Р. Л. Стайн
Добре дошли в Мъртвата къща (1)

1

С Джош намразихме новата ни къща още преди да се преместим.

Вярно, беше голяма. В сравнение с предишната ни, тази беше направо палат. Висока, с червени тухли, черен покрив и черни капаци на редицата прозорци.

Толкова е мрачна, помислих си аз, когато я разглеждах отвън. Цялата къща беше потънала в мрак, сякаш се криеше в сенките на изкривените стари дървета, надвесили се над нея.

Беше средата на юли, но предният двор беше покрит с окапали кафяви листа. Мара гонките ни скърцаха върху листата, докато кървяхме по чакълестата входна алея.

Отвсякъде надничаха високи бурени. Бяха направо превзели това, което някога е било цветна алея около плочника пред къщата.

Тази къща е страховита, помислих си тъжно аз.

Джош май си мислеше същото. Загледани в старата къща, и двамата изпъшкахме.

Господин Доуз, симпатичен млад мъж от местната агенция за недвижими имоти, спря пред входа и се обърна.

— Наред ли е всичко? — запита той, като погледна с игривите си сини очи първо към Джош, а после към мен.

— Джош и Аманда не са въодушевени от преместването — обясни татко, подпъхвайки ризата си в панталона. Татко е възпълен и ризите все се измъкват от панталона му.

— Не е лесно за децата — добави мама, усмихна се на господин Доуз, пъхна ръце в джобовете на дънките си и продължи към вратата на къщата. — Нали разбирате? Приятелите остават далече… Нанасяне на ново, странно място.

— Странно е меко казано — заяви Джош, поклащайки глава. — Тази къща е отвратителна.

Господин Доуз хлъцна.

— Къщата е стара без съмнение — каза той и потупа Джош по рамото.

— Просто трябва малко да се постегне, Джош. — Татко се усмихна на г-н Доуз. — Никой не е живял тук от доста отдавна, така че някои неща трябва да се оправят.

— Вижте колко е голяма — добави мама, като приглади назад правата си черна коса и се усмихна на Джош. — Ще имаме килер, а може и стая за фитнес. На теб ще ти хареса това, нали, Аманда?

Вдигнах рамене. Потръпнах от студения ветрец. Всъщност беше хубав горещ летен ден. Но колкото повече се приближавахме към къщата, толкова по-студено ми ставаше.

Сигурно заради високите стари дървета наоколо.

Бях облечена в панталонки за тенис и потник. В колата беше много горещо, но сега замръзвах. Може в къщата да е по-топло, помислих си аз.

— На колко години са? — господин Доуз запита мама, пристъпвайки върху предния плочник.

— Аманда е на дванайсет — отговори мама. — А Джош стана на единайсет миналия месец.

— Много си приличат — каза г-н Доуз.

Не разбрах дали това е комплимент. Но май е вярно. И двамата сме високи и слаби, с къдрава кестенява коса като татко и тъмнокафяви очи. Всички казват, че изглеждаме някак си сериозни.

— Искам да си ида вкъщи — каза Джош с хриптящ глас. — Мразя това място.

Брат ми е най-нетърпеливото дете на света. Когато си науми нещо, няма сила, която да го разубеди. Малко е разглезен. Поне аз така си мисля. Като се запъне за нещо, винаги става неговото.

Може външно да си приличаме, но всъщност сме много различни по характер. Аз съм доста по-търпелива от Джош и доста по-разумна. Сигурно защото съм по-голяма и защото съм момиче.

Джош беше хванал ръката на татко и го дърпаше към колата:

— Хайде, татко! Да си вървим. Хайде!

Знаех, че този път няма да стане така, както иска Джош. Ние се местехме в тази къща. Без никакво съмнение. В крайна сметка получавахме къщата без пари. Някакъв далечен чичо на татко — човек, за когото дори не знаехме, че съществува — беше умрял и ни беше оставил къщата като наследство.

Няма да забравя изражението на татко, когато получи писмото от адвоката. Нададе радостен вик и започна да танцува в хола. С Джош помислихме, че е изперкал.

— Чичо ми Чарлс ни е завещал къща — обясни татко, препрочитайки няколко пъти писмото. — Къщата е в град Дарк Фолс^[1].

— Какво? — извикахме едновременно с Джош. — Къде е това Дарк Фолс?

Татко вдигна рамене.

— Не си спомням този твой чичо — каза мама и се приближи към него, за да прочете писмото през рамото му.

— И аз не го помня — призна си татко. — Но сигурно е бил страхотен човек! Леле! Изглежда невероятна къща!

Татко хвана мама за ръцете и започнаха да танцуват из целия хол. Без съмнение беше много развълнуван. Търсеше си оправдание да зареже досадната си работа и да се отдаде на писателската си страст. А тази къща, която получавахме без пари, беше оправданието, от което се нуждаеше.

