегна жилавото си тяло, почеса се по чатала и тръгна гол към тоалетната. Докато изпразваше мехура си, прехвърляше наум различните си връзки сред бижутерските среди. В Мексико имаше неколцина, но като повечето занаятчии на черно те имаха навика да обират каймака от стоката и да я продават за своя сметка. Щом „Гласът“ не искаше да се появи нищо по-голямо от четири карата, Мексико не бе добър избор. Може би Бирма? Доста рисковано… Връзката му там бе успял да разгневи местните главатари на банди и още беше в болница.

— Мамка му! — измърмори той, излизайки от тоалетната. — Трябва да използвам Пакистан или Афганистан. Дали Абдул е още жив?

След няколко телефонни обаждания и малко търпение научи, че Абдул е жив и здрав и е в Карачи.

Кърби погледна часовника си — вече бе прекалено късно да направи нещо с Пърсел. Оставаше куриерът. Единственият въпрос бе на кого да се обади. Мърфи беше в Ню Йорк по следите на някаква стока, Родриго беше в Тексас, но той имаше новородено бебе и си почиваше. Самър мърмореше, че иска да излиза от играта, заради което Кърби се притесняваше да му възлага отговорни задачи. Ако го хванеха, моментално щеше да изкаже и майчиното си мляко.

Време е отново да прегледам списъка на недоволните бивши агенти и войници. Някой все ще се заинтересува от малко допълнителни емоции и повечко пари.

За съжаление му трябваше такъв човек веднага. Мъж, на когото можеше да разчита. Или поне донякъде. А това го наведе на мисълта за Джон „Текс“ Уайт.

Защо ли си мисли, че може да взема наркотици и да не се превърне в отрепка? Тъпо копеле!, изруга наум Кърби, поклати глава и набра номера. Вдигнаха му на четвъртото позвъняване.

— Да — обади се мъжки глас с прозявка.

— Добро утро, Текс. Готов ли си за малко екшън?