Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (12)

12

Джош толкова се уплаши, че фенерчето му падна на земята и издрънча. Светлината премигна, но не угасна.

Докато Джош го вдигне, преследвачът вече ще ни е настигнал. Обърнах се, за да видя кой е. Сърцето ми биеше лудо.

— Рей! Какво правиш тук?

Джош насочи лъча светлина към лицето на Рей, но той вдигна ръце, за да скрие лицето си и отстъпи в тъмнината.

— Вие двамата какво правите тук? — извика той също толкова изненадан.

— Ти… уплаши ме! — ядосано каза Джош, насочвайки светлината към краката ни.

— Извинявайте — каза Рей. — Щях да ви викна, но не бях сигурен, че сте вие.

— На Джош му хрумна щура идея къде може да е Пити — казах му аз, все още опитвайки се да успокоя дишането си. — Затова сме тук.

— А ти? — запита го брат ми.

— Ами понякога не мога да спя — тихо каза Рей.

— Вашите не се ли тревожат, като си навън толкова късно? — попитах аз.

На светлината на фенерчето забелязах, че по лицето му пробяга странна усмивка.

— Те не знаят.

— Отиваме ли в гробището, или не? — припряно запита Джош.

Без да дочака отговор, той се затича по улицата, а светлината на фенерчето подскачаше по тротоара пред него. Обърнах се и го последвах, защото исках да съм близо до светлината.

— Къде отивате? — извика Рей и се затича да ни настигне.

— В гробището — извиках му аз.

— О, не! — каза Рей. — Не може.

Гласът му беше нисък и толкова заплашителен, че спрях.

— Какво? Защо?

— Не може да ходите там — повтори Рей.

Не виждах лицето му. Беше скрито в тъмнина. Но думите му звучаха заплашително.

— Побързайте! — извика ни Джош. Той не беше чул думите на Рей.

— Спри, Джош! — извика му Рей. Прозвуча повече като заповед, отколкото като молба. — Не може да ходиш там!

— А защо? — запитах аз, внезапно уплашена. Дали Рей ни заплашваше? Дали знаеше нещо, което ние не знаем? Или пак си въобразявах нещо без никаква причина?

Взрях се в тъмнината, опитвайки се да видя лицето му.

— Трябва да сте откачени, за да отидете там през нощта! — заяви той.

Замислих се. Май бях сбъркала. Той се страхуваше да отиде там. Затова се опитваше да ни спре.

— Идвате ли, или не? — запита Джош, отдалечавайки се все повече от нас.

— Не трябва! — предупреди Рей.

Да, той се страхува, реших аз. И се опитва да изплаши и нас.

— Ти не трябва да идваш. Но ние ще отидем! — настоя брат ми, ускорявайки крачка.

— Не. Повярвайте ми! — каза Рей. — Това е много лоша идея.

Вече обаче тичахме да настигнем Джош.

— Пити е там — каза Джош. — Знам, че е там.

Минахме покрай тъмното тихо училище. Нощем изглеждаше по-голямо. Фенерчето на Джош освети ниските клони на дърветата, когато завихме на ъгъла по пътя за гробището.

— Почакайте… моля ви! — замоли се Рей.

Но Джош изобщо не намали. Нито пък аз. Нямах търпение да стигнем и да приключим.

Избърсах челото си с ръкав. Въздухът беше горещ и спарен. Прииска ми се да не си бях слагала фланела с дълги ръкави. Пипнах косата си. Беше вир-вода.

Когато стигнахме гробището, облаците продължаваха да скриват луната. Минахме през портата на ниската ограда. В тъмнината се виждаха криволичещите редици надгробни плочи.

Фенерчето на Джош се движеше от плоча на плоча, подскачайки нагоре-надолу, докато той вървеше.

— Пити! — изведнъж извика той, разсичайки тишината.

Нарушава спокойствието на умрелите, помислих си аз и внезапно усетих ледени тръпки от страх.

Не бъди глупачка, Аманда!

— Пити! — извиках и аз, опитвайки се да прогоня гадните мисли.

— Това е много лоша идея — каза Рей близо до мен.

— Пити! Пити! — извика Джош.

— Знам, че е лоша идея — признах на Рей. — Но не исках Джош да дойде тук самичък.

