Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (8)

8

Някаква ръка докосна рамото ми.

Обърнах се.

Беше Джош.

— Не тръгвам никъде, ако не мога да взема баскетболната топка — каза той.

— Джош, моля те! — погледнах отново към горната площадка. Момичето беше изчезнало.

Усетих студени тръпки по цялото си тяло. Краката ми трепереха. Хванах се за перилата.

— Татко! Ела, моля те! — извиках аз.

Лицето на Джош се изпълни с ужас.

— Ей, не съм направил нищо! — изкрещя той.

— Не, не е заради теб — отговорих му аз и отново извиках татко.

— Аманда, зает съм — каза татко, когато застана долу пред стълбата, целият плувнал в пот.

— Татко, видях някой горе — промълвих аз. — Там. Някакво момиче.

— Аманда, моля те — отвърна той и се намръщи. — Престани, само ти се привиждат някакви неща. В къщата няма никой друг, освен нас четиримата… и може би няколко мишки.

— Мишки ли? — изведнъж на Джош му стана интересно. — Наистина ли? Къде?

— Татко, не си въобразявам — натъртих аз с пресипнал глас. Наистина ми стана мъчно, че не ми вярва.

— Аманда, погледни нагоре! — каза татко, загледан към горната площадка. — Какво виждаш?

Проследих погледа му. На площадката имаше купчина дрехи. Сигурно мама малко преди това ги е извадила от кашоните.

— Това са просто дрехи — припряно каза татко. — Няма никакво момиче. Просто дрехи.

— Съжалявам — бързо отвърнах аз. Тръгнах отново по стълбите нагоре и повторих: — Съжалявам.

Но всъщност не съжалявах чак толкова. Чувствах се объркана.

И все още уплашена.

Възможно ли беше купчина дрехи да ми се види като момиче?

Не. Не мисля.

Да не съм луда. А имам и добро зрение.

Така че — какво ставаше?

Отворих вратата на стаята си, светнах лампата и пак видях пердетата да се веят.

О, не. Не пак, помислих си аз.

Затичах се към прозореца. Този път той беше отворен.

Кой го беше отворил?

Сигурно мама, реших аз.

В стаята нахлуваше топъл влажен въздух. Небето беше тежко и сиво. Миришеше на дъжд.

Обърнах се към леглото и отново се стреснах.

Някой беше метнал там мои дрехи.

Бяха сложени към края на леглото, при краката.

Кой може да ги е сложил? Дали мама?

Отидох до вратата и я извиках:

— Мамо? Мамо? Ти ли избра какви дрехи да си сложа?

Дочух, че вика нещо отдолу, но не разбрах какво казва.

Успокой се, Аманда, казах на себе си. Разбира се, че мама ги е сложила.

Още бях на прага, когато дочух шепот откъм вградения шкаф.

Това беше капката, която преля.

— Какво става тук? — извиках с все сила.

Хвърлих се към шкафа и отворих вратата.

Трескаво разбутах дрехите. Вътре нямаше никой.

Дали не бяха мишки, помислих си аз. Дали не чух мишките, за които спомена татко.

— Трябва да ги изгоня оттук — казах на глас.

Тази стая ме подлудява, осъзнах аз.

Не. Сама се подлудявах. Въобразявах си какви ли не неща.

За всичко си имаше логично обяснение. За всичко.

Докато слагах дънките си и ги закопчавах, няколко пъти повторих наум думата „логично“. Повторих я толкова много, че вече не ми се струваше истинска дума.

Успокой се, Аманда. Успокой се!

Поех дълбоко въздух и го задържах, докато преброя до десет.

— Бау!

— Джош, престани! Не ме изплаши! — казах му по-ядосано, отколкото ми се искаше.

— Да се махаме оттук! — каза той, гледайки ме от антрето. — Побиват ме тръпки от това място.

— Какво? И тебе ли? — възкликнах аз. — Какво ти става?

Той започна да говори нещо, но спря. Изведнъж се притесни.

— Забравѝ! — измърмори той.

— Не, кажи ми! — настоях аз. — Какво искаше да кажеш?

Той ритна перваза на пода.

— Сънувах истински кошмар тази нощ — най-сетне призна той, загледан във веещите се пердета на прозореца.

— Кошмар ли? — спомних си моя отвратителен сън.

— Аха. В стаята ми имаше две момчета. Бяха гадни.

— И какво направиха? — запитах аз.

— Не си спомням — каза Джош. Сякаш не му се искаше да ме погледне в очите. — Само си спомням, че ме уплашиха.

— И после? — запитах аз и се завъртях към огледалото, за да се среша.

— Събудих се — каза той, а после нетърпеливо добави: — Хайде. Да вървим!

— Тези момчета не ти ли казаха нещо? — запитах го аз.

— Не. Не помня — отвърна замислен той. — Само се смееха.

— Смееха ли се?

— Някак си се кикотеха — каза Джош. — Не ми се говори повече — рязко добави той. — Тръгваме ли на тази тъпа разходка, или не?

— Добре. Готова съм — казах му аз, оставих четката и се погледнах за последно в огледалото. — Да тръгваме на тъпата разходка.

Последвах го в коридора. Когато минахме покрай купчината дрехи на площадката, отново се замислих за момичето, което бях видяла да стои там. И се сетих за момчето при прозореца, когато пристигнахме. И за двете момчета, които Джош беше сънувал.

Това вече доказваше, че с брат ми бяхме сериозно изнервени от преместването в новата къща. Може би мама и татко бяха прави. Всичко си беше чиста проба фантазия.

Сигурно просто си въобразявахме.

Че какво друго?