Метаданни
Данни
- Серия
- Шампионите ги бият в събота (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Божидар Томов
Заглавие: Шампионите ги бият в събота
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1990
Тип: роман
Националност: Българска
Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“
Излязла от печат: юли 1990
Редактор: Ганка Константинова
Художествен редактор: Васил Инджев
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Художник: Венелин Вълков
Коректор: Мая Лъжева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812
История
- —Добавяне
1.
В един прекрасен ден, както обикновено започват всички истории…
В един прекрасен ден, когато лятото още не бе свършило, а есента вече силно се усещаше, Карл-Хайнц Румениге вървеше по улицата с парченце недоядена пица в ръка, увито в омазана хартийка.
Човекът всъщност се казваше Румен и само му викаха Румениге някои приятели и познати. Напоследък хем все по-рядко. А по-рядко, защото истинският Карл-Хайнц се бе оттеглил от полето на славата, забивайки се в някаква си там Швейцария. Или може би дори в Швеция. И не че Румен съвсем не отличаваше държавите една от друга, но често ги бъркаше и смяташе, че където Швейцария, там и Швеция, където Австралия, там и Австрия…
Тъй или инак истинският Карл-Хайнц се бе наврял в една от тях и бе затръшнал вратата след себе си.
Подир много дни на терзания, тази сутрин Румен каза на баба си:
— А не е ли това подлост, а? Какво ще правя сега с неговото име, което толкова време беше и мое име?
С насапунисана гъбичка баба му търкаше чиниите в умивалника.
— За кого става въпрос?
— За Карл-Хайнц, разбира се.
— Ако попиташ баща си…
— Знам. Ако го питам, той ще ми каже: „Махай се, Румба, нямам време за глупости!“.
— М-м-м… може би. Може и така да ти каже. Но майка ти…
— А! Тя пък ще отговори: „Аз, момче, от физкултура не разбирам и нито един физкултурник освен тебе не познавам…“. Ако самата тя обаче се заеме малко с физкултура, както му се вика — коремни пресички, кросче сутрин в парка, аеробика, — знаеш ли каква мацка ще ни стане?
Бабата помисли да го плесне, но ръцете й бяха насапунисани и щеше да омърля пода. Все пак беше много ядосана, личеше си. Затова Румен примирително рече:
— Добре де, добре де. На нас тука тя и така ни харесва, на мене и на баща ми, искам да кажа…
— Румене! Ти изрече такива… такива долни… неща, че аз… — Със съжаление изгледа бухналата пяна по дланите си и довърши рязко: — … че аз петнайсет минути няма да ти говоря. Махни се!
Докато затваряше вратата на кухнята, Румен чу баба си да мърмори гневно:
— По мое време! По мое време един пикльо да сравни майка си с котка или с… друго домашно животно… Бой! Само бой!
Пикльото засече време на своя „протекшън-кварц-г-шок-хонконгско-куче-марка“ и си помисли, че хората часовници имат сейко или други с по осем мелодии за събуждане, цял концерт. А не да надзърташ непрекъснато — минаха ли тия петнайсет минути, или не са минали още. Както и да е. Зачете се в спортната страница на вестника: кросови бягания, проблеми с водната топка, златни момичета — глупости, разбира се, но все пак интересно. С какво ли не се занимават хората по света, а също и в родния си град. „Протекшън-кварцът“ отбеляза нужните цифри и Румен отново се появи в кухнята.
— Нали ти казах… — Бабата вече бършеше ръце в пешкира и имаше твърде заплашителен вид.
— Изминаха, бабичко, точно петнайсет минути и нула-нула секунди. — Той храбро тикна под носа й „протекшън-кварц-г-шокът-хонконгското-куче-марка“. — На двеста метра под водата да съм, ето тука пише, макар и дребно — отър двеста метра резист, тая машинка ще ми каже: „Румениге, време е да вървиш при баба си. Тя те чака“.
— Не те чакам особено. Тебе уроците те чакат.
— Какви уроци? Какви уроци? Нямаме да учим, нямаме да пишем.
— Чудя се аз за какво ли ходите на училище.
— Друга е сега, бабичко, образователната система.
— Хм, какво й е другото? Учиш си уроците и си прилежен, получаваш шестици. Ако не ги учиш — двойки.