— Но ние не трябва да сме тук — настоя Рей.

Вече ми се искаше той да се махне. Никой не го беше карал да идва. Защо ме притесняваше още повече?!

— Ей… я вижте! — извика Джош няколко метра отпред.

Маратонките ми тупкаха по меката земя, докато тичах между редицата гробове. Не бях усетила кога бяхме минали по цялата дължина на гробището.

— Вижте — повтори брат ми, а фенерчето му подскачаше по нещо странно в самия край на гробището.

Трябваше ми известно време да осъзная какво има в малкия кръг светлина. Беше толкова неочаквано. Беше някакъв театър. Амфитеатър. Мисля, че така се казва — кръгли редици пейки, които се спускаха към сцена на дъното.

— Какво е това, за бога?! — възкликнах аз.

Вгледах се да видя по-добре.

— Аманда… почакай. Да си вървим! — извика Рей и посегна да ме хване, но аз се дръпнах и той стисна само въздуха.

— Кой би построил театър на открито в края на гробище? — зачудих се аз.

Погледнах назад, за да видя дали Джош и Рей ме следват. Едната ми маратонка се закачи в нещо и аз се стоварих на земята. Ударих си коляното и извиках от болка:

— Ооооуу. Какво беше това?

Изправих се бавно, а Джош освети нещото, в което се бях спънала. Огромен корен, който стърчеше във въздуха.

На слабата светлина проследих възлестото коренище, което стигаше до голямо старо дърво няколко метра по-нататък. Огромното дърво се беше надвесило над странния амфитеатър, вкопан в земята. Дървото стоеше под такъв ъгъл, че аха-аха да се стовари. От земята стърчаха дебели корени. Клоните на дървото, целите в листа, бяха приведени чак до земята.

— Колко странно! — възкликнах аз. — Ей, Рей… какво е това място?

— Това е място за срещи — каза тихо Рей, застанал близо до мен и вперил поглед в надвисналото дърво. — Нещо като общинско сборище. Тук правят градските срещи.

— В гробището? — извиках невярваща аз.

— Да вървим — подкани ни Рей. Изглеждаше доста притеснен.

И тримата чухме стъпките. Идваха зад гърба ни. Някъде измежду редиците гробове. Обърнахме се. Фенерчето на Джош се стрелна по земята.

— Пити!

Ето го — стоеше между плочите в най-близката редица гробове. Обърнах се зарадвана към Джош.

— Не мога да повярвам! — извиках аз. — Ти беше прав!

— Пити! Пити! — Двамата с Джош се затичахме към кучето.

Но Пити изпъна задните си крака и изви гръбнак, сякаш се готвеше отново да избяга. Изгледа ни с червени като рубини очи на светлината на фенерчето.

— Пити! Намерихме те! — извиках аз.

Кучето наведе глава и тръгна настрани.

— Пити! Ей… върни се! Не ни ли позна?

Джош се хвърли напред, настигна го и го вдигна от земята.

— Ей, Пити, какво има, приятел?

Докато стигна до тях, Джош пусна Пити обратно на земята и отстъпи назад.

— Леле, че вони.

— Какво? — извиках аз.

— Пити… вони. Мирише на умрял плъх! — Джош запуши носа си.

Кучето тръгна бавно настрани.

— Джош, той въобще не се радва да ни види — изстенах аз. — Май изобщо не ни позна. Виж го само!

Така си беше. Пити отиде към следващата редица гробове, обърна се и ни изгледа.

Изведнъж ми призля. Какво му беше станало на Пити? Защо се държеше толкова странно? Защо не се зарадва, като ни видя?

— Не разбирам — каза Джош все още с изкривена физиономия заради вонята на кучето. — Че той пощурява от радост като ни види, дори да ни е нямало и половин минута.

— По-добре да си вървим! — извика Рей. Все още стоеше в края на гробището до надвисналото дърво.

— Пити… какво ти става? — извиках на кучето. — Забрави ли си името? Пити? Пити?

— Гадост! Ама че смрад! — възкликна Джош.

— Трябва да го заведем вкъщи и хубаво да го изкъпем — казах аз. Гласът ми трепереше. Стана ми тъжно. И страшно.

— Може това да не е Пити — замислено каза брат ми.

