Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (17)

17

— Добре се справи, Джош — каза г-н Доуз на брат ми. Усмивката бързо изчезна от лицето му.

Отблизо не изглеждаше толкова млад и хубав. Видях, че кожата му е суха и се бели, под очите му имаше торбички.

— Да вървим, деца! — каза той и ме подбутна. Погледна просветляващото небе. Слънцето се издигаше над върховете на дърветата.

Джош се поколеба.

— Казах — да вървим! — рязко извика г-н Доуз, някак си нетърпеливо. Той поотпусна ръката, с която ме беше хванал за рамото, и заплашително пристъпи към Джош.

Джош погледна безполезното фенерче. После дръпна ръката си назад и насочи фенерчето към главата на г-н Доуз.

Фенерчето уцели целта си с гадно напукване. Уцели г-н Доуз точно по средата на челото, пробивайки широка дупка в кожата.

Господин Доуз нададе глух вик. Очите му се разшириха от изненада. Замаяно посегна към дупката, през която се виждаха няколко сантиметра сив череп.

— Бягай, Джош! — извиках аз.

Но нямаше нужда да му казвам това. Той вече тичаше на зигзаг през редиците гробове с ниско приведена глава. Последвах го по най-бързия начин.

Поглеждайки назад, видях г-н Доуз да се клатушка след нас, стиснал разкъсаното си чело. Направи няколко крачки, после внезапно спря и се загледа в небето.

Твърде светло е за него, сетих се аз. Трябва да стои на сянка.

Джош се беше скрил зад висок мраморен паметник, стар и малко килнат, пропукан по средата. Мушнах се до него и поех дълбоко въздух.

Облегнати на студения мрамор, и двамата надникнахме иззад паметника. Намръщен, г-н Доуз вървеше обратно към амфитеатъра, като се криеше под сенките на дърветата.

— Той… той не ни преследва — прошепна Джош. Гърдите му се надигаха и спускаха. Опитваше се да успокои дишането си и да прогони страха. — Връща се обратно.

— Слънцето е твърде силно за него — казах аз, хванала се за едната страна на паметника. — Може би отива за мама и татко.

— Ама че глупаво фенерче — извика Джош.

— Няма значение — отвърнах му аз, загледана в г-н Доуз, преди той да се скрие зад високото надвиснало дърво. — Какво ще правим сега? Не знам…

— Шшшт. Виж! — Джош силно ме сръга в рамото и посочи. — Кой е това?

Проследих погледа му и видях няколко тъмни фигури, забързани през редиците гробове. Сякаш се бяха появили от нищото.

Дали бяха излезли от гробовете?

Вървяха бързо, сякаш се носеха над зеления хълм по посока на сенките. Всички вървяха мълчешком и гледаха право напред. Целта им беше скритият амфитеатър, сякаш нещо ги теглеше натам, сякаш бяха кукли на конци, дърпани от невидими сили.

— Божичко! Виж ги само! — прошепна брат ми, скривайки главата си зад мраморния паметник.

Тъмните крачещи силуети предизвикаха такова трептене на сенките, че сякаш дърветата, надгробните плочи и цялото гробище оживя и се насочи вкупом към скрития в земята амфитеатър.

— И Карън отива натам — прошепнах аз. — И Джордж. И всички останали.

Децата от къщата се придвижваха бързо по двама, по трима, следвайки мълчешком другите сенки.

Всички са тук, с изключение на Рей, замислих се аз.

Понеже ние убихме Рей.

Убихме един мъртвец.

— Мислиш ли, че мама и татко са наистина долу в онзи странен театър? — запита Джош, като прекъсна мрачните ми мисли. Не отместваше очи от движещите се сенки.

— Хайде — казах аз, хванах ръката на Джош и го дръпнах от паметника. — Трябва да разберем.

Видяхме как и последните тъмни силуети минаха покрай надвисналото дърво. Сенките престанаха да мърдат. Гробището беше тихо и неподвижно. Самотна гарга прелетя високо в ясното, безоблачно, синьо небе.

С Джош бавно се промъкнахме към амфитеатъра, като се криехме приведени зад надгробните плочи.

Придвижвахме се трудно. Имах чувството, че тежа двеста килограма. Сигурно това беше теглото на страха ми.

