Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (3)

3

Направих още няколко крачки към Джош, като гледах как се привежда, сменя посоката, тича с протегнати напред ръце и разбрах, че съм сбъркала.

Джош не беше преследван. Той преследваше.

Тичаше след Пити.

Добре, добре. Понякога въображението ми е малко развинтено. Когато човек попадне в старо гробище като това — дори посред бял ден — е съвсем естествено да започне да си мисли разни странни неща.

Отново викнах на Джош. Този път той ме чу и се обърна. Изглеждаше притеснен.

— Аманда, ела и ми помогни! — извика той.

— Какво става, Джош? — затичах се с все сила, за да го настигна, но той продължи да се стрелка сред надгробните плочи, като се местеше от редица на редица.

— Помощ!

— Какво става, Джош? — обърнах се и видях, че мама и татко са точно зад мен.

— Пити — обясни Джош без дъх. — Не мога да го спра. Хванах го веднъж, но той пак се изплъзна.

— Пити! Пити! — започна да вика татко. Но Пити се местеше от гроб на гроб, подушваше и хукваше към следващия.

— Как въобще се оказахте тук? — запита татко, когато настигна брат ми.

— Не исках да изпусна Пити — обясни Джош, като продължаваше да е много притеснен. — Той просто хукна. Както си душеше цветната леха пред къщата, така хукна. И изобщо не спря, като му извиках. Дори не погледна назад. Тича, тича, докато стигна тук. Трябваше да го последвам. Уплаших се да не се загуби.

Джош спря и остави татко да продължи гонитбата.

— Не знам какво му стана на това тъпо куче — каза ми той. — Толкова е странно!

След няколко опита татко успя да хване Пити и го вдигна от земята. Малкият ни териер изджавка в знак на протест, но после се остави да бъде отнесен.

Всички тръгнахме към колата, спряна край пътя, където ни чакаше г-н Доуз.

— Може би е добре да сложите каишка на кучето — предложи той със загрижено изражение.

— Пити никога не е бил на каишка — заяви Джош, сядайки уморен на задната седалка.

— Може да пробваме — тихо каза татко. — Особено ако продължава да бяга. — Татко метна Пити на задната седалка. Кучето с радост се сгуши в ръцете на брат ми.

Всички се качихме и г-н Доуз ни закара до офиса си — малка бяла сграда с плосък покрив, която се намираше на края на редица подобни офиси. Докато се движехме, се протегнах и потупах Пити по главата.

Защо кучето хукна така, чудех се аз. Никога досега не е правило така.

Май и Пити беше притеснен, че се местим. В крайна сметка той също беше живял през целия си живот в старата ни къща. Сигурно се чувстваше като мен и Джош и знаеше, че никога повече няма да видим стария си квартал.

Новата къща, новите улици и всички тези нови миризми сигурно са уплашили бедното кученце. На Джош му се искаше да избяга от самата идея за преместване. Сигурно това искаше и Пити.

Във всеки случай, това беше моето обяснение.

Господин Доуз паркира колата пред малкия офис, ръкува се с татко и му даде визитна картичка.

— Може да дойдете следващата седмица — каза той на мама и татко. — Дотогава ще съм приготвил документите. След като ги подпишете, може да се преместите, когато поискате.

Отвори вратата на колата и ни се усмихна за последно.

— Комптън Доуз — каза мама, прочитайки написаното на визитната картичка. — Много необичайно име. Комптън често срещано име ли е във вашето семейство?

Господин Доуз поклати глава.

— Не — каза той. — Аз съм единственият Комптън в рода. Нямам никаква представа откъде идва името ми. Може нашите да не са знаели как се пише Чарли!

Захилвайки се на тъпата си шега, той излезе от колата, свали каубойската си шапка, облече си пак блейзъра и влезе в малката бяла сграда.

Татко се премести на шофьорската седалка и я бутна назад, за да има място за шкембето му. Мама седна отпред и потеглихме обратно към къщи.

— Май с Пити преживяхте цяло приключение днес — каза мама на Джош, докато вдигаше прозореца.

