Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (7)

7

— Ще погледна прозореца. Сигурно има някакъв процеп — каза татко на закуска. После лапна голямо парче бъркани яйца с шунка.

— Но, татко… много е странно! — настоях аз, все още уплашена. — Пердетата се вееха толкова силно, а прозорецът беше затворен.

— Може някоя дъска да се е откачила — предположи той.

— Аманда е откачила — включи се Джак. Мислеше, че е казал нещо смешно.

— Не се заяждай със сестра си! — каза мама, докато слагаше чинията си на масата и сядаше на стола. Изглеждаше уморена. Черната й коса, обикновено сресана назад, сега беше разрошена. После оправи колана на халата си. — Уф! Май не спах повече от два часа тази нощ.

— Аз също — с въздишка казах аз. — Все си мислех, че момчето отново ще се появи в стаята ми.

— Аманда, наистина трябва да престанеш! — рязко каза мама. — Момчета в стаята ти! Веещи се пердета. Трябва да проумееш, че си притеснена и отново си въобразяваш разни неща.

— Но, мамо… — започнах аз.

— Може зад пердето да се крие призрак — каза Джош, за да ме подразни. Вдигна ръце и нададе страховит вик.

— Стоп! — Мама сложи ръка на рамото му. — Забрави ли какво обеща — да не се плашите един друг.

— На всички ще ни е трудно да свикнем с новото място — каза татко. — Може да си сънувала, че пердетата се веят, Аманда. Нали каза, че си сънувала кошмар!

Ужасният сън отново се яви пред очите ми. Отново видях голямата чиния на масата. Потръпнах.

— Толкова е влажно тук — каза мама.

— Малко слънце ще е добре дошло — каза татко.

Погледнах през прозореца. Небето беше посивяло. Дърветата хвърляха тъмна сянка върху задния двор.

— Къде е Пити? — попитах аз.

— Някъде навън — отвърна мама с пълна уста. — Той също се събуди рано. Май и той не е могъл да спи. Затова го пуснах навън.

— Какво ще правим днес? — запита Джош. Той винаги искаше да знае какъв е планът за деня. Искаше да знае всички подробности. Главно, за да има за какво да спори.

— С баща ти имаме да подреждаме нещата от кашоните — каза мама, поглеждайки към задното антре, което беше задръстено с неотворени кашони. — Вие двамата може да разгледате квартала. Вижте какво ще откриете. Може да намерите деца на вашата възраст.

— С други думи, искате да не се пречкаме! — казах аз.

Мама и татко се засмяха.

— Наистина си много умна, Аманда.

— Но аз искам да помогна при разопаковането на моите неща — измрънка Джош.

Знаех си, че ще започне да спори, както винаги.

— Отиди да се облечеш и дим да ви няма — каза татко. — Вземете и Пити. Сложете му каишка. Оставил съм я на предната стълба.

— Ами колелата ни? Не може ли да караме колела? — запита Джош.

— Те са затрупани някъде в гаража. Няма да успеете да се доберете до тях. Освен това гумата на едното е спаднала.

— Не излизам без колелото! — настоя Джош и скръсти ръце на гърдите си.

Мама и татко започнаха да спорят с него. После го заплашиха. Най-накрая той се съгласи да се поразходи малко.

Приключих със закуската, като продължавах да си мисля за Кейти и другите ми приятели, останали далече. Чудех се какви ли са децата в Дарк Фолс. Чудех се дали ще намеря нови приятели, истински приятели.

Предложих да измия чиниите, тъй като мама и татко имаха толкова много друга работа. Топлата вода някак си облекчи ръцете ми, докато забърсвах чиниите с гъбата. Знам, че съм малко странна. Но обичам да мия чинии.

Някъде зад гърба си, сякаш от предната част на къщата, дочух Джош отново да спори с татко. Заради шуртенето на водата едва различавах думите.

— Баскетболната топка е в някой от тези кашони — каза татко.

После Джош каза нещо друго, а татко му отговори:

— Откъде да знам в кой точно.

После Джош отново каза нещо, а татко отвърна:

— Не, нямам време да търся. Ако щеш вярвай, но търсенето на твоята топка не е най-важното в момента.

Поставих последната чиния на рафта и потърсих кърпа, за да си избърша ръцете. Не видях. Май кърпите още не бяха извадени.

Избърсах ръце в халата си и тръгнах нагоре по стълбите.

— Обличам се за пет минути — извиках на брат ми, който продължаваше да спори с татко в хола.

Тръгнах нагоре по стълбата, но спрях.

Над мен, на площадката на горния етаж, стоеше непознато момиче на моята възраст с къса черна коса. Усмихваше ми се, но не с топла, приятелска усмивка, а с най-ледената и страховита усмивка, която някога съм виждала.