Отчаяно исках да видя дали мама и татко са там.

Но и не исках те да са там.

Не исках да ги видя хванати от г-н Доуз и другите.

Не исках да ги видя… убити.

Тази мисъл ме накара да спра. Протегнах се към Джош и го спрях.

Стояхме зад надвисналото дърво, скрити зад огромната издатина на коренището му. От другата страна на дървото, от амфитеатъра долу, дочувах тиха глъчка.

— Там ли са мама и татко? — прошепна Джош. Той понечи да подаде глава иззад дънера на дървото, но аз внимателно го избутах назад.

— Внимавай — прошепнах му аз. — Да не те видят. Те са точно под нас.

— Но трябва да разбера дали мама и татко са тук — прошепна той. Гледаше изплашено и някак си умолително.

— Аз също.

И двамата се наведохме зад масивния дънер. Кората на дървото ми се стори гладка. Взрях се в дълбоките сенки на дървото.

И тогава ги видях.

Мама и татко. Бяха вързани с гръб един към друг. Стояха в центъра на сцената на амфитеатъра.

Изглеждаха толкова притеснени, толкова ужасени. Ръцете им бяха вързани здраво отстрани на тялото. Лицето на татко беше яркочервено. Косата на мама беше разрошена и падаше странно върху челото й. Главата й беше клюмнала.

Взирайки се в мрака, хвърлян от дървото, видях г-н Доуз да стои до тях заедно с друг по-възрастен мъж. Видях, че дългите пейки, вкопани в земята, бяха пълни с народ. Нямаше свободно място.

Сигурно всички от града са тук, помислих си аз.

Всички, с изключение на мен и Джош.

— Те ще убият мама и татко — прошепна Джош. Хвана ме за ръката и я стисна от страх. — Ще превърнат мама и татко в такива като тях.

— Тогава ще хукнат след нас — просто изричах мислите си на глас, загледана през сенките в горките ми родители. Главите и на двамата вече бяха клюмнали. Продължаваха да стоят на същото място пред смълчаната тълпа. И двамата — в очакване на участта си.

— Какво ще правим? — прошепна Джош.

— Какво? Не те чух. — Така съсредоточено гледах мама и татко, че за миг явно се бях отнесла.

— Какво ще правим? — повтори брат ми настоятелно, като отчаяно продължаваше да ме стиска за ръката. — Не може просто да седим тук и…

Изведнъж ми светна какво трябва да направим.

Просто ми се яви. Без много да мисля.

— Може би имаме шанс да ги спасим — прошепнах аз, отдръпвайки се от дървото.

Джош пусна ръката ми. Погледна ме с любопитство.

— Ще бутнем дървото долу — прошепнах аз с такава увереност, че чак сама се изненадах. — Ще бутнем дървото и слънцето ще освети амфитеатъра.

— Да! — извика мигновено Джош. — Погледни дървото! То си е направо паднало. Можем да го бутнем!

И аз знаех, че можем да го направим. Не знам откъде се яви тази увереност. Но знаех, че можем.

И знаех, че трябва да действаме бързо. Веднага!

Надникнах отново зад дънера, като се взрях в сенките. Видях, че всички в амфитеатъра се бяха изправили. И тръгнаха напред, надолу към мама и татко.

— Хайде, Джош — прошепнах аз. — Ще се засилим и ще съборим дървото. Хайде!

Без дума повече направихме няколко крачки назад.

Просто трябваше силно да бутнем дървото и то щеше да се събори. Корените му отдавна бяха излезли от земята.

Само едно силно бутане. Само това трябваше. И слънчевата светлина щеше да нахлуе в театъра. Красива, златна слънчева светлина. Ярка, ярка слънчева светлина.

И мъртъвците ще се разпаднат.

А мама и татко ще се спасят.

И четиримата ще се спасим.

— Хайде, Джош — прошепнах аз. — Готов ли си?

Той кимна тържествено, но в очите му се четеше уплаха.

— Добре. Давай! — извиках аз.

Затичахме се с все сила, забивайки маратонки в земята, с протегнати напред ръце.

След секунда ударихме дънера на дървото и забутахме с всичка сила, блъскайки го с ръце, натискайки го с рамене. Бутахме ли, бутахме…

Но дървото не помръдна.