Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (6)

6

Усмихната нагласих възглавницата и се мушнах под завивките. Пред очите ми непрестанно се явяваше ужасеното изражение на Джош — колко уплашен изглеждаше, дори когато ме видя да слизам по стълбите, без да ми има нещо. И после колко се ядоса, че се е хванал на номера ми.

Разбира се, мама и татко не мислеха, че всичко това е смешно. И двамата бяха изнервени и напрегнати, защото камионът с багажа беше пристигнал с един час закъснение. Накараха ни да се сдобрим и да обещаем повече да не си погаждаме такива номера.

— Трудно е да не се плаши човек в тази зловеща стара къща — измърмори Джош.

Макар и без желание се споразумяхме да не си правим повече номера.

Хамалите, мрънкащи заради дъжда, започнаха да внасят мебелите. С Джош им показахме къде да оставят нещата в нашите стаи. Е, изпуснаха скрина ми по стълбите, но всичко приключи само с една драскотина.

Мебелите изглеждаха странни и малки в тази голяма къща. С Джош се опитвахме да не се пречкаме на мама и татко, които подреждаха нещата, изпразваха кашоните, слагаха дрехите в шкафовете. Мама дори успя да закачи пердета в стаята ми.

Какъв ден само!

Сега, вече малко след десет часа, се опитвах да заспя за първи път в новата си стая. Завъртях се първо на едната страна, после пробвах по гръб. Въпреки че лежах в старото си легло, не можех да се наместя удобно.

Всичко изглеждаше толкова различно, толкова объркано. Леглото ми не беше в същата посока както в предишната ми стая. Стените бяха голи. Нямах време да залепя плакатите си. Стаята изглеждаше голяма и пуста. Сенките сякаш бяха доста по-тъмни.

Засърбя ме гърбът, а после и цялото тяло. Леглото е пълно с буболечки, помислих си и седнах. Разбира се, това беше смешно. Беше старото ми легло с чисти чаршафи.

Опитах се да се наглася обратно в леглото и затворих очи. Понякога, когато не мога да заспя, започвам бавно да броя през две, като си представям всяко число. Обикновено това ми помага да се освободя от мислите и да се унеса.

Пробвах и сега. Зарових лице във възглавницата и започнах да си представям 4… 6… 8…

Прозях се шумно, но на 22 все още бях будна.

Ще си остана будна до сутринта, помислих си аз. Изобщо няма да мога да заспя в новата си стая.

Явно съм се унесла, без да се усетя. Не знам колко време съм спала. Може би час или най-много два. Беше лек, неспокоен сън. После нещо ме събуди. Седнах стресната в леглото.

Въпреки жегата в стаята, усетих хлад по цялото си тяло. Погледнах леглото и видях, че съм изритала чаршафа и тънкото одеяло. Посегнах с въздишка да ги дръпна и тогава замръзнах.

Чух шепот.

Някой шепнеше в другия край на стаята.

— Кой… кой е там? — прошепнах и аз с тънък и изплашен глас.

Грабнах завивките и се завих до брадата.

Отново чух шепот. Очите ми привикнаха с тъмнината и вече ясно виждах стаята.

Пердетата. Дългите до земята пердета от предишната ми стая, които мама закачи тук следобед, се полюшваха на прозореца.

Аха. Значи това е причината за шепота. Сигурно шумолящите пердета са ме събудили.

Отвън идваше мека сивкава светлина. Пердетата хвърляха трептящи сенки върху края на леглото ми.

Прозявайки се, се протегнах и станах от леглото. Усетих студени тръпки, докато вървях по дървения под към прозорците.

Когато приближих, пердетата престанаха да се люшкат и сякаш замръзнаха на място. Бутнах ги настрани и се протегнах да затворя прозореца.

— Ох!

Извиках тихо, защото видях, че прозорецът е затворен.

Но как е възможно пердетата да се движат, ако прозорецът е затворен? Останах загледана в сивкавия мрак. Не ставаше никакво течение. Прозорецът изглеждаше плътно прилепнал.

Дали си въобразявам, че пердетата мърдат? Дали очите не ми играят някакъв номер?

Прозявайки се, тръгнах през странните сенки към леглото и придърпах завивките към брадата си.

Аманда, престани да си внушаваш разни страхотии, заповядах си аз.

След няколко минути отново заспах и сънувах най-гадния и ужасен сън.

Сънувах, че всички сме умрели. Мама, татко, Джош и аз.

Отначало седяхме на масата в новата ни трапезария. Стаята беше светла, толкова светла, че не различавах ясно лицата. Бяха просто светли размазани петна.

Но после, съвсем бавно, всичко дойде на фокус и видях, че под косата нямаме лица. Кожата ни беше изчезнала и бяха останали само сивозеленикави черепи. От скулите ми висяха някакви парченца месо. На мястото на очите имаше само дълбоки черни дупки.

Четиримата бяхме умрели и ядяхме мълчаливо. Видях, че в чиниите си имахме само кокалчета. А по средата на масата в голяма чиния бяха натрупани още сиво-зелени кокали, които приличаха на човешки.

После в съня ми отвратителният обяд беше прекъснат от силно почукване на вратата, направо тропане, което ставаше по-силно и по-силно. Беше Кейти — приятелката ми. Видях, че удря вратата с юмруци.

Искаше ми се да отида и да отворя. Искаше ми се да изтичам от трапезарията, да отворя вратата и да посрещна Кейти. Искаше ми се да си поговоря с нея. Искаше ми се да й разкажа какво ми се случи, да й обясня, че съм мъртва и че лицето ми се е свлякло.

Толкова ми се искаше да се видя с Кейти.

Но не можех да стана от масата. Колкото и да се опитвах, не можех.

Ударите по вратата ставаха все по-силни и по-силни, направо оглушителни. Но аз си седях на масата с отвратителното си семейство, вземах си кокали от чинията и си ги хапвах.

Внезапно се събудих ужасена от съня, който сънувах. Все още чувах ударите по вратата. Тръснах глава, за да прогоня съня.

Вече беше утро. Познах по синьото небе, което се виждаше през прозореца.

— О, не!

Пердетата. Отново се клатеха. Удряха се шумно, сякаш се вееха.

Седнах в леглото и се загледах.

Прозорецът продължаваше да е затворен.