И ето, седмица по-късно вече бяхме в Дарк Фолс — на четири часа път от дома ни — и за първи път виждахме новата ни къща. Още не бяхме влезли, а Джош се опитваше да издърпа татко обратно към колата.

— Джош, престани да ме дърпаш! — скара му се татко и се опита да се отскубне от него.

Татко погледна безпомощно г-н Доуз. Видях, че се срамува от поведението на Джош. Реших, че мога да помогна.

— Хайде, Джош — казах тихичко, като хванах брат ми за рамото. — Нали обещахме да опитаме да свикнем с Дарк Фолс, забрави ли?

— Вече се опитах — изплака Джош, без да пуска ръката на татко. — Тази къща е стара и грозна и я мразя.

— Дори не си влязъл още — ядосано каза татко.

— Да. Хайде да влезем — предложи г-н Доуз, вперил очи в Джош.

— Аз оставам тук — настоя брат ми.

Понякога е голям инат. Аз също се чувствах гадно пред тази мрачна стара къща. Но никога не бих се държала като Джош.

— Джош, не искаш ли сам да избереш стаята си? — запита мама.

— Не — измърмори той.

Двамата погледнахме към втория етаж. Имаше два големи еркерни прозореца един до друг. Приличаха на две тъмни очи, вперени в нас.

— Колко време живяхте в предишната си къща? — Господин Доуз запита татко.

Татко се замисли за секунда.

— Около четиринайсет години — отвърна той. — Децата винаги са живели там.

— Преместването винаги е трудно — състрадателно каза г-н Доуз и ме погледна. — Знаеш ли, Аманда, дойдох в Дарк Фолс само преди няколко месеца. И на мен в началото никак не ми хареса. Но сега не бих отишъл никъде другаде. — Той ми смигна. Имаше симпатична трапчинка на брадичката, когато се усмихваше. — Хайде да влезем. Наистина е доста хубаво вътре. Ще се изненадате.

Всички, без Джош, последвахме г-н Доуз.

— Има ли други деца наоколо? — запита брат ми. Прозвуча повече като ултиматум, отколкото като въпрос.

Господин Доуз кимна.

— Училището е само на две преки оттук — каза той и посочи нагоре по улицата.

— Виждаш ли? — бързо се включи мама. — Съвсем близо е. Няма вече да пътуваш толкова дълго с автобуса всяка сутрин.

— Автобусът ми харесва — настоя Джош.

Беше се заинатил. Нямаше да остави на мира нашите, въпреки че бяхме обещали да не подхождаме с предразсъдъци към преместването.

Не знам какво си мислеше Джош, че печели, като се държи по този начин. Татко си имаше достатъчно други грижи и, освен това, още не беше продал старата къща.

Иначе и на мен не ми харесваше идеята за преместването. Но разбирах, че получаването на такава голяма къща в наследство си е истински късмет. Досега бяхме доста нагъчкани в малката ни къща. А когато татко я продаде, изобщо няма да имаме проблем с парите.

Джош поне трябва да опита. Това си мислех.

Изведнъж откъм колата, паркирана в началото на входната алея, долетя лаят на Пити, който виеше раздразнено.

Пити е кучето ни — бял симпатичен териер с вълниста козина, който обикновено се държи много прилично. Никога не се сърди, когато го оставяме сам в колата. Но сега джафкаше и виеше с пълно гърло и драскаше по стъклото на колата, като отчаяно искаше да излезе.

— Тихо, Пити! Тихо! — извиках му аз.

Пити обикновено ме слушаше. Но не и този път.

— Ще го пусна! — заяви Джош и тръгна по алеята към колата.

— Не! Почакай… — извика татко.

Но нямаше как Джош да го чуе от силния вой на Пити.

— Може да го пуснем да разучи — каза г-н Доуз. — Нали тук ще бъде и неговият дом.

Само след секунди Пити се стрелна през тревата, подритвайки кафявите листа, и заджафка развълнувано, когато стигна до нас. Започна да скача към нас, сякаш не ни беше виждал от седмици. После за наша голяма изненада заръмжа заплашително и залая г-н Доуз.

— Пити… престани! — развика му се мама.

— Никога не е правил така — извини се татко. — Наистина. Обикновено е много дружелюбен.

— Може да е надушил нещо по мен. Сигурно миризмата на някое друго куче — каза г-н Доуз, разхлабвайки раираната си вратовръзка и гледайки притеснено ръмжащото ни куче.

Накрая брат ми хвана Пити през корема и го отнесе далече от г-н Доуз.

— Престани, Пити! — сгълча го Джош, като приближи лицето си до муцуната му и почти допря носа си в неговия. — Господин Доуз ни е приятел.

