Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (10)

10

Черните облаци над главите ни сякаш се снишиха. Въздухът беше тежък и влажен.

Джош нагласяваше каишката на Пити и все още не виждаше какво става. Чудех се дали Рей ще каже нещо, дали ще направи нещо, за да ги спре. Но той стоеше до мен безмълвен, сякаш замръзнал.

Кръгът се сви. Децата пристъпваха все по-близо.

Усетих, че съм затаила дъх. Поех си дълбоко въздух и отворих уста да извикам.

— Ей, какво става?

Беше глас на възрастен мъж.

Всички се обърнаха. Беше г-н Доуз, който бързо се приближаваше към нас. Пресече улицата с големи крачки, а разкопчаният му блейзър плющеше зад него. Усмихваше се приятелски.

— Какво става? — запита отново той.

Сякаш не беше разбрал, че децата се скупчваха около нас.

— Отиваме към игрището — каза му Джордж Карпентър, въртейки бухалката в ръка. — Да поиграем бейзбол.

— Страхотно — каза г-н Доуз, оправяйки раираната си вратовръзка, която се беше преметнала върху рамото му. После погледна притъмнялото небе. — Дано не се измокрите.

Няколко деца се бяха отдръпнали. Стояха на групички по двама и по трима. Обръчът се беше разпаднал.

— Тази бухалка за софтбол ли е, или за бейзбол? — Господин Доуз запита Джордж.

— Джордж не знае — бързо отвърна едно дете. — Никога нищо не е удрял с нея.

Всички деца се разсмяха. Джордж закачливо заплаши детето, като уж замахна към него с бухалката.

Господин Доуз махна с ръка и си тръгна. Но после спря и ококори изненадано очи:

— Джош, Аманда. Не ви видях.

— Добро утро — измърморих аз. Бях много объркана. Преди минута бях ужасно изплашена. Сега всички се смееха и се шегуваха.

Дали си бях въобразила, че децата ни обкръжават? Рей и Джош изглежда не бяха забелязали нищо особено. Дали всичко се дължеше на развинтеното ми въображение?

И какво щеше да се случи, ако не се беше появил г-н Доуз?

— Как сте в новата къща? — запита г-н Доуз, приглаждайки назад вълнистата си руса коса.

— Добре — отвърнахме едновременно с Джош. Поглеждайки нагоре към г-н Доуз, Пити се разлая и задърпа каишката.

Господин Доуз се направи на засегнат.

— Разбит съм. Кучето ви продължава да не ме харесва — каза той и се наведе към Пити.

Пити му излая ядосано.

— Изглежда днес не харесва никого — казах аз на г-н Доуз вместо извинение.

Той се изправи и сви рамене:

— Е, не можем да се харесваме на всички. — Насочи се към колата си, паркирана на няколко метра надолу по улицата.

— Тръгнал съм към вашата къща — каза ни той. — Да видя дали мога да помогна на родителите ви с нещо. А вие се забавлявайте.

После се качи на колата и потегли.

— Той е много приятен човек — каза Рей.

— Аха — съгласих се аз. Все още бях притеснена и се чудех какво ли ще направят децата, след като г-н Доуз си тръгна.

Дали отново щяха да ни заобиколят така застрашително.

Не. Всички тръгнаха надолу по улицата към игрището зад училището. Закачаха се един друг и си говореха съвсем нормално, като почти не обръщаха внимание на мен и Джош.

Започнах да се чувствам малко глупаво. Очевидно не искаха да ни изплашат. Сигурно всичко беше плод на въображението ми.

Сигурно съм си въобразила.

Не се бях разпищяла и не бях направила сцена. Поне не се бях показала като пълна глупачка.

Игрището беше пусто. Може би децата си бяха по къщите заради свъсеното небе. Игрището беше голямо, равно, с висока метална ограда. В далечния му край, съвсем до сградата на училището, имаше люлки и пързалки. В другия край имаше бейзболни игрища. От другата страна на оградата се виждаха тенискортове. Също пусти.

Джош върза Пити за оградата и се затича към нас. Момче на име Джери Франклин ни раздели на отбори. Двамата с Рей се оказахме в един отбор. Брат ми беше в другия.

Усетих се, че съм развълнувана и малко притеснена, когато отборът ни зае места на полето. Не съм от най-добрите играчи на софтбол. Добре удрям топката, но иначе съм малко схваната. За късмет Джери ми каза да застана вдясно на полето, където рядко идват топки.

Облаците започнаха да се разкъсват и небето леко просветля. Изиграхме две пълни игри. Другият отбор водеше с осем на две. Беше ми забавно. Бях се провалила само веднъж, а успях да отбележа два удара, когато дойде моят ред с бухалката.

Беше хубаво с всички тези нови деца. Изглеждаха наистина приятни, особено момичето, което се казваше Карън Съмърсет и ме беше заприказвало, докато чакахме реда си за батиране. Карън имаше страхотна усмивка, въпреки че беше с шини на горните и долните зъби. Изглежда искаше да станем приятелки.

Слънцето проби, когато отборът ми зае позиция на полето в началото на третата игра. Изведнъж чух силно, пронизително изсвирване. Огледах се и видях, че Джери Франклин надува сребриста свирка.

Всички се затичаха към него.

— По-добре да прекъснем — каза той, поглеждайки просветляващото небе. — Нали помните, че обещахме на нашите да се приберем за обяд.

Погледнах часовника си. Беше само единайсет и половина. Доста рано.

За моя изненада, никой не протестира.

Всички си махнаха за довиждане и се затичаха. Не можех да повярвам колко бързо се разотидоха. Сякаш се надпреварваха.

Карън се стрелна покрай мен също като другите, с приведена глава и сериозна физиономия. После внезапно спря и се обърна.

— Радвам се, че се запознахме, Аманда — извика ми тя. — Трябва пак да се видим.

— Супер! — извиках й аз. — Знаеш ли къде живея?

Не чух добре какво ми отговори, но понеже кимна, си помислих, че каза:

— Аха. Знам. Живях в твоята къща.

Но не беше възможно да ми е казала това.