Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (16)

16

— Изправи се, Джош! — казах със задавен глас почти шепнешком. — Трябва да се махнем оттук.

Но бяхме закъснели.

Една ръка ме стисна здраво за рамото.

Обърнах се и видях г-н Доуз да чете с присвити очи надписа върху гроба.

— Господин Доуз… и вие също! — извиках толкова отчаяна, толкова объркана, толкова…

— Аз също — каза някак си тъжно той. — Всички ние — впи поглед в очите ми. — Някога това беше нормален град. А ние бяхме нормални хора. Повечето работехме в химическата фабрика край града. Тогава се случи нещо. Фабриката изпусна някакъв жълт газ. Той се разстла над града толкова бързо, че не го видяхме… и не разбрахме. После вече беше късно и Дарк Фолс вече не беше нормален град. Всички бяхме мъртви, Аманда. Мъртви. Но не искахме да приемем този факт. Не можехме да заспим. Дарк Фолс стана град на живи мъртъвци.

— Какво… какво ще ни направите? — едвам успях да запитам. Коленете ми трепереха толкова силно, че трудно стоях права. Някакъв мъртвец ме стискаше за рамото. Някакъв мъртвец беше забил поглед в очите ми.

Беше толкова близо, че усещах киселата миризма на дъха му. Обърнах глава, но миризмата беше задръстила ноздрите ми.

— Къде са мама и татко? — попита Джош, като се изправи и застана сковано встрани от нас. Гледаше обвинително г-н Доуз.

— Живи и здрави са — каза г-н Доуз с лека усмивка. — Елате с мен. Време е да се съберете.

Опитах се да се измъкна от него, но той беше стиснал рамото ми като с клещи.

— Пусни ме! — извиках аз.

Усмивката му се разтегли.

— Аманда, хич не боли да умреш — каза той тихо, почти успокоително. — Ела с мен!

— Не! — изкрещя Джош. И с изненадваща бързина се хвърли на земята и вдигна фенерчето си.

— Да! — извиках аз. — Насочѝ го към него, Джош!

Светлината можеше да ни спаси. Светлината можеше да срази г-н Доуз, както стана с Рей. Светлината можеше да го унищожи.

— Бързо… освети го! — простенах аз.

Джош се замота нещо с фенерчето, но бързо успя да го насочи към изненаданото лице на г-н Доуз и го включи. Нищо.

Нямаше светлина.

— Счупило се е… — каза Джош, — когато падна върху плочата…

Сърцето ми биеше лудо. Погледнах към г-н Доуз. На лицето му беше цъфнала тържествуваща усмивка.