Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (5)

5

Не можех да дишам. Не можех да извикам.

Сърцето ми сякаш спря. Гърдите ми щяха да избухнат.

Ужасена се обърнах.

— Джош! — изпищях аз. — Уплаши ме до смърт! Помислих си, че…

Той ме пусна и отстъпи назад.

— Върза се! — възторжено каза той и силният му смях отекна по дългия празен коридор.

Сърцето ми биеше лудо. Слепоочията ми пулсираха.

— Не е смешно! — казах ядосано. Блъснах го към стената. — Наистина ме изплаши.

Той се разхили още повече и се затъркаля по пода. Абсолютен перко. Искаше ми се пак да го ударя, но не успях.

Бях ядосана. Обърнах се в мига, когато вратата на моята стая се открехна.

Зяпнах учудена. И замръзнах на място, вперила очи във вратата, която лекичко се полюшваше.

Джош престана да се смее и се изправи вече със сериозно изражение и широко отворени очи, пълни със страх.

Дочух, че някой се движи вътре в стаята.

Дочух и шепот.

И възбуден кикот.

— Кой… кой е там? — успях най-сетне да изрека на пресекулки, при това толкова пискливо, че не познах гласа си.

Вратата изскърца силно и се открехна още малко, но след това започна да се затваря.

— Кой е там? — запитах отново, но вече малко по-настоятелно.

Пак чух шепот и раздвижване.

Джош се беше облегнал на стената и се прокрадваше към стълбите. Досега не бях виждала такова изражение на лицето му — чиста проба ужас.

Вратата изскърца както във филм за призраци и се притвори още малко.

Джош вече беше стигнал стълбището. Гледаше ме вторачено и енергичното ми махаше с ръка да го последвам.

Вместо това направих крачка напред, хванах дръжката и бутнах вратата, за да я отворя широко.

Не усетих никаква съпротива.

Пуснах дръжката и застанах на прага.

— Кой е там?

Стаята беше празна.

Изтрещя гръмотевица.

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная какво е предизвикало помръдването на вратата. Прозорецът на отсрещната страна беше леко открехнат. Вратата се е отваряла и затваряла сигурно под напора на силния вятър. Май това обяснява и другите звуци, които дочух от стаята — звуци, които ми се бяха сторили като шепот.

Кой ли беше оставил прозореца отворен? Сигурно бояджиите.

Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах. Изчаках бясно тупкащото ми сърце да се успокои.

Почувствах се леко глуповато. Отидох до прозореца и го затворих.

— Аманда… наред ли е всичко? — прошепна Джош от коридора.

Тъкмо щях да му отговоря, когато ми хрумна нещо по-добро.

Само преди няколко минути той ме беше изплашил до смърт. Защо и аз да не го поизплаша малко. Заслужи си го!

Така че не му отговорих.

Чух как пристъпва предпазливо към стаята.

— Аманда? Аманда? Добре ли си?

Отидох на пръсти до вградения шкаф, отворих донякъде вратата и легнах по гръб на пода. Главата и раменете ми бяха скрити в шкафа, а другата част от тялото ми беше просната върху пода.

— Аманда? — Джош звучеше наистина много уплашено.

— Оооох! — изстенах силно.

Знаех си, че като ме види просната на пода, направо ще откачи.

— Аманда… какво стана?

Вече беше на прага. Всеки миг щеше да ме види как лежа в тъмния шкаф, но няма да види главата ми. Отвън блесна светкавица и изтрещя гръмотевица.

Поех си дълбоко дъх и го задържах, за да не се разхиля.

— Аманда? — прошепна брат ми. Тогава май ме видя, защото изстена силно. — Ха! — После го чух, че си поема шумно въздух.

И започна да крещи с все сила. Чух го как изтича по коридора към стълбите, крещейки „Мамо! Татко!“. Чух как маратонките му тупкат по дървената стълба, а той продължава да крещи.

Разкикотих се. После, още преди да успея да стана, усетих груб, топъл език върху лицето си.

— Пити!

Лижеше бузите ми, клепачите ми. Облизваше ме напористо, сякаш се опитваше да ме съживи или да ми каже, че всичко е наред.

— Ох, Пити! Пити! — извиках през смях и прегърнах сладкото кученце. — Престани! Цялата ме олигави!

Но той не спираше. Продължаваше да ме лиже със същата страст.

Горкото кученце сигурно също е доста притеснено, помислих си аз.

— Хайде, Пити, осъзнай се! — казах му аз и избутах задъханата му муцуна по-далеч от мен. — Няма нищо! Тук е приятно. Ще видиш!