Ромен Гари
Голям гальовник (12)

12.

ВСИЧКО ТОВА ми се струва толкова очевидно и неопровержимо, че отправих до няколко щателно избрани издатели следното писмо, независимо че ръкописът ми е още топъл и в състояние на вопъл, при това изключително предпазливо, тъй като изтребването в зародиш е един от най-текущо използваните методи.

Господине,

Приложен Ви изпращам един труд с наблюдения върху живота на питоните в Париж, плод на продължителни лични опити. Не ми е неизвестно, че трудовете върху нелегалността изобилстват и че всяко инкубационно състояние е и състояние на изчакване, но при неналичието на отговор аз, както е редът, ще се обърна другаде. Приемете моите…

Нарочно употребих сух и неопровержим тон, за да ги уплаша и да им намекна, че разполагам и с други възможности. Не изброявах изрично тези възможности, които очевидно нямам, с цел те да изглеждат по-големи и, така да се каже, неограничени. Веднага ми поолекна, защото какво по-добро от неограничените перспективи.

Всеки ще забележи, че в писмото си не съм отварял дума за жени, за да не му придавам твърде изповеден тон.

Тъкмо оставих писалката и на вратата се звънна. Изтичах набързо да се среша и да затегна жълтата си папийонка на сини точки, както правя винаги щом някой сбърка вратата. Но какво беше изумлението ми, когато зърнах куриера от службата и двама други младежи, които никога не бях виждал по време на моите погледи. Куриерът от службата ми подаде ръка.

— Здрасти. Минавахме наблизо и си рекохме: хайде да видим питона. Може ли?

Бях възмутен. От всичко най-много държа на частния си живот. Не съм съгласен така направо да нахълтват в дома ми без сигнал за тревога. Частният живот е светиня, това именно изгубиха в Китай. Можеше пък точно в момента да гледам телевизия или да разсъждавам свободно, без никакви ограничения, или да си мисля за всичките книги, които можеш свободно да издадеш във Франция. Тук можеше да е и госпожица Драйфус и за нея щеше да бъде ужасно, ако някой от службата я види при мен и разкрие нашите близки отношения. Впрочем негрите са принудени да внимават повече от останалите заради репутацията си.

Нищо не казах, но това е то ужасът, и на всичко отгоре безпричинен, понеже за щастие госпожица Драйфус я нямаше.

Влязоха.

Не ми остана време дори да махна снимките на Жан Мулен и Пиер Бросолет от стената. Не обичам да се подиграват с мен, както всички. И нали за да живееш в агломерация от десет милиона постоянни посетители — извинявам се, че го повтарям, правя го, за да свикна, доколкото е възможно, — трябва да си имаш нещо свое, разни работи, дрънкулки, кой колекция от марки, кой мечти, уютно кътче, вътрешен живот. Но най-вече не желая никой, в смисъл съвършено никой заради това, че е видял снимките на двама истински мъже на стената, да си въобрази, че намирам удоволствие в смътни и въжделенически състояния с достойнство, хитроумно наричани набиване в черепите, за да се улесни промиването на мозъците. Фашистите му викат „продължавай да вярваш и да се надяваш“. Чист фашистки номер си е това и води право до политиката. Щом видя Голям Гальовник, целият увит около себе си, усукан, килограми възли, тогава именно оценявам свободата и правата, с които разполагам, когато съм си у дома, в моето вътрешно убежище. Така или иначе, не могат да ме обвинят, че храня нещичко, понеже при моето раждане тези двама герои от Съпротивата вече са били на онзи свят, в буквалния смисъл на образно казаното — онзи свят, света на хората, те поне вече са били родени.

Разгледаха питона продължително. Голям Гальовник дремеше на креслото. Беше се размазал като изпусната велосипедна гума. Много обича да се размазва. Мускулите си напряга само когато действа и се усуква, когато се навързва на възли и пълзи по мокета.

— За щастие ти си имаш кой да се занимава с теб — каза куриерът от службата.

Не го направих на въпрос. Настръхвам от дебелащината.

Един от приятелите му попита:

— С какво се храни?

Ненавиждам да ме питат за това и се направих, че не го чувам.

— С какво се храни един питон? — настоя той.

— С тестени изделия, хляб, сирене, ей такива неща — казах аз.

Мисълта, че е възможно да се плюскат мишки, морски свинчета и живи зайци ме отвращава. Правя опити да не си спомням.

— Донесохме ти разни неща за четене — каза куриерът от службата.

И виж ги ти, наистина измъкнаха от джобовете си брошури, позиви, печатни текстове.

— Опитай да намериш посоката — рече куриерът от службата. — Прочети това, осведоми се. Не можеш да я караш все така. Още имаш възможност да излезеш.

Натъпках си лулата и я запалих като някой англичанин. Когато е ужас, се опитвам да си представя, че съм англичанин и нищо не е в състояние да ме засегне поради моята пословична невъзмутимост.

— Че така ще те окошарят накрая — каза куриерът от службата. — Ще видят съседите или някой друг и ще си имаш здравословни неразположения, както му викат.

— Снабден съм с пълномощия — отвърнах му аз. — Имам позволително да държа питон вкъщи. Напълно съм редовен.

— О, не се и съмнявам — каза той. — Онова, на което му викат живот, при нас означава единствено да си напълно редовен.

Тръгнаха си. Приближих се до горкия си питон и го взех на ръце. Трудно е да бъдеш Голям Гальовник в един непригоден за целта град. Седнах на кревата и дълго го държах в ръцете си и около мен, с чувството, че получавам отговор. Дори ми избиха сълзи на очите вместо на него, понеже той не може — поради нечовешкото.

Един колега от службата се върна съвсем почернял от отпуск в Южен Тунис.

Казвам го, за да се види, че съм в състояние да гледам на нещата и откъм добрата им страна.

Вечерта направих нечуван номера, за да „изляза“, както казват куриерите от службата. Хапвах скромничко в ресторант „Кав“. До мен седеше една двойка на средновековна възраст, която не ме заговори, както си е редно между чужденци. Ядяха котлети с пържени картофи.

Не знам откъде извадих смелост да го направя. Разбира се, винаги съм имал желание да притежавам нещо съвместно, първопричина за тези неща е дългогодишният навик — поради липсата. Но се намесва вътрешният гнет, та да не прелива на обществено място, такива са изискванията, за да живееш в един огромен град, без да притесняваш себе си. Само че понякога, разбира се, все пак прелива.

Така именно направих и аз.

Протегнах ръка и взех един картоф от тяхната чиния. Подчертаването на тяхната е от мен поради огромните размери.

Изядох го.

Те не казаха нищо. Струва ми се, че не забелязаха — тъкмо поради чудовищността и огромните размери.