Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (2)

2

— Джош! Джош! Пити!

Първо виках Джош. После започнах да викам Пити. Но никой не отговори.

Затичах се към колата и надникнах в нея, но и там ги нямаше. Мама и татко все още бяха вътре и говореха с г-н Доуз. Погледнах улицата в двете посоки, но и там не ги видях.

— Джош! Ей, Джош! Пити!

Най-накрая мама и татко излязоха забързани отвън. Изглеждаха притеснени. Сигурно бяха чули виковете ми.

— Не мога да намеря Джош и Пити! — извиках им откъм улицата.

— Може да са отзад — отвърна ми татко.

Затичах се по алеята, подритвайки окапалите листа. На улицата беше слънчево, но щом влязох в двора, отново се оказах на сянка и ми стана хладно.

— Ей, Джош! Джош, къде си?

Защо съм толкова уплашена? Съвсем естествено е за Джош да се замотае нанякъде. Все така прави.

Затичах се с все сила покрай къщата. От тази страна се бяха надвесили високи дървета, така че почти изцяло блокираха слънчевата светлина.

Задният двор беше по-голям, отколкото очаквах. Беше правоъгълен и под наклон към дървената ограда в дъното. И той беше потънал в бурени, които стърчаха под дебелата покривка от кафяви листа. Каменен басейн за птички се беше килнал на една страна. До него видях гараж от тъмночервени тухли, в стила на къщата.

— Ей, Джош!

Нямаше го и отзад. Спрях и започнах да търся следи от стъпки или някакъв друг знак, че е минал оттук по листата.

— Е? — дотича, останал без дъх, татко.

— Няма и следа от тях — казах аз притеснена.

— Провери ли в колата? — Татко изглеждаше повече ядосан, отколкото притеснен.

— Да. Първо погледнах в колата — огледах отново задния двор. — Не ми се вярва Джош да се е изпарил.

— Нямам никакво съмнение — каза татко и извъртя очи. — Нали го знаеш брат ти, като не стане неговото. Може би иска да си помислим, че е избягал.

Татко се намръщи.

— Къде е? — запита мама, когато се върнахме пред къщата.

Двамата с татко вдигнахме рамене.

— Може да си е намерил приятел и да се е отнесъл нанякъде — каза татко. Вдигна ръка и почеса къдравата си кестенява коса. Виждах, че и той започва да се притеснява.

— Трябва да го намерим — каза мама, загледана надолу по улицата. — Въобще не познава района. Може да е тръгнал да се разхожда и да се е загубил.

Господин Доуз заключи входната врата и излезе на плочника, като пъхна ключовете в джоба си.

— Не може да е отишъл далече — каза той и се усмихна на мама. — Да обиколим квартала с колата. Сигурен съм, че ще го намерим.

Мама поклати глава и нервно погледна татко.

— Ще го убия! — измърмори тя.

Татко я потупа по рамото.

Господин Доуз отвори багажника на малката си хонда, свали тъмния си блейзър и го хвърли вътре. После извади широкопола черна каубойска шапка и я сложи на главата си.

— Я каква шапка! — каза татко, докато сядаше на предната седалка до шофьора.

— Пази от слънцето — каза г-н Доуз, докато се наместваше зад кормилото. После тръшна вратата.

С мама седнахме отзад. Погледнах я и видях, че и тя е притеснена като мен.

Потеглихме, без да говорим. Четиримата се бяхме вторачили през прозорците на колата. Всички къщи, покрай които минавахме, изглеждаха стари. Повечето бяха дори по-големи от нашата. Всички изглеждаха в по-добро състояние. Бяха хубаво боядисани и имаха спретнати, добре окосени дворове.

Не видях никого в къщите или пред тях. Нямаше никой и по улиците.

Със сигурност е тих квартал, помислих си аз. И сенчест. Всички къщи май са обградени от високи дървета с много листа. Предните дворове, покрай които минахме, бяха потънали в сянка. Улицата беше единственото слънчево място — като златна лента, която се разстилаше между сенките.

Може би заради това се нарича Дарк Фолс, помислих си аз.

— Къде е този мой син? — запита татко, втренчен в предното стъкло.

— Ще го убия! Наистина! — измърмори мама. И друг път го е казвала.

Обиколихме квартала два пъти. Нямаше и следа от Джош.

Господин Доуз предложи да минем и по съседните улици и татко бързо се съгласи.

— Надявам се само да не се изгубя и аз. Нали също съм нов тук — каза г-н Доуз, като зави на ъгъла. — А, ето го училището — обяви той и посочи висока тухлена сграда. Беше старомодна постройка с бели колони от двете страни на двойната главна врата. — Разбира се, сега е затворено — добави г-н Доуз.

Очите ми зашариха из ограденото игрище зад училището. Беше празно. И там нямаше никой.

— Може ли Джош да е дошъл чак дотук? — запита мама със стегнат и малко по-висок от обичайното глас.

— Знаеш, че Джош не върви — каза татко и извъртя очи. — Той тича.

— Ще го намерим — уверено каза г-н Доуз, барабанейки с пръсти по кормилото.

Завихме на ъгъла към друг сенчест квартал. На табелата на улицата пишеше „Гробищен път“ и ето — пред нас се появи голямо гробище. Гранитни плочи, подредени в редици, се стелеха по хълма, който се спускаше надолу и стигаше до широко равно място, осеяно с още паметници и гробове с ниски каменни плочи.

Тук-там из гробището се мяркаха храсти, но почти нямаше дървета. Докато карахме покрай тях, гробовете се сливаха някак си в една сива маса, а аз осъзнах, че това е най-слънчевото място в целия град.

— Ето го сина ви. — Господин Доуз посочи през прозореца и внезапно натисна спирачките.

— О, слава богу! — възкликна мама и се наведе, за да погледне през прозореца от моята страна.

Без съмнение, това беше Джош. Тичаше бясно сред криволичеща редица ниски бели гробове.

— Какво прави тук? — запитах аз, докато отварях вратата на колата.

Излязох навън, направих няколко крачки по тревата и му извиках. Първоначално въобще не реагира на виковете ми. Продължи да тича така, сякаш се криеше зад надгробните плочи. Първо тичаше в една посока, после зави настрани, после пък тръгна в друга посока.

Защо прави така?

Тръгнах напред… после спрях. Хвана ме страх.

Изведнъж осъзнах защо Джош се стрелка така, защо тича бясно сред надгробните плочи. Беше преследван.

Някой… или нещо… го гонеше по петите.