Пити изскимтя и близна лицето на Джош. След малко брат ми го пусна на земята. Пити погледна г-н Доуз, после мен и тръгна да души около къщата.

— Да влезем вътре — предложи г-н Доуз, прокарвайки пръсти през късата си руса коса. Отключи входната врата и я бутна навътре.

Задържа мрежестата врата, докато влизахме. Вървях след нашите.

— Ще остана отвън с Пити — извика Джош откъм алеята.

Татко понечи да му се скара, но се отказа.

— Добре тогава — каза той с въздишка и поклати глава. — Няма да спорим. Не влизай. Може да живееш отвън, щом искаш — звучеше така, сякаш се предава.

— Искам да остана с Пити — повтори Джош, загледан как кучето души някогашната цветна леха.

Господин Доуз ни последва в антрето, като внимателно притвори мрежестата врата след себе си и хвърли последен поглед към Джош.

— Ще се оправи — каза тихо той и се усмихна на мама.

— Понякога е такъв инат — някак си извинително каза мама. Тя надникна в хола. — Съжалявам за Пити. Не знам какво му стана на това куче.

— Няма проблем. Да влезем в хола — предложи г-н Доуз и ни поведе. — Мисля, че ще се изненадате приятно колко е просторно. Разбира се, има какво да се оправи.

После ни разведе из цялата къща. Започнах да се въодушевявам. Къщата наистина беше някак си хубава. Имаше толкова много стаи и шкафове. Моята стая беше огромна, към нея имаше самостоятелна баня, а под прозореца — място за сядане, откъдето можех да гледам улицата.

Искаше ми се Джош също да е с нас. Знаех, че ще се развесели, щом види колко страхотна е къщата отвътре.

Не можех да повярвам колко много стаи има. Дори таван, натъпкан със стари мебели и странни стари кашони, които можехме да изследваме.

Поне половин час разглеждахме къщата отвътре. Не обърнах внимание точно колко време ни отне. Мисля, че и тримата бяхме в приповдигнато настроение.

— Е, май ви показах всичко — каза г-н Доуз, поглеждайки часовника си. Тръгна към входната врата.

— Почакайте, искам още веднъж да погледна стаята си — казах им развълнувано. Хукнах нагоре по стълбите, като прескачах по две стъпала наведнъж. — Веднага се връщам.

— Побързай, скъпа. Сигурно г-н Доуз има и други срещи — извика мама след мен.

Стигнах антрето на втория етаж и се затичах по тесния коридор към моята стая.

— Леле! — казах на глас и възклицанието леко проехтя.

Толкова е голяма. И толкова ми харесва този еркерен прозорец с мястото за сядане. Пристъпих към него и надникнах навън. През клоните на дърветата се виждаше колата ни, а от другата страна на улицата имаше къща, подобна на нашата.

Ще сложа леглото си до стената срещу прозореца, помислих си аз радостно. А бюрото ми може да е ей там. Сега ще има място и за компютъра!

Погледнах още веднъж вградения шкаф — беше толкова просторен, че можех цялата да се вмъкна вътре. Имаше и лампа на тавана, и лавици в дъното.

Тръгнах към вратата, замислена кои плакати да си взема, когато видях момчето.

Остана на вратата само секунда. После се завъртя и изчезна в коридора.

— Джош? — извиках аз. — Ей, ела да видиш!

Бях шокирана, защото осъзнах, че не е Джош.

Най-малкото защото беше с руса коса.

— Ей! — извиках и хукнах към коридора. Спрях на вратата и се огледах в двете посоки. — Кой е?

Дългият коридор обаче беше празен. Всички врати бяха затворени.

— Леле, Аманда — казах си на глас.

Привижда ли ми се?

Мама и татко извикаха отдолу. Хвърлих още един поглед към мрачния коридор и се затичах към тях.

— Ей, г-н Доуз — извиках, докато слизах по стълбите, — има ли духове в тази къща?

Той хлъцна. Въпросът явно му се видя странен.

— Не. Съжалявам — каза той и ме погледна с особените си сини очи. — Няма включени духове. За много от старите къщи наоколо се смята, че са обитавани от духове. Но не и за тази.

— Стори ми се… че видях нещо — казах аз и се почувствах малко глупаво.

— Може да е било просто сянка — каза мама. — Къщата е доста мрачна заради дърветата.

— Защо не идеш навън и не разкажеш на Джош за къщата — предложи татко, докато отново загащваше ризата си. — Искаме да поговорим с г-н Доуз.

— Да, господарю — казах аз с лек поклон и прилежно изтичах навън, за да разкажа на брат ми какво беше изпуснал. — Ей, Джош — извиках, оглеждайки съсредоточено двора. — Джош?

Сърцето ми се сви.

Джош и Пити бяха изчезнали.