— Май да — отвърна брат ми без грам ентусиазъм. Пити вече спеше в скута му, като тихичко прохъркваше.

— Много ще ти хареса стаята — казах аз на Джош. — Цялата къща е страхотна. Наистина.

Той ме погледна замислено, но не отговори нищо.

Ръгнах го с лакът в ребрата.

— Кажи нещо. Чу ли ме какво ти казах?

Но странното замислено изражение на лицето на Джош не се промени.

 

 

Следващите няколко седмици минаха доста бавно. Вървях из старата ни къща и си мислех, че никога повече няма да видя стаята си, че никога повече няма да закусвам в кухнята, че никога повече няма да гледам телевизия в хола. Разни такива тъпотии.

Направо ми прилоша, когато един следобед се появиха хамалите и донесоха кашони. Беше време за опаковане. Все някога трябваше да се случи.

Въпреки че беше още следобед, аз се качих в стаята си и се хвърлих на леглото. Не заспах, просто зяпах тавана повече от час. Някакви странни, несвързани мисли се стрелкаха в главата ми, сякаш сънувам, а бях будна.

Не само аз бях изнервена от преместването. Мама и татко непрекъснато си крещяха за щяло и нещяло. Една сутрин се изпокараха дали беконът бил достатъчно хрупкав, или не.

По някакъв начин ми беше забавно да видя, че и те могат да се държат като деца. Джош пък през цялото време беше начумерен. Не обелваше дума с никого. Пити също ходеше нацупен. Тъпото куче дори не се надигаше, за да дойде и да вземе остатъците от яденето, които му давах.

Мисля си, че най-трудно беше сбогуването с приятелите. Керъл и Ейми бяха заминали на лагер и трябваше да им пиша. Но Кейти си беше у дома и беше най-старата ми и добра приятелка. С нея ми беше най-трудно да се разделя.

Май доста хора бяха изненадани колко дълго бяхме приятелки с Кейти. Може би защото бяхме толкова различни. Аз съм висока, слаба и тъмна, а тя е бледа, с дълга руса коса и малко набита. Но двете бяхме приятелки още от детската градина и най-добри приятелки от четвърти клас.

Когато тя дойде вкъщи вечерта преди заминаването, и двете се чувствахме ужасно тъпо.

— Кейти, не бива да се притесняваш — казах й аз. — Не ти се преместваш завинаги.

— Е да, разбирам, че не отиваш в Китай или на другия край на света — отвърна тя, съсредоточено дъвчейки дъвката си. — Дарк Фолс е само на четири часа оттук, Аманда. Ще се виждаме често.

— Аха, надявам се — казах аз. Но не ми се вярваше. За мен четири часа път си беше същото като да заминавам за Китай. — Надявам се, че ще се чуваме по телефона — казах тъжно аз.

Тя направи малко зелено балонче с дъвката, после бързо го всмукна.

— Непременно — каза тя престорено въодушевено. — Знаеш ли, че си късметлийка. Махаш се от този кофти квартал и отиваш в голяма къща.

— Кварталът не е кофти — отвърнах аз. Не знам защо защитавах квартала. Никога преди не бих го направила. Едно от любимите ни занимания беше да си представяме места, където бихме искали да живеем.

— В училище няма да е същото без теб — въздъхна тя и сгъна крак върху стола, на който седеше. — Кой ще ми подсказва сега по математика?

Разсмях се:

— Все ти подсказвах грешно.

— Важното е, че имаше желание — каза Кейти и изпъшка. — Уф. Прогимназия. Новото ти училище с гимназия ли е, или е само начално и прогимназия?

Изкривих лице пренебрежително.

— Всичко е в една сграда. Нали ти казах, че е малък град. Няма отделна гимназия. Поне аз не видях.

— Скука — каза тя.

Скука беше точно казано.

Бъбрихме часове наред, докато майката на Кейти се обади и каза, че е време да се прибира.

Тогава се прегърнахме. Бях решила да не плача, но усетих в ъгълчета на очите си големи топли сълзи, които в следващия момент вече се спускаха по бузите ми.

— Толкова ми е тъжно — проплаках аз.

