Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (11)

11

Минаха няколко дни. С Джош свиквахме с новата си къща и с новите си приятели.

Децата, с които играехме всеки ден на игрището, още не ни бяха точно приятели. Говореха си с мен и с Джош, включваха ни в отборите, но беше трудно да ги опознаем.

Продължавах да чувам шепот и някакво кикотене в стаята си късно вечер, но се опитвах да не им обръщам внимание. Една нощ ми се стори, че видях едно момиче, цялото в бяло, да стои в дъното на коридора на горния етаж. Но когато се приближих, за да погледна по-отблизо, там имаше само купчина мръсни чаршафи.

С Джош бавно-бавно свиквахме, но Пити продължаваше да се държи странно. Всеки ден го водехме на игрището, но трябваше да го връзваме за оградата. Иначе щеше да лае и да хапе децата.

— Още е притеснен от новото място — казах на брат ми, — но ще свикне.

Но Пити не свикваше. И две седмици по-късно, тъкмо когато бяхме свършили да играем софтбол с Рей, Карън Съмърсет, Джери Франклин, Джордж Карпентър и още други деца, видях, че Пити не е при оградата, където го бяхме вързали.

Беше успял да се измъкне от каишката и да избяга.

Търсехме го часове наред, викайки „Пити!“, обикаляйки улица след улица, претърсвайки предните и задните дворове, празни парцели и горички. След като обиколихме два пъти целия квартал, с Джош изведнъж осъзнахме, че нямаме представа къде се намираме.

Улиците в Дарк Фолс изглеждаха еднакви. От двете им страни се издигаха стари тухлени или облицовани с дъски къщи, а в дворовете се извисяваха стари сенчести дървета.

— Не мога да повярвам. Загубихме се — каза Джош, като се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх.

— Ама че тъпо куче — измърморих аз, шарейки с очи по улицата. — Защо направи така? Никога досега не е бягал.

— Не знам как се е измъкнал. — Джош поклати глава и избърса потта от челото си с ръкава на фланелката. — Бях го вързал много здраво.

— Ей, а може да си е отишъл вкъщи — казах аз. Идеята мигновено ме развесели.

— Аха! — Джош се дръпна от дървото и тръгна към мен. — Сигурно си права, Аманда. Сигурно отдавна си е вкъщи. Леле, колко сме глупави! Трябваше първо да проверим вкъщи. Да вървим!

— Добре — казах аз, оглеждайки празните дворове наоколо, — само трябва да решим накъде да вървим.

Огледах улицата нагоре и надолу. Опитах се да се сетя накъде бяхме тръгнали, след като излязохме от двора на училището. Не можах да си спомня, така че просто тръгнахме.

За късмет на следващия ъгъл видяхме училището. Бяхме направили пълен кръг. Сега вече беше лесно да намерим пътя към къщи.

Докато вървяхме край игрището, се загледах в оградата — там, където Пити беше вързан. Ама че вироглаво куче! Откакто бяхме пристигнали в Дарк Фолс, се държеше ужасно.

Дали ще си е вкъщи, когато се приберем, зачудих се с надежда аз.

След няколко минути с Джош вече тичахме по чакълестата алея пред къщи и викахме Пити с цяло гърло. Изведнъж входната врата се отвори широко и се появи мама — с червена кърпа на главата и прашни колене на дънките.

— Къде се загубихте вие двамата? Обяд мина преди два часа!

С Джош извикахме едновременно:

— Тук ли е Пити?

— Търсехме Пити!

— Тук ли е?

Мама ни погледна объркано:

— Пити ли? Мислех, че е с вас.

Сърцето ми се сви. Джош се свлече на алеята със силна въздишка и направо легна на земята.

— Не си ли го виждала? — попитах аз с разтреперан глас, който показваше колко съм разочарована. — Беше с нас. Но избяга.

— О, съжалявам — каза мама и махна на Джош да стане от алеята. — Избяга ли? Мислех, че го държите на каишка.

— Трябва да ни помогнеш да го намерим — замоли се Джош, без да мръдва от земята. — Вземи колата. Трябва да го намерим… веднага!