Очите на кучето отново блеснаха в червено на светлината на фенерчето.

— Той е — казах тихо аз. — Виж. Влачи си каишката. Отиди и го хвани, Джош… и да си вървим.

— Ти го хвани! — извика Джош. — Вони толкова гадно!

— Просто хвани каишката. Не е нужно да го вдигаш — казах аз.

— Не. Ти го хвани!

Джош отново се заинати. Видях, че нямам избор.

— Добре — казах аз. — Ще го хвана. Но ми трябва фенерчето — грабнах фенерчето от ръката на брат ми и се затичах към Пити.

— Седни, Пити. Седни! — заповядах му аз. Това беше единствената команда, която Пити винаги изпълняваше.

Но този път не се подчини. Вместо това се обърна и тръгна с ниско наведена глава.

— Пити, спри! Пити, ела! — развиках се отчаяно аз. — Не ме карай да те гоня!

— Не му давай да избяга! — извика Джош, тичайки зад мен.

Раздвижих фенерчето насам-натам по земята.

— Къде е?

— Пити! Пити! — извика Джош, някак си пискливо и отчаяно.

Не го виждах.

— О, не! Не ми казвай, че пак го загубихме! — казах аз.

Започнахме да го викаме и двамата.

— Какво му става на това куче?! — извиках аз.

Насочих лъча към дълга редица надгробни плочи, после го преместих бързо към следващата редица. Нямаше и следа от кучето. С Джош продължихме да го викаме.

И тогава кръглият лъч светлина попадна върху предната част на гранитен гроб.

Когато прочетох името върху паметника, спрях на място.

И зяпнах.

— Джош… виж! — хванах ръкава на Джош. Стиснах го здраво.

— Какво? Какво има? — запита изненадано той.

— Виж името върху надгробната плоча.

Там пишеше Карън Съмърсет.

Джош прочете името. Погледна ме объркано.

— Това е новата ми приятелка Карън. Тази, с която всеки ден си приказвам на игрището — казах аз.

— Какво? Може да е баба й или някой друг — каза Джош и припряно добави: — Хайде. Търси Пити!

— Не. Виж датите! — казах му аз.

Прочетохме датите под името на Карън.

Съмърсет

1960–1972

— Не може да е майка й или баба й — казах аз, задържайки лъча светлина върху камъка, въпреки че ръката ми силно трепереше. — Това момиче е умряло на дванайсет години. На моята възраст. А Карън също е на дванайсет. Така поне тя ми каза.

— Аманда… — скара ми се Джош и отмести поглед.

Но аз направих няколко крачки и насочих светлината върху следващата надгробна плоча. Там беше написано име, което никога не бях чувала. Преместих се на следващия гроб. Още едно непознато име.

— Аманда, хайде! — измрънка брат ми.

На следващия гроб се появи името Джордж Карпентър. 1975–1988.

— Джош… виж! Това е Джордж от игрището! — извиках аз.

— Аманда, трябва да хванем Пити! — настоя той.

Но не можех да се откъсна от гробовете. Вървях от един на друг, премествайки светлината върху издълбаните букви.

За мой ужас открих Джери Франклин. А после и Бил Грегъри.

Всичките деца, с които играхме софтбол. Всички имаха гробове тук.

С разтуптяно сърце вървях по криволичещата редица гробове, маратонките ми потъваха в меката трева. Усещах се някак си скована. Скована от страх. Опитвах се здраво да държа фенерчето, когато лъчът огря последния гроб в редицата.

РЕЙ ТЪРСТЪН

1977–1988

— Нееее!

Чух Джош нещо да вика, но не разбрах какво казва.

Останалият свят сякаш се беше разпаднал. Отново прочетох дълбоко издълбания надпис:

РЕЙ ТЪРСТЪН

1977–1988

Спрях, загледана в буквите и цифрите. Гледах ги, докато загубиха смисъл, докато се превърнаха в сива мъгла.

Внезапно осъзнах, че Рей се беше приближил и сега стоеше до гроба и ме гледаше.

— Рей… — едвам успях да кажа, премествайки светлината върху името на плочата. — Рей, този тук е… твой!

Очите му блеснаха като въглени.

— Да, мой е — каза тихо той, пристъпвайки към мен. — Съжалявам, Аманда.