Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (15)

15

— Ще ни убият! — извика Джош.

Виждах как се приближават в тъмнината. С брат ми отстъпвахме към прозореца. Огледах тъмната стая за някакъв път за бягство.

Но нямаше къде да избягаме.

— Карън… ти ми се видя толкова добра — казах аз. Думите просто ми се изплъзнаха от устата.

Очите й проблеснаха някак си по-ярко.

— Бях добра — каза тя с тъжен, равен тон, — докато не се преместих тук.

— Всички бяхме добри — каза със същия нисък и равен тон Джордж Карпентър. — Но сега сме мъртви.

— Пуснете ни! — извика Джош, като вдигна ръце пред себе си, за да се защити. — Моля ви… пуснете ни.

Те пак се засмяха със сух, груб смях. Мъртвешки смях.

— Не се плаши, Аманда — каза Карън. — Скоро ще си с нас. Затова ви поканиха в къщата.

— Какво? Не разбирам — извиках аз с треперещ глас.

— Това е Мъртвата къща. Тук живеят всички при идването си в Дарк Фолс. Когато са още живи.

Това им се стори забавно на другите и те се засмяха.

— Но чичо ни… — започна Джош.

Карън поклати глава. Очите й блеснаха весело:

— Не, съжалявам, Джош. Няма никакъв чичо. Беше просто трик, за да ви докарат тук. Веднъж в годината тук трябва да дойдат нови хора. Предишните години бяхме ние. Живяхме в тази къща… докато умряхме. Тази година е ваш ред.

— Нуждаем се от нова кръв — каза Джери Франклин. В мрака очите му излъчваха червена светлина. — Веднъж в годината, разбирате ли, се нуждаем от свежа кръв.

Мълчаливо пристъпвайки напред, те се скупчиха около Джош и мен.

Поех дълбоко въздух. Може би последната глътка въздух. И затворих очи.

И тогава чух почукване на вратата.

Силно почукване, което се повтори няколко пъти.

Отворих очи. Призрачните деца бяха изчезнали.

Въздухът миришеше кисело.

С брат ми се спогледахме замаяни. Чукането на вратата започна отново.

— Мама и татко! — извика Джош.

Затичахме се към вратата. Джош се спъна в тъмнината в ниската масичка, затова аз първа стигнах до вратата.

— Мамо! Татко! — извиках, отваряйки широко вратата. — Къде бяхте?

Разперих ръце да ги прегърна… и замръзнах с ръце във въздуха. Зяпнах и изстенах тихо.

— Господин Доуз! — възкликна Джош, заставайки до мен. — Мислехме…

— О, г-н Доуз, толкова се радвам да ви видя! — извиках радостно аз и отворих мрежестата врата, за да може да влезе.

— Добре ли сте, деца? — запита той, поглеждайки и двама ни. Красивото му лице изглеждаше сковано от притеснение. — О, слава богу! — извика той. — Дойдох навреме!

— Господин Доуз… — започнах аз, някак си облекчена. Очите ми бяха пълни със сълзи. — Аз…

Той ме хвана за ръката.

— Няма време за приказки — каза той и погледна към улицата. Видях колата му на входната алея. Двигателят й работеше. Само фаровете бяха загасени. — Трябва да ви изведа оттук, докато не е станало късно.

Двамата с Джош го последвахме, но в един момент се разколебахме.

Ами ако и г-н Доуз е един от тях?

— По-бързо — подкани ни той. Държеше отворена мрежестата врата и се взираше притеснено в мрака. — Мисля, че сме в ужасна беда.

— Но… — започнах аз, загледана в уплашените му очи, опитвайки се да реша дали можем да му се доверим.

— Бях с родителите ви на гости — каза г-н Доуз. — Изведнъж те ни наобиколиха. Всички. Застанаха в кръг около родителите ви и мен. Започнаха да се приближават.

Точно както децата обкръжиха мен и Джош, помислих си аз.

— Успях да си пробия път и да избягам — каза г-н Доуз, поглеждайки входната алея зад гърба си. — Някак си успяхме да избягаме. И тримата. Бързо, трябва да се махнем оттук.

— Джош, да вървим! — подканих го аз. После се обърнах към г-н Доуз. — А къде са мама и татко?

— Хайде. Ще ви покажа. Засега са добре. Но не знам докога.

Последвахме го по алеята към колата. Облаците се бяха разкъсали. Сребристата луна светеше ниско в бледото утринно небе.