— Сигурно не е отишъл далече — каза мама. — А вие може би сте умрели от глад. Елате да хапнете и после…

— Не. Веднага! — изпищя Джош.

— Какво става? — Татко излезе на плочника и застана до мама. Лицето и косата му бяха изцапани с бяла боя. — Джош, какво си се развикал така?

Обяснихме на татко какво се беше случило. Той каза, че е твърде зает, за да обикаля и да търси Пити. Мама каза, че тя ще кара, но първо трябва да обядваме. Издърпах Джош с две ръце и го затеглих към къщата.

Измихме се и набързо излапахме няколко филии с фъстъчено масло и мармалад. После мама извади колата от гаража и тръгнахме да обикаляме квартала, за да търсим Пити.

Напразно.

Нямаше и следа от него.

С Джош се чувствахме ужасно. Бяхме сломени. Мама и татко се обадиха в полицията. Татко все повтаряше, че Пити се ориентира добре и всеки момент ще се появи.

Но на нас не ни се вярваше.

Къде ли се луташе?

Четиримата вечеряхме мълчаливо. Това беше най-дългата, най-ужасната вечер в живота ми.

— Наистина го вързах здраво — повтаряше Джош, почти разплакан над недокоснатата чиния.

— Кучетата все успяват да избягат — каза татко. — Не се тревожи. Ще се върне.

— Ама че вечер за гости — мрачно каза мама.

Съвсем бях забравила, че двамата щяха да излизат тази вечер. Някакви съседи ги бяха поканили на вечеря.

— И на мен въобще не ми се излиза — въздъхна татко. — Скапах се да боядисвам цял ден. Но трябва да се държим добросъседски. Нали вие двамата не се притеснявате да останете сами тук?

— Не, бъди спокоен — казах аз, но си мислех за Пити. Все се надявах да чуя лая му или драскане по вратата.

Напразно. Времето си минаваше. Вече трябваше да си лягаме, а Пити още го нямаше.

С Джош се затътрихме нагоре по стълбите. Бях изморена и направо изтерзана от толкова тревоги и търсене на Пити. Но знаех, че няма да мога да заспя.

В коридора пред стаята си дочух отвътре шепот и тихи стъпки. Беше обичайното за стаята ми шумолене. Вече изобщо не ме изненадваше и не ме плашеше.

Без да се колебая, влязох в стаята и светнах лампата. Стаята беше празна, така както си знаех, че ще я намеря. Странните шумове изчезнаха. Погледнах към пердетата. Висяха си, без да помръдват.

Тогава видях разпилените върху леглото ми дрехи.

Няколко чифта дънки. Няколко тениски. Два пуловера. Единствената ми пола.

Странно, помислих си аз. Мама е маниачка на подреждането. Ако ги е прала, със сигурност щеше да ги закачи или да ги подреди в шкафа.

Въздъхнах уморено и започнах да събирам дрехите. Реших, че мама сега има твърде много неща за правене. Сигурно ги е изпрала, а после ги е оставила аз да си ги прибера. Или пък ги е оставила, за да ги прибере по-късно, а после е забравила, заета с другите дрехи.

Половин час по-късно лежах в леглото съвсем будна и гледах сенките по тавана. Малко по-късно — вече бях загубила представа за времето — продължавах да съм будна и да си мисля за Пити, за новите деца, с които се запознах, за новия ни квартал, когато дочух вратата да проскърцва и да се отваря.

Чух стъпки.

Седнах в тъмнината с усещането, че някой се прокрадва в стаята ми.

— Аманда… шшшт… аз съм.

Бях толкова уплашена, че ми трябваха няколко секунди, за да позная тихия шепот.

— Джош! Какво искаш? Какво правиш тук?

Въздъхнах силно, когато заслепяваща светлина ме принуди да стисна очи.

— Ох, извинявай — каза Джош. — Фенерчето ми… не исках…

— Доста е силно — казах аз и премигах. Вече беше насочил силния лъч към тавана.

— Аха. Това е халогенно фенерче — каза той.

— Добре, какво искаш? — попитах го отново раздразнена. Все още не виждах добре. Разтърках очи, но това не помогна.

— Знам къде е Пити — прошепна Джош — и ще отида да го намеря. Идваш ли с мен?

