Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (9)

9

Няколко секунди по-късно излязохме на двора, за да хванем Пити. Той, както винаги, се зарадва да ни види и се хвърли с кални лапи към нас. Джафкаше въодушевено и тичаше в кръг през листата. Малко се разведрих, като го видях.

Въпреки сивото небе, навън беше горещо и задушно. Нямаше никакъв вятър. Дебелите стари дървета стояха като статуи.

Тръгнахме по чакълестата входна алея към улицата, подритвайки окапалите кафяви листа. Пити тичаше на зигзаг около нас.

— Добре поне че татко не поиска да съберем тези листа — каза Джош и направи физиономия.

Застанахме на бордюра и погледнахме къщата. Двата еркерни прозореца ни гледаха сякаш бяха очи.

За първи път забелязах, че съседната къща е като нашата. Единствената разлика беше, че не е тухлена, а облицована с дъски. Пердетата на хола бяха спуснати. Някои от прозорците на горния етаж бяха счупени. Високите дървета хвърляха тежка сянка и върху нея.

— Накъде? — запита Джош и хвърли пръчка, която Пити да гони.

Посочих улицата.

— Училището е натам — казах аз. — Дай да го видим.

Пътят се изкачваше по хълм. Джош вдигна една дебела пръчка и си направи нещо като бастун. Пити се опитваше да захапе пръчката, докато Джош вървеше.

По улицата не срещнахме никого, нито пък имаше някой в дворовете на къщите, покрай които минахме. Нямаше и коли.

Бях започнала да си мисля, че градът е пуст, когато на плочника пред една къща се появи момче.

Изникна така внезапно, че с Джош замръзнахме на място.

— Здравейте — срамежливо каза момчето и леко ни махна.

— Здравей — отвърнахме едновременно с Джош.

Преди да успеем да дръпнем Пити, кучето изтича към момчето, подуши маратонките му и започна да ръмжи и да джафка. Момчето отстъпи крачка назад и вдигна ръце, сякаш да се предпази. Изглеждаше уплашено.

— Пити, престани! — извиках аз.

Джош хвана кучето и го вдигна, но то продължаваше да ръмжи.

— Не хапе — казах на момчето. — Обикновено и не лае. Извинявай.

— Няма нищо — каза момчето, загледано в Пити, който се опитваше да се измъкне от прегръдката на Джош. — Може да е надушил нещо по мен.

— Пити, спри! — извиках аз. Кучето не престана да се върти. — Сега ще ти сложа каишката!

Момчето имаше къса вълниста руса коса и много бледи сини очи. Смешноватият му чип нос изглеждаше не на място на сериозното му лице. Въпреки задушното време, беше облечен в плътна кафеникава фланела с дълги ръкави и черни дънки с прави крачоли. В задния джоб на дънките му беше пъхната бейзболна шапка.

— Аз съм Аманда Бенсън — представих се аз. — А това е брат ми Джош.

Джош се поколеба, но пусна Пити на земята. Кучето изджавка още веднъж, вперило поглед в момчето, после леко изви и седна на тротоара, за да се почеше.

— Аз съм Рей Търстън — каза момчето, пъхвайки ръце в джобовете на дънките си и поглеждайки притеснено към Пити. Май малко се успокои, като видя, че кучето престана да го лае и да го ръмжи.

Изведнъж Рей ми се стори някак си познат. Къде ли съм го срещала? Къде? Вгледах се по-внимателно и се сетих.

Зяпнах, обхваната от страх.

Рей беше момчето в стаята ми. Момчето на прозореца.

— Ти… — запелтечих обвинително. — Ти беше в къщата ни!

Момчето изглеждаше объркано.

— Какво?

— Ти беше в стаята ми, нали? — настоях аз.

Той се засмя.

— Нищо не разбирам — отвърна Рей. — Как така в твоята стая?

Пити вдигна глава и глухо изръмжа към Рей. После отново започна да се чеше.

— Мисля, че точно теб видях — започнах малко да се колебая. Може и да не е бил той. Може…

— Не съм бил в къщата ви от доста време — каза Рей, загледан притеснено в Пити.

— От доста време ли?

— Аха. Живях във вашата къща — отговори той.

— Какво? — Двамата с Джош го погледнахме изненадани. — Живял си в нашата къща?

Рей кимна.

— Когато се преместихме тук — каза той. Вдигна плоско камъче и го търкулна по улицата.

Пити изръмжа, хукна да го гони, после му хрумна друго и изприпка обратно, развълнувано мятайки опашка.

Небето се покри с тежки облаци. Смрачи се.

— Къде живееш сега? — попитах аз.

Рей хвърли още един камък и после посочи нагоре по улицата.

— Харесваше ли ти нашата къща? — попита Джош.

— Да, добре беше — отвърна му Рей. — Хубава и сенчеста.

— Харесваше ти, така ли? — извика Джош. — А аз мисля, че е гадна. Толкова е мрачна и…

Пити го прекъсна. Реши отново да лае по Рей, приближи се до него, но после отстъпи назад. Рей също отстъпи внимателно към бордюра.