— Има нещо сбъркано в този град — каза г-н Доуз, отваряйки предната врата, за да се кача. Джош седна отзад.

Стоварих се на седалката, той затвори вратата.

— Знам — казах аз, докато той сядаше зад кормилото. — Ние с брат ми. Ние двамата…

— Трябва да се махнем колкото се може по-далече, преди да са ни хванали — каза г-н Доуз и натисна газта. Гумите се подхлъзнаха и изсвириха, когато завихме по улицата.

— Да — съгласих се аз. — Слава богу, че дойдохте. Къщата ни е… пълна с деца… мъртви деца.

— Значи сте ги видели — каза тихо г-н Доуз с широко отворени, пълни със страх очи. Натисна по-силно педала на газта.

Ниско над върховете на дърветата започна да се появява оранжевото слънце.

— Къде са мама и татко? — нетърпеливо запитах аз.

— Те са в нещо като амфитеатър до гробището — каза г-н Доуз, загледан напред с присвити очи и напрегнато изражение. — Направен е в земята и е скрит от голямо дърво. Оставих ги там. Казах им да не мърдат оттам. Мисля, че са в безопасност. Не ми се вярва някой да се сети да ги търси там.

— Ние го видяхме този амфитеатър — каза Джош.

На задната седалка внезапно светна ярка светлина.

— Какво е това? — попита г-н Доуз, поглеждайки огледалото за обратно виждане.

— Фенерчето ми — отвърна Джош и го изключи. — Взех си го за всеки случай. Но слънцето скоро ще изгрее. Може би няма да имам нужда от него.

Господин Доуз натисна спирачка и паркира колата край пътя. Бяхме точно при гробището. Бързо слязох от колата, нямах търпение да се видя с мама и татко.

Небето беше още тъмно, прошарено в лилаво. Слънцето приличаше на оранжев балон, който леко надничаше над дърветата. От другата страна на пътя, край криволичещите редици с надгробни плочи, забелязах тъмния силует на надвисналото дърво, което прикриваше странния амфитеатър.

— Бързо — подкани ни г-н Доуз, като тихо затвори вратата на колата. — Сигурен съм, че родителите ви много искат да ви видят.

Прекосихме улицата, полуходейки, полутичайки. Джош поклащаше фенерчето си в ръка.

Изведнъж точно в края на гробището Джош спря.

— Пити! — извика той.

Проследих погледа му и видях нашия бял териер да слиза бавно по хълма.

— Пити! — извика отново Джош и се затича към кучето.

Сърцето ми се сви. Не успях да кажа на Джош какво ми беше разкрил Рей за Пити.

— Не… Джош! — извиках аз.

Господин Доуз изглеждаше много уплашен.

— Нямаме време. Трябва да побързаме — каза той. После започна да вика Джош да се върне.

— Ще ида да го върна — каза аз и хукнах с все сила между редиците гробове. — Джош! Джош, почакай! Недей! Недей да гониш Пити! Джош, Пити е мъртъв!

Джош приближаваше кучето, което се мотаеше, душеше земята и нито поглеждаше нагоре, нито обръщаше внимание на Джош. После изведнъж Джош се спъна в ниска надгробна плоча.

Извика, докато падаше. Фенерчето отхвърча от ръката му и издрънча по плочата.

Бързо стигнах до него.

— Джош, добре ли си?

Беше се проснал по корем и гледаше право напред.

— Джош, отговори ми! Добре ли си?

Хванах го за раменете и се опитах да го вдигна, но той продължаваше да гледа право напред със зяпнала уста и широко отворени очи.

— Джош?

— Виж! — каза най-сетне той.

Въздъхнах с облекчение, като разбрах, че не е загубил съзнание.

— Виж! — повтори той и посочи надгробната плоча, върху която беше паднал.

Обърнах се и присвих очи към гроба. Прочетох надписа бавно на глас:

КОМПТЪН ДОУЗ

1950–1980

Главата ми се завъртя. Замаях се. Опитах се да запазя равновесие, стискайки Джош.

КОМПТЪН ДОУЗ

Не беше негов баща или дядо. Беше ни казал, че е единственият Комптън в семейството.

Значи и г-н Доуз е мъртвец.

Мъртвец. Мъртвец. Мъртвец.

Мъртвец като всички останали.

Беше един от тях. Един от мъртъвците.

С Джош се спогледахме. Заобиколени от мъртъвци.

Ами сега, запитах се аз.

Ами сега?