— Не се сърди, но това е някак си… как да ти кажа… малко остаряло схващане. Оня ден в час на класния си говорихме по тия въпроси. Примерно бележкарството. С други думи, против шестиците. Да знаещ колко засрамени се почувстваха нашите зубърки, ауууу! Даже класната ги съжали: вика, че отличниците тъй или инак, засега, разбираш ли, са наша гордост. Но по-важното е да станем комплексни личности. Каква по-комплексна личност от мене? Та аз мога да шутирам и с ляв крак, и с десен, с глава от всяка позиция. В нападение съм и в отбрана, играта връзвам от всяко положение. Какво повече?
— Какво повече ли? — Баба му сякаш нещо съобразяваше, сякаш си припомняше нещо.
Всъщност му се любуваше. Както всяка баба — преструвански строга — се любува на внука си.
А и как да не му се любуваш — яко момче, жилаво и живо, русокосо, с още по̀ изсветляла от дългото лято коса, красиво момче, а най-важното — твое, първо и единствено… То си е наистина твое, защото баща му и майка му ги няма по цял ден, а като си дойдат, са нервни и уморени. И вие с детето сте си заедно, макар то да рита топка на паркинга, а ти да се въртиш из кухнята. Но викнеш ли от балкона, явява се и си знаеш, че никой от двама ви не е сам…
— Приличаш ми на дядо си.
— На кого другиго трябва да приличам, щом съм истински играч? — Румениге сгъна коляно, повдигна крак, външната част на стъпалото му погали някаква въображаема топка, фалцира я и я пъхна в мрежата на още по-въображаемия Жан-Мари Пфаф.
В албумите на бабата се хлъзнаха разлепени между страниците чудесни кафеникави снимки: русокос играч, стъпил върху топка, с опулени очи, мустаци, дълги гащи и френски надпис на фланелката. Или пак той, приклекнал между другите, но си личи как след миг ще скочи, ще му подадат, ще финтира, ще вкара гол.
— Получавал пари за играта си и едновременно учил в Монпелие, за да стане после прочут хирург и ако някои хора…
— Чувал съм: ако някои хора не му бяха попречили, щял да изпореже всичко живо.
— Така не се говори. Ако той беше жив сега…
— Аз щях да изпитам върху себе си неговото благородно влияние.
— Какви са тия глупости?
— Не са глупости. Казаха ни — в оня час на класния — че подрастващите ще изпитат благотворното влияние на възрастите. Предпочитам влиянието на един футболист, а не обратното. Не ни казаха можем ли да избираме, или не.
— Защо обратното? Какво обратното? — пак се ядоса баба му. — Един ученик трябва да се изразява кратко, правилно и ясно.
— Да — кратко, правилно и ясно се изрази момчето.
— Аз навремето с моите ученици…
Бабата беше не само негова, на Румен, баба, но и пенсионирана начална учителка. За класната си примерно и за повечето нейни колежки той не би могъл да намери и да каже добра дума. Е, за физа — да, но физът беше мъж и спортист…
— Учителките, бабо, само мъчат децата. А децата са добри.
— Така ли?
— Написано е в литературата.
— Интересно! В коя литература?
Тук за него настъпи голямо затруднение. Не знаеше, не беше чел Румбата такава литература и реши да потърси, да проучи. Освен футболист, славеше се още и като отличен детектив. Частен, разбира се, съвсем частен.
— Ще ти кажа по-после. Но — вдигна нагоре пръст — имам съвсем достоверни сведения.
Трябваше да се посъветва със своя сътрудник Миро Цайси Страшния умник. И после — трак книгата на масата: „Виж, бабичко, какво са написали хората…“.
Частният детектив заяви още, че ще проучи по-подробно въпроса. Бабата от своя страна каза, че ще го плесне, но се виждаше, че няма да го направи.
„Ми да, днеска не е събота — помисли Чандлър-Румен-Румениге. — А частните детективи ги бият обикновено в събота.“
— Благодаря за закуската. Беше много вкусно.
Един джентълмен каже ли нещо, то трябва да е непременно истината. А закуската наистина си я биваше.
— Чакай, къде отиваш?
С ръка върху дръжката на вратата, Румбата се позабави с отговора.
Ето какви затруднителни моменти понякога настъпват за джентълмените.
— Ще бъда наблизо.
— И като те викна от прозореца, веднага да ми се обадиш…
— Естествено. Щом те чуя и веднага ще се обадя. Ще бъда наблизо. — Румен остана много доволен от себе си. Трудно, трудно се отличава в големия град близо от далеч. Какво са три спирки с автобуса?
— Довиждане, бабо.
— Довиждане, моето момче.
И той отиде на тренировка.
Това беше тази сутрин.