Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (4)

4

— Изтрийте си краката! Не внасяйте кал по чистия под! — извика мама. Гласът й отекна в голите стени на празния хол.

Влязох в антрето. Миришеше на боя. Бояджиите бяха свършили в четвъртък. Вътре в къщата беше горещо. Много по-горещо, отколкото навън.

— Лампата в кухнята не работи — извика татко някъде отзад. — Дали бояджиите са спрели тока или…?

— Откъде да знам — отвърна му мама.

Гласовете им кънтяха в голямата празна къща.

— Мамо, горе има някой! — извиках аз, докато бършех краката си в изтривалката. Затичах се към хола.

Мама стоеше пред прозореца и се взираше в дъжда, за да види дали хамалите идват. Когато влязох, тя се обърна:

— Какво?

— Горе има едно момче. Видях го на прозореца — казах аз, опитвайки се да си поема дъх.

Джош влезе през вратата откъм задното антре. Сигурно е бил с татко. Изсмя се:

— Да не би някой вече да се е нанесъл тук?

— Няма никой горе — каза мама и извъртя очи. — Ще ме оставите ли на мира най-сетне!

— Аз пък какво съм направил? — измрънка Джош.

— Аманда, чуй ме! Всички сме много напрегнати днес… — започна мама.

Но аз я прекъснах:

— Видях лицето му, мамо. На прозореца. Не съм луда!

— Кой го казва! — намеси се Джош.

— Аманда! — Мама прехапа долната си устна. Винаги прави така, когато е на предела на силите си. — Видяла си някакво отражение или нещо подобно. Може би от някой клон.

Тя се обърна отново към прозореца. Дъждът вече се лееше като стена, а вятърът го блъскаше силно в големия панорамен прозорец.

Изтичах към стълбището, долепих ръце до устата си като фуния и извиках към горния етаж:

— Кой е там горе?

Никой не отговори.

— Кой е там горе? — извиках още по-силно.

Мама запуши ушите си с ръце.

— Аманда… моля те!

Джош изчезна в трапезарията. Най-после беше тръгнал да разглежда къщата.

— Горе има някой — настоях аз и съвсем импулсивно тръгнах нагоре по дървената стълба. Маратонките ми тупкаха шумно по голите стъпала.

— Аманда… — чух мама да вика зад мен.

Но бях много ядосана, за да спра. Защо не ми повярва? Защо каза, че съм видяла отражението на някой клон?

Бях любопитна. Исках да разбера кой е горе. Трябваше да й докажа, че бърка. Трябваше да й покажа, че не съм видяла някакво тъпо отражение. Май аз също съм доста голям инат. Може би това е семейна черта.

Стълбата стенеше и скърцаше под краката ми. Въобще не изпитвах страх, докато стигнах антрето на втория етаж. После изведнъж в корема ми се появи странно тежко усещане.

Спрях. Дишах тежко. Облегнах се на перилата.

Кой ли може да е? Крадец? Някое скучаещо съседско дете, което се е промъкнало в празната къща просто за развлечение?

Май не трябва да се качвам сама, помислих си аз.

Може момчето от прозореца да е опасно.

— Има ли някой тук? — извиках аз със слаб и разтреперан гласец.

Заслушах се, като продължих да стоя облегната на перилата.

Дочух стъпки в коридора.

Не.

Не бяха стъпки.

А дъждът. Точно така — дъждът. Трополенето на дъжда върху керемидите на покрива.

Не знам защо, но този шум някак си ме успокои. Пуснах перилата и влязох в дългия тесен коридор. Беше тъмно. Чак в дъното през един квадратен прозорец влизаше бледа сивкава светлина.

Направих няколко крачки. Старият дървен под изскърца.

— Има ли някой тук?

Отново никакъв отговор.

Приближих се до първата врата вляво.

Беше затворена. Миризмата на прясна боя направо ме задушаваше. На стената до вратата имаше електрически ключ. Реших, че е за лампата в коридора. Щракнах го. Но нищо не стана.

— Има ли някой тук?

Ръката ми трепереше, когато хванах дръжката на вратата. Усетих я някак си топла в ръката си. И влажна.

Завъртях я. Поех дълбоко въздух и бутнах вратата.

Надникнах в стаята. През прозореца струеше сивкава светлина. Блясък от светкавица ме накара да подскоча. Последва глух далечен тътен на гръмотевица.

Пристъпих в стаята бавно и внимателно.

Не се виждаше никой.

Това беше стаята за гости. Можеше да стане и стаята на Джош, ако той реши, че му харесва.

Още една светкавица. Небето сякаш притъмня още повече. Навън беше пълен мрак, въпреки че беше ранен следобед.

Върнах се в коридора. Следващата стая щеше да е моята. Също имаше прозорец към предния двор.

Дали момчето, което видях да ме гледа, беше в моята стая?

Прокраднах се по коридора, като докосвах стената с ръка без никаква причина и спрях пред моята врата, която също беше затворена.

Поех дълбоко въздух и почуках на вратата.

— Кой е там? — извиках аз.

Заслушах се.

Тишина.

После тътен на гръмотевица — този път по-близо.

Замръзнах като парализирана, без да дишам. Тук горе беше горещо — горещо и влажно. От миризмата на боя ми се замая главата.

Хванах дръжката на вратата.

— Има ли някой вътре?

Започнах да натискам дръжката, когато момчето се прокрадна зад гърба ми и ме хвана за рамото.