Бях твърдо решила да запазя самообладание и да се държа като зрял човек. Но в крайна сметка Кейти беше най-добрата ми приятелка. Какво можех да направя?

Обещахме си винаги да бъдем заедно на рождените си дни, независимо от всичко. Ще накараме родителите си да направят така, че да не пропускаме нашите рождени дни.

После пак се прегърнахме и Кейти каза:

— Не се притеснявай. Ще се виждаме често. Наистина.

В очите й също имаше сълзи.

Обърна се и изтича през вратата. Мрежестата врата се тръшна след нея. Останах загледана в тъмнината, докато по едно време се появи Пити, драскайки с лапи по линолеума, и започна да ближе ръката ми.

 

 

На следващата сутрин тръгнахме да се премествахме. Беше дъждовен съботен ден. Не валеше като из ведро. Нямаше светкавици и гръмотевици. Но имаше достатъчно дъжд и вятър и дългият път ни се стори още по-дълъг и неприятен.

Небето сякаш притъмня още повече, когато приближихме новия си квартал. Тежките дървета се приведоха над улицата.

— Джак, намали! — остро каза мама. — Много е хлъзгаво.

Татко обаче бързаше да стигнем преди камиона с багажа.

— Ще оставят всичко където им падне, ако не сме там и не ги наглеждаме — обясни той.

Джош седеше до мен на задната седалка и както винаги се държеше много неприятно. През цялото време мрънкаше, че е жаден. Когато това не помогна, започна да се оплаква, че е гладен. Но бяхме добре закусили, така че и този номер не мина.

Разбира се, той просто търсеше внимание. Опитах се да го развеселя, като му разказах колко голяма е къщата отвътре и колко голяма е неговата стая. Брат ми още не беше я виждал.

Но той не искаше да се развесели. Започна да се боричка с Пити и напълно изтормози горкото куче. Накрая татко му кресна да престане.

— Хайде да се опитаме да не си лазим по нервите — предложи мама.

— Добра идея, скъпа — разсмя се татко.

— Не се шегувай с мен! — скастри го мама.

Започнаха да спорят кой от двамата е по-изморен от събирането на багажа. Пити се изправи на задните си лапи и започна да вие към задното стъкло.

— Не можете ли да го накарате да спре?! — изписка мама.

Дръпнах Пити надолу, но той се съпротивляваше и отново започна да вие.

— Никога не е правел така — казах аз.

— Просто го накарай да млъкне! — настоя мама.

Дръпнах Пити за задните лапи, но пък тогава Джош започна да вие. Мама се обърна и го изгледа лошо. Въпреки това, брат ми не спря да вие. Мислеше, че е забавно.

Най-накрая татко спря колата пред новата ни къща. Гумите изсвистяха по мокрия чакъл. Дъждът трополеше по покрива.

— Колко хубаво е у дома — каза мама.

Не разбрах дали се шегува. Мисля, че наистина се радваше, че пътуването свърши.

— Поне изпреварихме хамалите — каза татко, поглеждайки часовника си. Миг по-късно изражението му се промени. — Дано не са се объркали.

— Тук е тъмно сякаш вече е нощ — оплака се Джош.

Пити подскачаше в скута му и отчаяно искаше да излезе от колата. Обикновено добре понася пътуването. Но щом колата спре, иска веднага да излезе.

Отворих вратата и той скочи на алеята. Веднага щом цопна на земята, хукна на зигзаг из предния двор.

— Той поне се радва, че е тук — тихо каза Джош.

Татко изтича към плочника, замота се с непознатите ключове, но успя най-накрая да отвори вратата. После ни махна да влезем вътре.

Мама и Джош притичаха по пътеката, опитвайки се да не се намокрят от дъжда. Аз затворих вратата на колата и също изтичах след тях.

Но нещо привлече погледа ми. Спрях и погледнах към еркерните прозорци над плочника.

Заслоних очите си с ръка и се вгледах през дъждовните капки.

Да. Видях нещо.

Лице. При прозореца вляво.

Момчето.

Същото онова момче беше горе и ме гледаше.