— Какво? — погледнах малкия часовник на нощното ми шкафче. — Минава полунощ, Джош.

— Какво от това? Няма да се бавим. Наистина.

Очите ми вече се бяха оправили от заслепяването. Загледах се в Джош и видях, че е напълно облечен — в дънки и тениска с дълъг ръкав.

— Не разбирам, Джош — казах аз и се извъртях, за да стъпя на пода. — Нали проверихме навсякъде. Къде според теб е Пити?

— На гробището — отвърна Джош. Очите му изглеждаха огромни, тъмни и сериозни.

— Какво?

— Нали там избяга първия път! Когато дойдохме за първи път тук, в Дарк Фолс. Той избяга на гробището, не помниш ли?

— Ей, я почакай… — започнах аз.

— Днес минахме с колата покрай гробището, но не погледнахме навътре. Той е там, Аманда. Знам, че е там. И ще отида да го доведа, независимо дали ще дойдеш с мен.

— Джош, успокой се — казах аз и сложих ръце на тесните му рамене. Изненадах се, че трепери. — Няма причина Пити да е в това гробище.

— Той отиде там първия път — настоя Джош. — Тогава търсеше нещо. Сигурен съм. Знам, че и сега е там, Аманда. — Брат ми се дръпна от мен. — Идваш или не?

Джош е най-упоритият, най-вироглавият човек на света.

— Наистина ли ще отидеш на това гробище толкова късно през нощта? — запитах го аз.

— Не ме е страх — каза той и раздвижи яркия лъч на фенерчето из стаята.

За част от секундата ми се стори, че лъчът попадна на някой, който се крие зад пердетата. Отворих уста да извикам. Но там нямаше никой.

— Идваш или не? — нетърпеливо повтори той.

Щях да кажа не. Но, поглеждайки към пердетата, си помислих, че в гробището няма да е по-страшно, отколкото в собствената ми стая.

— Да. Добре — троснато казах аз. — Излез и ме остави да се облека!

— Добре — прошепна той и изключи фенерчето, потапяйки ни в пълен мрак. — Чакам те отвън пред къщата.

— Джош, бързо оглеждаме гробището и се прибираме вкъщи, нали? — казах му аз.

— Да. Добре. Ще се приберем, преди мама и татко да са се върнали.

Той излезе. Чух как бързо слиза по стълбите.

Това е най-щурата идея, казах си аз, докато в тъмнината търсех какво да си облека.

Но беше и някак си вълнуващо.

Джош бъркаше. Без съмнение. Пити нямаше какво да прави в гробището по това време. Защо, за бога, да е там?

Поне не беше далече. И си беше приключение. Нещо, за което да пиша на Кейти.

А ако Джош се окаже прав и намерим горкия загубен Пити, ще бъде още по-страхотно, помислих си аз.

След няколко минути, облечена в дънки и дебела фланела, се измъкнах от къщата и намерих Джош в началото на входната алея. Нощта беше топла. Тежко одеяло от облаци закриваше луната. За пръв път осъзнах, че по нашата улица няма лампи.

Джош светна халогенното си фенерче и го насочи пред краката ни.

— Готова ли си? — попита той.

Тъп въпрос. Щях ли да стоя там, ако не бях готова?

Листата под краката ни хрущяха, докато вървяхме по улицата към училището. Гробището беше на две преки.

— Тъмно е — прошепнах аз.

Къщите бяха мрачни и тихи. Нямаше никакъв ветрец. Сякаш бяхме сам-самички в целия свят.

— Съвсем тихо е — казах аз, като се опитвах да не изоставам от Джош. — Няма нито щурци, нито каквото и да било. Сигурен ли си, че искаш да влезем в гробището?

— Сигурен съм — каза той, загледан в кръга светлина от фенерчето, който подскачаше по земята. — Наистина мисля, че Пити е там.

Вървяхме по улицата, като гледахме да се движим близо до бордюра. Бяхме минали почти две преки. Училището тъкмо се появи в далечината, когато някъде зад гърба ни дочух стъпки.

С Джош спряхме. Той свали фенерчето по-ниско.

И двамата чухме шума. Не си въобразявах.

Някой ни следваше.