Джош извади от джоба си каишка.

— Съжалявам, Пити — каза той.

Аз хванах ръмжащото куче, а Джош му закачи каишката.

— Никога не е правел така. Наистина — опитах се да се извиня на Рей.

Каишката някак си обърка Пити. Той се задърпа и издърпа Джош на улицата. Но поне спря да лае.

— Хайде да правим нещо — припряно каза брат ми.

— Какво например? — запита Рей, вече по-спокоен, защото Пити беше вързан.

Замислихме се.

— Може да отидем до твоята къща — предложи Джош на Рей.

Рей поклати глава.

— Не, не — каза той. — Не сега.

— А къде са всички? — запитах аз, оглеждайки празната улица. — Абсолютно мъртвило, нали?

Той се задави.

— Аха. Май имаш право — каза. — Искате ли да отидем на игрището зад училището?

— Добре — съгласих се аз.

Тримата тръгнахме нагоре по улицата. Рей вървеше най-отпред, аз — на няколко крачки зад него. Джош ме следваше, стиснал пръчката в едната ръка и каишката — в другата. Пити тичаше насам-натам и доста го затрудняваше.

Видяхме групата деца чак когато завихме зад ъгъла.

Бяха десетина или дванайсет, предимно момчета и няколко момичета. Вървяха към нас по средата на улицата, смееха се, викаха и игриво се подбутваха. Видях, че някои са на моите години. Другите бяха тийнейджъри. Бяха облечени в дънки и тъмни фланелки. Едно от момичетата се открояваше, защото имаше дълга права руса коса и носеше зелен ластичен клин.

— Ей, вижте! — извика момче със зализана назад черна коса и ни посочи.

Като ни видяха, всички се умълчаха, но не спряха, а продължиха да вървят към нас. Някои се разхилиха.

Тримата спряхме и ги загледахме, докато се приближаваха. Пити се дърпаше на каишката и се скъсваше да лае.

— Здравейте — усмихнато каза момчето с черната коса. Другите незнайно защо решиха, че това е смешно и се разхилиха. Момичето в зеления клин силно блъсна някакво червенокосо момче и то залитна към мен.

— Как си, Рей? — запита момиче с къса черна коса и се усмихна на Рей.

— Добре — отговори Рей и се обърна към мен и Джош. — Това са някои от приятелите ми. Всички са от квартала.

— Здравейте — казах аз някак си притеснено. Искаше ми се Пити да спре да лае и да престане да се дърпа на каишката. Горкият ми брат едвам го удържаше.

— Това е Джордж Карпентър — каза Рей и посочи ниското червенокосо момче, което кимна. — А това са Джери Франклин, Карън Съмърсет, Бил Грегъри… — Той посочи едно по едно децата, които ни бяха заобиколили. Опитах се да запомня имената им, но това, разбира се, беше невъзможно.

— Харесва ли ти в Дарк Фолс? — запита ме едно от момичетата.

— Ами, не знам — отвърнах й аз. — Първи ден ми е. Изглежда хубаво.

Не знам защо, но няколко деца се засмяха на отговора ми.

— Каква порода е това куче? — запита Джордж Карпентър.

Джош му отговори, като продължи да стиска здраво каишката. Джордж така се вторачи в Пити, сякаш никога не беше виждал куче като Пити.

Карън Съмърсет, високо симпатично момиче с руса коса, се приближи към мен, докато другите деца се възхищаваха на Пити.

— Знаеш ли, живях във вашата къща — каза тихо тя.

— Какво? — Не бях сигурна, че съм я чула добре.

— Да идем на игрището — прекъсна ни Рей.

Никой не отговори на предложението на Рей.

Всички се умълчаха. Дори Пити престана да лае.

Наистина ли Карън каза, че е живяла в нашата къща? Исках да я попитам, но тя се беше върнала обратно в групата деца, които ни бяха обкръжили.

В кръг.

Зяпнах, защото осъзнах, че те бяха направили обръч около мен и Джош.

Внезапно ме обзе силен страх. Дали си въобразявах? Или ставаше нещо?

Изведнъж всички ми се сториха различни. Усмихваха се, но лицата им бяха напрегнати, съсредоточени, сякаш очакваха неприятности.

Забелязах, че две от децата носеха бейзболни бухалки. Момичето със зеления клин се беше вторачило в мен, изучавайки ме от глава до пети.

Никой не каза и дума. Беше съвсем тихо. Само Пити тихичко скимтеше.

Уплаших се.

Защо ни гледат така?

Или отново си въобразявам нещо?

Обърнах се към Рей, който все още беше до мен. Въобще не изглеждаше разтревожен. Той обаче не отвърна на погледа ми.

— Ей — казах аз. — Какво става? — опитах се да звуча ведро, но гласът ми трепереше.

Погледнах към Джош. Беше зает да успокоява Пити и не беше забелязал, че нещата се бяха променили.

Двете момчета с бейзболните бухалки ги бяха вдигнали и пристъпваха напред.

Огледах кръга деца, а страхът стегна гърдите ми.

Кръгът се сви. Децата се приближаваха.